2 | 燈 Светлини

МУЗИКАТА СЕ НОСЕШЕ весело по тесните пренаселени улички. Хората викаха, смееха се и размахваха светещите си фенери в ръце, наслаждавайки се на шоуто. Мъже с големи маски на драконови глави вървяха наперено и кършеха тела в жизнените ритми, изобразявайки богът Дракон.

Начело на всяка тълпа имаше група деца. Те подскачаха и протягаха ръце за да докоснат косите на богинята Костенурка. Мъжът облечен като великият бог на сътворението Пангу размахваше диво голямата си брадва, но щом видя децата се приведе напред и постави няколко юана в протегнатите им ръце. По-щастливи от всякога, децата се развикаха още по-силно и се хвърлиха към родителите си, показвайки мъничките си ръчички със златни монети.

Богът на сътворението поднови крачка и Парадът на светлините продължи по цялата главна улица, чак до подножието на планината Йо. Когато тъпаните удариха оповестявайки настъпването на новия ден, хората се надпреварваха да пускат своите фенери. Някои се качваха на раменете на други и избутваха фенера си с пръсти нагоре, давайки му достатъчно сила за да полети първи. Малките деца тичаха с пеперудени хвърчила в ръце - явно бързо бяха открили употреба на монетите, - и се криеха зад полите на своите майки, плезейки се едно на друго.

В края на тълпата богът Кирин свали своята маска и се отдалечи встрани, навел глава към друг селянин. Мъжът оживено му съобщи радостната новина, че неговата годеница е родила.

- Момичета? - удиви се мъжът, стиснал маската на богът Кирин в треперещите си ръце.

- Момичета, момичета! - увери го другият мъж, надвиквайки музиката и виковете.

Погълнат от вълнение мъжът изпусна маската и хукна след вестителя. Двамата бързо стигнаха до малката колиба. Жената на вестителя стискаше увито в бяла коприна пеленаче и му пееше успокояваща песен, а годеницата, родила двете момичета, щастливо спеше, сгушила друго пеленаче в прегръдките си.

- Си Рен, такъв сте късметлия! - поздрави го жената на вестителя. - Какви красиви момичета!

Мъжът попи потта от челото си и се засмя сърцато, протягайки колебливо ръце.

- Може ли да я подържа?

- Разбира се, разбира се! - усмихна се жената и внимателно намести бебето в ръцете му. То се раздвижи и бавно отвори очи към лицето на своя баща. - Внимателно.

Си Рен кимна. От очите му се спуснаха няколко сълзи на щастие. Вестителят се приближи и застана до жена си.

- Си Рен, моите искрени поздравления! - той склони глава и отдаде жест на почит.

- Трябва да направим празненство.

Вестителят и жена му се спогледаха. Никога досега не бяха чували селянин да отпразнува раждането на детето си. Село Йо беше малко и хората в него бяха предимно земеделци, изкарващи прехраната си с уморителни часове труд в оризовите ниви. Да чуят как Си Рен предлага подобно нещо им се стори изключително подозрително.

- Ах, Си Рен... имаш ли достатъчно злато за празненство? - вестителят беше скептичен.

- Всичките ми юани ще стигнат.

Вестителят се усмихна криво.

- Ще стигнат.

Страничният поглед който хвърли на своята жена обаче говореше обратното. Никой селянин нямаше достатъчно пари за да вдигне голямо празненство. И за двама им беше ясно, че Си Рен нямаше да успее да запълни гърнето за дарения, за да успее да извика небесен служител за своите дъщери.

Двамата се поклониха за последно, пожелаха приятна вечер на Си Рен и годеницата му, и напуснаха. Твърде щастлив за да си намери място, Си Рен цяла вечер обгрижва красивата си годеница и двете си дъщери: носеше вода, храна, топли одеяла, наместваше възглавницата и вееше със счупеното ветрило към свещите с аромат на лотос.

Докато Луната се изкачваше високо на небосвода, маската на богът Кирин лежеше все така забравена върху студената земя. Улиците вече не бяха така оживени - само няколко продавачи на талисмани почистваха пред сергиите си, а от къщите за спане се чуваха пиянски смехове.

В мрака нещо се раздвижи. Сянката на висок и снажен мъж с чадър прекоси лениво улицата. Дългите му крака бързо стопиха разстоянието. Надвесен над захвърлената маска на богът Кирин, непознатият протегна свободната си ръка и сгъна чадъра. Луната мълчаливо осветяваше улицата и няколко продавачи на талисмани забелязаха присъствието му. Бяла маска с извита в сърп усмивка закриваше лицето му. Ако беше друг ден от годината, господата щяха да зашушукат помежду си и дори да се подиграят, но тъй като беше Парадът на светлините никой не му обърна внимание.

