36 | 毁灭 Опустошение

ОСТАТЪКЪТ ОТ КНИГАТА НЯМА ДА БЪДЕ КАЧВАН В WATTPAD

Порталът пречеше на стенанията на загиналите да се превърнат в желания, заглушавайки ехото от нечестивият им зов... но ако Аматерасу се окажеше права и през портала бе преминал и смъртен, Йеомна можеше да избяга. Трябваше му само мъничко, нищожно желание и оковите с които Ама го осмиваше щяха да са същото нещо, което щеше да бъде обвито в окървавеното й, безжизнено тяло.

Бяха изминали два дни, когато тишината най-сетне бе разрушена. Някой отвори вратата на килията и отключи катинара на веригата, държаща обръча около шията му. Тялото му беше запратено настрани от плоскостта и грубо захвърлено на пода от Ама, която елегантно приседна в единият й край с ябълка в ръка.

Зеленият пламък премига зад гърба й, сякаш изведнъж се бе сдобил с енергия за пръв път дни.

— Изглеждаш ужасно. — рече Ама и отхапа.

Тишина.

— Няма ли да ми отвърнеш? —  изчака още малко, сетне захвърли плода и се приведе над мръсното му лице. — Искам да знаеш, че омразата ми към теб не беше толкова голяма. Преди просто не те харесвах. Сега те ненавиждам.
Мислиш, че само ти страдаш? Векове наред чаках денят в който Кирина ще ме обикне така, както аз го обичах. Бях готова на всичко за него, но той... Знаеш какъв беше. Винаги грабеше от живота с пълни шепи. Алкохол, жени, музика. Танци. Нищо никога не му бе достатъчно.

Той я погледна с крайчеца на окото си — беше зареяла поглед в тавана, към далечен спомен, който само тя можеше да види или чуе.

— Колкото и да обичаш някого който обича свободата, на него никога няма да му е достатъчно. Както и да е — рече и се отърси от мрачните мисли, приглаждайки плата на копринената си роба. — Дошла съм да ти покажа нещо.

— Човек дори не може да страда на спокойствие.

Тя се засмя.

— Ако двамата с теб не бяхме толкова различни бих казала, че харесвам чувството ти за хумор.

— Разбира се. Аз нямам чертите на лъжлива усойница.

Тя изръмжа агресивно, засегната от обидната нападка и го изрита в ребрата, карайки го да поеме дъх със свистене. Изправи се от мястото си и улови края на веригата, теглейки го по прашния под на коридора. Когато стигна решетките на съседната килия спря и коленичи встрани до тялото му. Явно не виждаше малкият зелен пламък който ги следваше, защото не го удостои с никакво внимание.

— Чудил ли си се кой е отговорен за това да си тук? — ръката й издърпа главата на Йеомна назад за да е сигурна, че ще види злорадата й усмивка. — Тук няколко дни се равняват на няколко години на земята, за това може да не го познаеш, но...

Тя остави остатъка от изречението неизречено и извърна глава към тъмнината в килията. Там, окован на стената и намушкан с огромни пирони от врата до корема, се намираше трупът на момче. Главата му бе паднала напред и мръсната му черна коса пречеше на Йеомна да види лицето му, но богът не се нуждаеше от подобни доказателства за да разбере кой е.

— Ще ви оставя на саме. — изкикоти се богинята и се изправи, грациозно завъртайки се на пети.

Йеомна чу щракването на ключалката като гръм, разтърсил осакатеното му тяло. Викът му на гняв се надигна в гърдите като животински рев и завибрира в стените на подземието.

Мразеше себе си, мразеше Ян Ян, мразеше Фан Ли, но най-много от всичко мразеше Аматерасу. Омразата му беше толкова силна, че искаше да избоде очите си за да не гледа мъртвото тяло отсреща и да съдере кожата си, отървавайки се от всичко противно което бе наследил от баща си. Майната му на равновесието. Дори с такъв късмет привличаше само смърт и предателства към себе си. Безсмислено бе опитвал да бъде добър когато всички виждаха у него чудовище. Беше готов на всичко за да забрави.

Напълно загубил разсъдъка си, изпълнен с пламтящ гняв и омраза, заудря чело в решетките.  Надеждата да избие спомените от ума си беше единствената, която му оставаше.

— ...шиди...?

Ударите секнаха изведнъж. Йеомна отпусна чело върху студените решетки и се ослуша.

