9 | 童話 Приказка

След като майката и синът се настаниха в тясната пещера, Си Янг им отстъпи одеялото си. Тя беше щастлива да слуша приказките на малкото момче, тъй като виждаше частица от себе си в него — една далечна и забравена Си Янг, която подскачаше волно върху камъните до река Дзин, каляйки новите си обувки.

Още от малки, Си Янг и Чен Хао знаеха, че родителите им са извършили нещо грешно. Чен Хао се преструваше, че името й е Си Янг и се обръщаше всеки път, когато някой го споменеше, докато самата Си Янг трябваше да се преструва за Ченг'Е.

Тази постоянна лъжа приключваше в мига, в който Си Чен и Си Рен не бяха наблизо. В онези мигове Си Янг оставаше сама до брега и мяташе камъчета във водата, питайки звездите какво се е случило с истинската й сестра. Онази, с която се бяха родили на една и съща дата в една и съща вечер, и бяха делили едно и също легло в продължение на четири години.

Сега, докато вече порасналата Си Янг стоеше до огъня и съзерцаваше как момчето ръчка дървата, нейните мисли отново се връщаха към ранното й детство в което съществуваше една истинска Ченг'Е и тя не познаваше що е мъка или страдание.

— Мис Янг, не стойте така! Аз ще седна в мама за да можете да си починете и вие до огъня. — момчето се сгуши в скута на закачулената жена и тя го прегърна нежно.

Си Янг се усмихна и се настани удобно до семейството. Тя протегна ръка и докосна зачервеното носле на момчето, сетне изви вежда въпросително и рече:

— О? Какво имаме тук? — пръста й боцна лявото му ухо и от там се пързулна обвит в хартийка захарен бонбон.

Малкото момче ахна удивено и протегна ръчички към сладкото изкушение, оглеждайки го сякаш беше странна буболечка. На лицето му разцъфна широка усмивка, когато изведнъж нечий дълги пръсти го взеха и пъхнаха между злорадо извитите устни на Син Йао.

— Хей! — скара му се Си Янг. — Това беше за него!

Син Йао повдигна рамене и отново затвори очи, преструвайки се на заспал от своя ъгъл:

— Не давай захар на деца преди лягане.

— Аз не съм дете! — възмути се малчото.

Майка му го погали по главата и отри брадичка в челото му с обич, сякаш казваше ,,Разбира се, че не си. Ти си моят пораснал герой!", и на Си Янг й стана толкова мило, че реши за сетен път да загърби грубостта на Йао.

— Мис Янг, можете ли да пеете?

Си Янг се сви неловко в своя край на одеялото, подръпвайки нервно косата си.

— А-аз вече не пея, съжалявам. — думите излязоха накъсано, сякаш отговорът й костваше големи усилия.

Майката спря да гали сина си и вдигна лице към нея. Голямата качулка на робата й не позволяваше на Си Янг да види чертите й, но момичето усещаше, че жената е почувствала болката й. Момчето в ръцете й нацупи устни, потропвайки с пръсти по брадичката си.

— Ами той? — очичките му се стрелнаха към Син Йао.

Си Янг се засмя неловко.

— Моят спътник не е много разговорлив, затова не зная дали може да пее.

Син Йао повдигна единият си клепач, а краят на устата му се помръдна в израз на киселото му настроение.

— Не мога.

Отговорът му беше лишен от всякаква емоция и красноречиво постави край на темата. В малката пещера настана некомфортна тишина, прекъсвана единствено от пукането на дървата в огъня. След кратко взиране в дланите си, момчето предложи:

— Мис Янг, ако знаете някоя приказка бихте ли ми я разказали? Винаги съм искал да ми разкажат приказка.

Си Янг отмести поглед към мрака отвън. Пръстите й неволно стиснаха плата на панталона й с такава сила, че кокалчетата побеляха. Накрая тя кимна с брадичка към ШиШи.

— Този чадър беше моят единствен приятел в продължение на седемнадесет години, а още не знам от къде го имам. Съмнявам се в живота ми да има нещо толкова интересно, което да си струва да бъде разказано.

— Ами майка ви? Тя също ли не ви е разказвала приказки?

Си Янг отпусна глава върху камъка, все така стискайки плата.

— Майка ми е мъртва.

— Много съжалявам, мис Янг! Тя стара ли беше?

Си Янг се засмя сухо и вдигна ръка за да попие влагата насъбрала се в очите й. Бяха изминали две години, а споменът за онази вечер й влияеше толкова силно, сякаш беше вчера. Момчето питаше от чисто любопитство, затова тя реши да му отговори искрено.

— И двамата ми родители бяха убити от банда крадци, които не откриха никакви пари у дома.

Това беше най-простото обяснение което можеше да даде за случилото се и същевременно най-дългото, което някога беше изричала на глас. Когато Си Янг отново се обърна и погледна семейството, майката клатеше глава към сина си, показвайки му с пръст да замълчи.

Шокиращо, но следващият който проговори беше Син Йао.

— Как ти е името?

Момченцето повдигна лице към него и отрони тихо:

— Тай Лонг.

— Тогава вместо да задаваш дразнещите си въпроси, защо ти не разкажеш на мис Янг за крадците, които си надвил?

Странната сянка, преминала през лицето му докато изричаше това, накара Си Янг да изпъне гръб. Тай Лонг обаче веднага се съгласи и започна оживено да разказва:

— Ами да! Ще разкажа на мис Янг как сам надвих тези лоши хора, спасявайки мама от крадливите им ръце!