Високият мъж се приведе ниско, улови падналата маска и се изправи. Пръстите му избърсаха мръсотията и докоснаха малка нащърбена неравност, причинена от падането. Той се извъртя на пети и се отправи в някаква посока, изпъвайки наново чадъра си.

* * *

Два дни по-късно, пред къщата на семейството на Си Рен се беше събрала малка тълпа от зяпачи. По стените на колибата висяха талисмани за благоденствие. Си Рен и годеницата му Си Чен бяха облекли най-красивите си дрехи. Двете им момичета се люлееха в люлката от тръстикови листа, красиви като приказни малки феи на вятъра. Купи с накити и жълтици лежаха върху масата до тях, а пет свещи стояха запалени отстрани, прегорели от силата на пламъка.

Си Рен подаде купа с ориз и малка чаша ликьор на половината хора в тълпата. Когато разбраха, че няма да получат нищо, останалите се разотиваха със злобни негодувания:

- Виж го ти, Си Рен, празненство ще вдига. Не е ли чувал, че за разчитане на съдба се дават ковчежета със злато?

- И аз така дочух. - отвърна друг. - Нищо няма да постигне с тези две кесии. По-добре да затвори портите, преди да се е изложил прекалено много. Утре ще се срамува да си подаде носа навън, когато небесният служител пренебрегне поканата му.

Селяните се върнаха към заниманията си, оставяйки семейството да прави каквото е наумило. И без друго никой от тях не носеше на сърце Си Рен. Утре, когато всички научеха за неуспеха му, спокойно можеха да му се подиграват.

Часовете се нижеха бавно. Както всички предполагаха, никой не се спусна от небесното царство за да разчете бъдещето на двете деца. Тъгата така и не достигна до щастливите родители и макар всичките му пари да бяха похарчени, Си Рен не спря да се усмихва. По-късно, когато двамата с годеницата му почистваха опадалите листа пред портите, прегърбен стар монах приближи и се усмихна ведро.

- Това ли е селото Йо?

Двойката се обърна и се усмихна в отговор. Си Рен се опря на дръжката на метлата и посочи към планината.

- Това е планината Йо, а това - селото Йо.

Монахът събра ръце в молитва.

- Ах... разбирам! - поклони се монахът. - Простете за моята неучтивост! - рече извинително, сетне се обърна и провеси рамене.

Годеницата на Си Рен приближи монаха и постави ръка на рамото му.

- С мъжа ми имаме две деца. Чувала съм, че някои монаси могат да разчитат бъдещето.

Си Рен веднага осъзна какво има предвид годеницата му и също приближи.

- Си Чен, остави човека на спокойствие. Със сигурност има по-важни дела от това да краде занаята на небесните служители! - той се засмя неловко. - Извинете годеницата ми, господине, тя е млада и невинна. Не разбира много от монашески дела.

Прегърбеният старик се извърна изненадано. Очите му се бяха разширили от интерес.

- Вие разбирате ли?

Си Рен се сепна.

- Аз...

- Оставете, оставете! - засмя се монахът. - За щастие аз съм точният човек за вас. Практикувал съм разчитане на бъдещето върху много деца и винаги съм бил прав. Покажете ми децата и с радост ще ви помогна.

Си Рен и Си Чао веднага се въодушевиха. Те поведоха монаха към люлката и запалиха нови свещи на местата на старите.

- Тук! - помаха с ръка Си Чен и отмести плаща, закриващ детската люлка.

Монахът приближи със ситни крачки.

- Да взема ли чадъра Ви, господине? - предложи Си Рен.

- О? - старецът сякаш едва сега забелязваше, че носи чадър в ръка. - Да, да, благодаря ви! Оставете го някъде докато свърша, ако няма да пречи.

С усмивка Си Рен взе чадъра и отиде до другият край на колибата, където закачи чадъра на един стърчащ пирон. Междувременно монахът вече се беше настанил в позиция лотос, придърпал купите със златни дарове и събрал пръсти върху коленете си.

Колко пъргав стар монах, помисли си разсеяно Си Рен.

- Си Чен! - прошепна мъжът на годеницата си и двамата се сгушиха един до друг, наблюдавайки как монахът се подготвя за ритуала.

Едва застанали неподвижно и от люлката се чуха съскащи, съпроводени с пълзящи звуци. Монахът обаче седеше като статуя сякаш не чуваше или се правеше, че не чува нищо. Тялото на черна змия се усука около сламената люлка и раздвоеният й език потрепна във въздуха. Си Рен скочи напред и посегна да улови змията с голи ръце, когато изненадващо монахът вдигна ръка и го спря.