— Шиди! — повтори гласът . — Шиди, чуваш ли ме?

— Ян Ян?

— Аз съм, шиди! Тук горе!

Йеомна бавно извърна лице към зеленият пламък. Душата на Ян Ян се отрази в жълтите му очи. Беше странен момент — от ония, в които хората си дават сметка колко точно съсипан е животът им. Богът потрепери и отпусна глава върху мръсният под, оставяйки горещите солени сълзи да намокрят праха.

— Шиди! — ахна гласът на Ян Ян и пламъчето също потрепери.

Йеомна никога не бе падал толкова ниско. За него чувството като самота беше просто дума, чийто смисъл никога не бе могъл да осъзнае. Как би могъл да е самотен някой, който никога не е имал никого до себе си?
Сега знаеше.

— Стига, шиди — проплака тъжно пламъчето и се притисна до мократа му буза. — Моля те, не плачи!

Войните не плачат, казваше богът Дракон; те бяха силни и непобедими мъже с воля на планина. Нищо не можеше да им се опълчи. Хората коленичеха пред тях като стихии, а Йеомна бе роден за да се превърне в опустошително бедствие.

,,Виж какво бедствие съм сега.“ — помисли си. ,,Виж как всички коленичат пред мен.“

Пламъчето кацна на рамото му и сякаш се вгледа със съжаление в отрязаните му ръце.

— Аз съм виновен. Ако не бях написал онзи талисман, сега и двамата щяхме да сме заедно с мис Ли. Тук е студено, шиди. Трябва да си тръгнем и да я открием, за да бъдем отново заедно.

Йеомна стисна устни в черта и затвори очи.

— Какво има, шиди? Не искаш ли да си с мис Ли?

Богът безмълвно поклати глава.

Душата на Ян Ян затихна за миг, сетне побутна брадичката на своя учител.

— Съжалявам! Моля те, прости ми! Ако знаех, че ще стигнем до тук, никога нямаше да се свържа с Пангу!

— Остави ме...

— Стани, Йеомна! Знам, че можеш да се измъкнеш от тук.

Богът се засмя сухо.

— Твърдоглаво дете... Никога не знаеш кога да спреш.

Пламъчето скочи върху гърдите му и запламтя по-силно, изразявайки бурният си ентусиазъм.

— Сетих се! Знам как ти помогна да се измъкнеш от тук! Спокойно, шиди, ще успеем!

— Аз вече не съм твоят шиди.

Чул тези думи, Ян Ян замлъкна. Зеленият пламък се снижи към пода и се сви виновно, досущ като Ян Ян приживе.

— Спомняш ли си, когато се запознахме? Ти ми каза кой си. Сподели ми всичко за себе си. Аз бях никой — чичо ми ти беше дал пари за да ме отведеш далеч, а ти вече ме смяташе за напаст. Почувствах се толкова хубаво някой да ми се довери... Когато ми каза, че си бог, бях ужасен. Мислех, че ще ме убиеш задето съм научил толкова много, но ти ме остави да те следвам и дори ме търпя, когато те оковах в магията на онзи талисман. Сега аз знам какво искам. Знам как да те измъкна от тук.

Йеомна рязко отвори очи.

— Не!

Пламъчето се надигна и застана гордо. Ако притвореше очи можеше да си представи блестящите очи на Ян Ян и наперената му, уверена стойка.

Без талисманите, които да удържат силата му, Йеомна беше слаб. Окован в божествените вериги магическите му способности на бог бяха снижени до минимум, но онези, с които черната Ин го бе дарила бяха тук, жадни да погълнат съзнанието му и да пуснат звяра на свобода.

Ако Ян Ян предложеше душата си в замяна на своето предсмъртно желание, Йеомна нямаше да има никаква воля с която да устои.

— Пожелавам си...

— Не! ЯН ЯН, НЕДЕЙ!

— Пожелавам си... да се измъкнеш от тук.

Дзъънн — оковите се удариха в пода.

Светлината от пламъчето угасна удавена в непрогледен мрак — целият Небесен дворец беше погълнат от тъмнина...

Първото бедствие се появи в покрайнините на една планина — каруцата, в която няколко смъртни носеха странни на вид сандъци се разполови на две. Човеците се разпищяха и наскачаха уплашено когато капакът й излетя във въздуха и от там излезе черна ръка. Твърде шокирани за да реагират навреме, огромните парчета скала посипали се от върха на планината понесоха каруцата и ги смазаха до смърт.

