28.2 |灯笼 Фенер

Когато песента свърши, двамата постояха в приятно мълчание, загледани в облаците, движещи се над главите им. В онази нощ Фан Ли не бе успяла да сработи плана си — и в никоя следваща не успя. За нея Йеомна вече не беше онзи непознат самурай, когото би могла да използва за целите си, но не беше и някой, когото можеше да разбере.

Тя винаги бе била проницателна и умна девойка. Още от много ранна възраст успяваше да разгадае вътрешността на хората и да изкара наяве техните скрити пороци и тайни. Но с Йеомна? По-скоро тя изкарваше своите, доброволно отлепяйки пласт по пласт студената външност, с която се опитваше да го държи на страна. И макар двамата да бяха станали по-близки и да се разбираха само с поглед, Фан Ли никога не успяваше да разгадае мистериозните вечери, в които самураят й пееше тъжни песни. Не песните, а по-скоро отчужденият начин по който изглеждаха очите му я плашеше. Техният блясък, с който девойката бе забелязала
че се изпълват щом я погледне, — изчезваше напълно. Понякога тя дори се питаше дали синьото не беше цвят, който той сам бе успял да създаде за да скрие истинската си същност пред нея. Цвят, който си беше върнал през изпиването на второто лекарство, но всъщност никога не бе имал.

Но защо би искал нещо подобно? Йеомна не изглеждаше да мисли за нея ни най-малко. Три месеца след случилото се онази вечер, той бе създал своя собствена колиба до тяхната, а най-притеснителното беше, че след като в нея бе вмъкнал цяла дузина саксии, бе използвал демоничните талисмани за да може вратата да не допуска никого, освен него вътре.

Фан Ли започваше да се тревожи все повече и повече, докато един ден, най-неочаквано за всички, Йеомна не доведе първият ранен селянин, който бягаше от закона. Мис Ли бе наредила на Ян Ян да се прибере в колибата и да не излиза от там до второ нареждане, но Йеомна бе прекрачил прага на колибата си и бе извикал Ян Ян да му помага.

Макар и наранена от отношението му, Фан Ли се бе надигнала на пръсти за да наднича през прозореца. Тя бе видяла как самураят носи ранения мъж с една ръка, преди да го постави внимателно върху леглото. После я бе погледнал право в очите с онзи свой смразяващ поглед и бе дръпнал завесите пред лицето й, оставяйки я сляпа за случващото се вътре.
Зяпнала от изумление и оставена сама навън, Фан Ли бе избягала към реката, където бе плувала до залез и бе спирала себе си многократно от това да изхвърли глупавата, бамбукова флейта, която и сама не можеше да разбере защо продължаваше да пази.

От тогава бе изминал още месец. Колибите се бяха разраснали до три. После пет. Десет. Дванадесет. Сега числото беше достатъчно, че мястото вътре в гората да бъде наречено малко село. Жителите му бяха с най-разнообразни съдби — някой бяха коняри, изгонени от двореца след пожара на конюшните; втори бяха готвачи — тяхната дейност се свеждаше до това селото да има постоянна топла храна и никой да не остане гладен. Трети бяха още деца — тяхната работа се свеждаше до намирането на продукти. Още в ранни зори, двама готвачи с умения на растениевъди взимаха всички деца и чрез нарисувани свитъци, им показваха какво да търсят. Всички имаха задача. И всички бяха тук, благодарение на Йеомна. Те не бяха близки един с друг, но си сътрудничеха. Тя смяташе, че е въпрос на време някой да ги издаде и да дойдат за тях, но до тогава, селото беше като добре смазана машина, която просперираше тайно от очите на останалите, намиращи се отвъд реката. Само Фан Ли стоеше на стълбите пред колибата си, напълно ненужна никому.

В началото бе решила, че е е въпрос на време Йеомна да я потърси. Той щеше да почука на вратата й и да й се усмихне по онзи свой вежлив, едва забележим начин, а после да й каже, че е намерил идеалната работа за нея. Тя знаеше как да прави билки и да зашива рани, но явно това на никого не бе нужно. Тук, в това импровизирано, малко село, хората се оплакваха единствено от преяждане и някое друго порязване.

Дори тогава, никой не идваше да я потърси.

Фан Ли бе стояла в очакване за своята длъжност от толкова дълго, че лунният сърп бе напълнял и като сита патица се бе скрил от небосвода, преди да се появи отново тъничък като карфица. Тогава, бясна и без капка останало търпение, Фан Ли се бе отправила към колибата на Йеомна и бе заудряла с ръце по вратата. След като няколко минути никой не й бе отговорил, тя бе заобиколила дървената постройка и бе започнала да вика името му.

В онази вечер приготовленията за прииждащият Парад на светлините бе направил селището по-шумно, за това той не бе успял да я чуе. Фан Ли го откри да седи на пън, подпрял гръб на огромният ствол на едно дърво. Тя мигом се бе скрила зад ъгъла на колибата, изчаквайки да чуе какво говореше самураят. Гневът й се бе изпарил, заменен с искрено любопитство — защо Йеомна държеше фенер за пожелания?

Все още не усетил присъствието й, самураят продължаваше да докосва нежно ръбчетата на светещия фенер. Наложи й се да впрегне целият си слух, за да долови какво шепне, но дори така не успя да разбере какво си пожелава Йео.

И точно тогава, той я бе видял.

Разбира се, че щеше да я види.

Не успяваше ли да я почувства дори без тя да е наблизо за да подуши естественият й аромат на лилии? Не странеше ли от нея именно заради това да държи ума си чист от изкушения?

Той вдигна ръка и стисна фитила, загасявайки свещта  във фенера.

— От колко време стоиш там? — провикна се и се изправи.

Девойката гледаше как се приближава към нея и с всяка негова стъпка дъхът й засядаше в гърлото. Не би могла да се изправи пред него сега. Не и след като целият й гняв се стопи и Йеомна я бе видял при подобни смехотворни обстоятелства.

— Защо изгасихте фенера си? Така съсипахте шанса желанието ви да се сбъдне — за всяка негова крачка, тя правеше по-голяма.

— Защо бягаш? — изглеждаше озадачен.

— Ти ме преследваш.

— Ти дойде първа. Търсила си ме и ме откри — той протегна ръка към нея. — Не искаш ли да говорим?

— Не — в мига в който думата напусна устните й, Йеомна спря да се движи.

— Чу ли желанието ми? — Фан Ли поклати глава. — В такъв случай ще ти кажа, че няма за какво да се тревожиш. Беше глупаво желание. — той я заобиколи и тръгна към входната врата. — Лека вечер, мис Ли.

— Лека вечер.

Тя изчака да се скрие от погледа й, за да отиде до фенера и да духне силно към фитила. За нейн късмет още не бе загаснал напълно. Девойката го вдигна пред лицето си и си пожела с цялото си сърце, желанието, което той бе нарекъл глупаво, да се сбъдне. После го пусна в небето и се върна на стълбите, където гледа как фенерът се отдалечи, губейки се между пухкавите облаци. И сама не знаеше защо го бе сторила. Важното бе само, че я караше да се чувства щастлива.