9.2| 煙々羅 Ененра

,,Чудесно", помисли си Си Янг с доза оптимизъм, — ,,Значи все пак не полудявам."

След като кратката доза щастие отмина, тревогата се разля в кръвта й. Тя се запрепъва през калта обратно към пещерата, но обувките й потъваха и се хлъзнеха на всяка крачка, правейки я отчайващо бавна. Това беше като онези моменти в сънищата, когато опасността е точно зад теб, ала паническият страх те възпрепятства от това да избягаш и ти тромаво се спъваш, докато чудовището не те сграбчи.

Ененрите завиха с ужасяващ глас, протягайки се към нея като водите на черна река. От мрака се чуваха стонове, последвани от примитивен шепот. Детски плач разкъса тишината. Беше ли Лонг? Си Янг вече дори не можеше да определи къде беше пещерата. Тя се огледа трескаво, но навсякъде виждаше едно и също — дървета, по чиито стволове дращеха дълги демонични нокти. За миг през ума й премина плашещата мисъл, че това е Лонг, детето йокай, което беше поканила при тях.

Беше ли възможно Ененрите да придобият човешка форма?

Тя простена от безсилие. Как се очакваше да се измъкне, когато дори не виждаше какво се намира пред нея?

Си Янг изпъна собствените си ръце, опипвайки пространството пред себе си. Създанията явно се бяха отказали да я преследват, но до кога можеше да разчита на това? Ако успееше да открие пещерата, щеше да вземе Син Йао и двамата щяха да избягат. Младежът притежаваше зрение, на каквото тя благородно завиждаше.

— ЙАО!

Той й бе казал, че е най-добре да пази тишина и тя беше сигурна, че ако не я преследваха десетки йокай щеше да го стори, но сега желанието да оцелее надви разума, свеждайки решенията й до безразсъдна импровизация.

— ЙАО!

Вече не можеше да определи в каква посока се движи и вероятността да обикаля в кръг я разтревожи още повече. Мислите й бяха спрели, оставяйки я да се справя сама. Тъй като не й хрумнаха никакви идеи, тя продължи да тича между дърветата.

— СИН ЙАО!

Гласът й започваше да звучи сипкаво. Скоро нямаше да има сили с които да вика за помощ. Левият й крак се спъна в плетеница от корени и Си Янг прегърна едно от дърветата, за да се задържи права.

— Син Йао... — всяка частица енергия окончателно беше напуснала тялото й.

Лошият й късмет беше изиграл най-голямата си шега — беше я оставил да вярва, че ще спаси Хао и че поне веднъж в живота си ще успее да направи нещо правилно. Колко глупаво от нейна страна да продължава да се заблуждава с лъжи.

Сенките пред нея се раздвижиха, карайки листата на дърветата да прошумолят. Си Янг се оттласна от дървото и събра сили да извика:

— НЕ МЕ Е СТРАХ!

Тя не помръдна дори крачка встрани. Гърбът й беше изпънат като тетивата на лък, а сърцето й биеше спокойно в гърдите.

Туп.

Туп.

Сенките приближаваха. Си Янг продължаваше да стои там, същинска статуя на героизма. Тя беше видяла как убиват собствената й майка, беше гледала как трупът на баща й се люлее от тавана на колибата и кръвта му се стича върху пода. Беше молила за милост, докато освирепелите крадци си играеха, нарязвайки лицето й с кухненския нож. Какво би могло да бъде по-лошо от това? Единственият отговор, който изникваше на този въпрос, бе да умре като страхливка.

Туп.

Първата ръка мрак се плъзна по крака й. Си Янг затвори очи.

Туп.

Ръцете запълзяха от глезените към бедрата й, забивайки нокти в плътта. Тя почувства как топлата кръв омокря стария й панталон, а после... Сенките ги нямаше.

— Казах ти да не викаш.

Когато чу гласът на Йао, Си Янг ахна и отвори очи. Сигурно щеше да падне по лице в мократа пръст, ако не я беше уловил за предната част на туниката. Дори в момент като този, той отказваше да я обхване през кръста, придържайки се към социалните норми между мъж и жена. Изражението му остана неразгадаемо, докато се взираше надолу в раните й.

Си Янг се засмя въпреки състоянието си.

— Толкова си дружелюбен, че дори сенките бягат, когато те видят.

Той изцъка с език и я преметна на гърба си. Си Янг тихо изохка от болка.

— Улови се през врата ми.

В опита си да изпълни нареждането, ръката й го удари през лицето. Той изруга под нос и процеди:

— Надявам се да си приключила с бягането.

— Аз... не бягах. — главата й клюмна върху рамото му и Йао разтърси ръка за да я накара да изправи, подразнен от това, че го използваше за възглавница.

Някъде в замъгленото си съзнание Си Янг смъртно си даде сметка, че ухаеше добре.

— Ти си ходеща напаст.

— Зная. — от усилието да задържи главата си изправена й се виеше свят.

Той я водеше обратно към пещерата и тя не можеше да не се замисли за малкото момче.

— Какво му има на Лонг?

— Сама чу историята му. Детето се е било за да опази майка си. Това, което не каза е, че мъжете всъщност са били култиватори. Крадците не носят мечове и не убиват хората на пътя, само защото са йокай.

Светлината от огъня вече осветяваше пътя им и Си Янг сведе глава за да разгледа раните си. Още белези, които да прибави към колекцията.

После тя усети как й прилошава и го потупа по ръката.

— Май ще повърна.

Думите й имаха незабавен ефект: Йао спря на няколко крачки от пещерата и я остави да се свлече върху издадена мокра скала. Чакайки световъртежа да премине, пръстите й внимателно докоснаха дупките, от които се стичаха вадички кръв. Разговорът беше успял да й помогне да забрави случилото се за момент. Си Янг не знаеше дали това е била целта на Йао или го беше сторил неволно, но и в двата случая беше най-продължителният им разговор досега.

— Мислех, че всички йокай са зли.

Той изсумтя.

— Тай Лонг не е йокай.

— Не е йокай? — последните му думи бяха успяли да свикат някакъв ред в хаотичните й мисли.

Ако момчето не е йокай, тогава какво е?

— Тай Лонг е мъртъв, мис Янг. Малкото момче което виждаш е същността, обитавала земната му черупка, същност, затворена в пагубен момент и привързана към спомен, достатъчно силен да я задържи в човешкия свят. Култиваторския меч го е убил и го е заключил в този спомен, който сега използва за да заблуди себе си, че е още жив.

— Искаш да кажеш...

— Това което искам да кажа е, че следващият път в който сама се вкараш в опасност ще те оставя да умреш. Ясен ли съм?

Гората сякаш утихна. Очите му изглеждаха тъмни и зловещи на фона на слабата светлина и Си Янг осъзна, че не знаеше нищичко за този човек.

— Да.

Йао се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.

— Хубаво. — после я вдигна на ръце и я внесе в пещерата.

a/n Sant Anel: Честит първи Йеомна&Си Янг момент ♡