По улиците плъзна черна слана. Посеви, цветя и птици падаха върху засъхналата почва безжизнени и посивели. Хората затваряха прозорците си и се криеха под леглата, молейки се на боговете да ги спасят от този страховит ад.  Земята по цялата империя се разтресе заплашително. В палата на императора настана невиждана суматоха— покривът се срина над главите на придворните, отнемайки десетки животи за секунди.

По пътя за една пещера, третата каруца беше запалена от горещата лава, изригнала от спящият наблизо вулкан. До края на нощта, милиони души се носеха в небето, предизвиквайки неизмерим ужас в Небесният дворец. Свитъците летяха из библиотеката и се подпалваха сами, триейки имената на мъже и жени от историята за едно мигване на човешкото око. За краткият период от един час, тридесет човешки села бяха заличени до основи от пламъците на нестихващ пожар.

Времето на спокойствие беше приключило. Най-големият им страх се бе превърнал в реалност — синът на богът Дракон бе дошъл за своето отмъщение.

• * *

От ужасната вечер, белязала душите на живите с невиждан страх бяха изминали три години. Във вечерта на раждането на първото шинигами, хората бяха осъзнали, че отвъд боговете в Небесният дворец се простираше сила, способна да унищожи всички им с един единствен замах.

В нощта на клането, насред узрялата война и жадните за отмъщение души на покварените, един бог бе създал свят под този на земята, където с цената на това една душа вечно да му служи бе готов да изпълни най-кошмарното желание на нейният притежател.

Хората наричаха създанията които той създаде йокаи — грозни, плашещи чудовища с магическа способност, които пускаше да скитат сред смъртните и да се хранят от страховете им. Стотици хиляди кошмарни създания със зъби, нокти, различни лица и форми пълзяха като демони денем и нощем и се забавляваха по своему, докато техният велик господар стоеше в имението си в Подземният свят без да дава и пукнат юан за това какво правят отрочетата му. Боговете направиха опит да проникнат в леговището на този покварен бог, но набезите им се оказаха не само напразни, но и доведоха до тяхната смърт.

Сега местата на които душите отиваха бяха две — в Небесният дворец, където Пангу им позволяваше да се преродят, или в Подземният свят, където слугуваха на шинигамито.

Сега той не приличаше на нищо, което бе преди:

Задето те отсякога ръцете му, той изсипа бедствията върху земята им и взе златото й, изграждайки стените на имението си.

За кръвта с която пропиха косата му, той смени цвета й в нощно небе и прати отровни змии по люлките на децата им.

За това, че бе орисан да не може да се храни като човек, сега се хранеше с желанията и душите на хората.

Задето бяха отсекли краката му, той ги накара да коленичат пред йокаи.

Хората казваха, че в обицата му живее дух на момче, което не се отделяше от него и беше неговите очи и уши за всичко, което се случваше в трите свята. Казваха, че той бил неговият първи йокаи — последната крачка към лудостта на най-злият и могъщ бог раждан някога след Пангу.

ВНИМАНИЕ, ТОВА НЕ Е КРАЯТ НА НАШЕТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

ПРОЧЕТИ БЕЛЕЖКАТА :)

A/N Sant Anel: Честито, ти благополучно се потопи в света на Йеомна и достигна до момента в който той ти разкри цялото си минало!

От тук, пътищата ни се разделят... или не чак толкова. Това зависи от теб. Можеш да оставиш книгата в библиотеката си, очаквайки новини по проекта с издаването й, да ме последваш цъкайки FOLLOW бутона, за да получаваш известия дали издателството ще я приеме или да ми помогнеш в пътя с нейното популяризиране, като:

+ препоръчате ,,Yeomna" на приятел 👩‍🦱👱

+   купите си книгата, ако или когато тя бъде публикувана 📦 /или поне я препоръчате на ваш приятел за да си я купи/

+ споделите мнението си за книгата в коментар СЕГА и ми позволите да го включа в глава, в която новите читатели ще го виждат и ще им помогне да изберат дали да четат ,,Yeomna" 📈

+ гласувате за главите които сте пропуснали 📲

+ следите за известия в предстоящата томбола и се включите в нея 🎁  (още не съм сигурна дали това ще е тениска, ключодържател, ароматна свещ или чаша + сладък книгоразделител🧸)