- Не мърдайте! - каза студено монахът. - Те няма да им навредят, но друго ще им. Знаете ли какво означава това?

Си Рен поклати глава. Зад тях Си Чен заглуши с ръка писъка, надигнал се в гърлото й.

- Това е много лошо знамение. Означава, че за душата на една от вашите дъщери се е прикачил дух с много голяма сила.

Си Чен се отпусна на пода и заплака. Стиснал зъби, Си Рен улови монаха за дрехите.

- Какво говориш?! Това никога преди не се е случвало! От къде можем да ти вярваме?

Монахът вдигна плахо ръце.

- Имате ли друг избор? Някой небесен служител ще дойде ли за вас?

Си Рен хвърли преценяващ поглед на Си Чен и бавно отпусна захвата си.

- Какво може да се направи?

Старикът се засмя и в очите му проблесна опасна искра. Съскането в стаята се извиси и когато Си Рен отново погледна към детската люлка, черни тела се виеха като река под сламените пръчки. Уплашен, мъжът грабна двете си дъщери и се отдръпна назад, заставайки пред своята годеница.

- Вие не сте монах.

Старецът повдигна вежди.

- Не съм ли? - беззъбата му уста се изкриви в отровно ухилване. - Че кога съм казвал, че съм монах? Вашата жена ме покани, забравихте ли?

Си Рен преглътна тежко. Сега, когато монахът го спомена, Си Чен наистина го беше поканила доброволно. Замисляйки се над причината да повдгне въпроса, Си Рен почувства как кожата по ръцете му настръхва. Беше чувал за вид йокай, които се подвизаваха като монаси. Наричаха ги Рейки. Според слуховете, Рейки* можеха да те излъжат или да ти кажат истината, в зависимост от настроението в което бяха.

Си Рен присви очи към монаха.

- Какво искаш?

Старикът посегна към купите със злато и го прибра в пазвата си.

- Това ще свърши работа.

Си Рен скръцна със зъби.

- Тогава напусни дома ми, зъл дух!

Монахът се поизправи, изтупа праха от робата си и приглади белият й плат.

- Каква липса на обноски. - изцъка с език Рейки. - Не искаш ли да чуеш как да спасиш дъщеря си?

Йокай* не изчака човекът да проговори и се зае да обясни:

- Това, което се е привързало към едно от момичетата ти, е много силен демон. Ще се възползва от всяка възможност за да се нахрани с душата на дъщеря ти, поставяйки я пред непосилни избори. Ще иска да отслаби волята й и когато е най-слаба, ще я отнесе със себе си в Подземния свят*.

Рейки облиза пръст и загаси една от свещите, преди да продължи:

- Ако искаш да оцелее, трябва да я скриеш. Вземи прокълнатото момиче и я подмени с някое друго.

Си Рен стоеше толкова смълчан, че ако го видеше, човек щеше да се запита дали изобщо си поема дъх.

- Да подменя дъщеря си?

- Подмени я. Остави я. Наричай го както искаш. В другото семейство тя ще бъде в безопасност. Докато духът смята, че отвлеченото дете е дъщеря ти, той ще преследва нейната душа. Когато успее да я завлече със себе си, ще можеш да си върнеш детето обратно. - монахът се ухили и загаси още една свещ. - Ако още си жив, разбира се.

Си Рен остави децата на Си Чен и скочи към ножа на масата. Монахът се засмя зловещо. Свещите угаснаха напълно. Навън вече беше вечер и затова когато пламъците вече ги нямаше, в колибата се спусна мрак.

- Покажи се! - извика Си Рен.

Момичетата заплакаха и Си Чен загали мъничките им глави, шепнейки успокояващи думи. Привикнали с мрака, очите на двамата годеници видяха, че Рейки е изчезнал.

Рейки* - среден клас зъл дух, облечен като монах, който броди по света и си играе с умовете на хората. В зависимост от настроението, Рейки може да излъже или да каже истината на този, който го попита.

Йокай* - Преведено от английски - Yōkai , са клас свръхестествени чудовища, духове и демони в японския фолклор. Думата yōkai е съставена от канджи/символ за „омагьосване; атрактивен; бедствие" и „призрак; привидение; мистерия; подозрителни". Те също могат да бъдат наречени аякаши, мононок или мамоно.

Подземен свят* - притежание на краля на демоните. Това е мястото, на което живеят всички зли духове. Представлява град, подобен на човешките, в който демоните търгуват и се събират да празнуват.