20 | 惡夢 Кошмари

Си Янг не си спомняше как беше заспала, но винаги щеше да си спомня начинът, по който я бяха събудили.

Още призори, когато Слънцето едва надничаше иззад хоризонта, тежките стъпки на окобо* бяха затракали по дъсчения под на наетата колиба, бяха се отправили от вратата към леглото и тропотът беше преминал в ужасяващ смях напомнящ магарешки рев, докато Куа Фу се просваше върху перваза като някой улучен фазан.

На Си Янг й беше нужен само един звук от този пронизителен шум за да отвори очи, но това, което беше открила пред себе си, бързо я накара да съжали за прибързаното действие — само на няколко пръста разстояние от лицето й се намираше Син Йао.

Да се опише раздразнението му от нахлуването на генерала би било трудно дори за умел в речта писар — очите му горяха в златно и като че минаваха през нея, вероятно напълно погълнати в представата как главата на Куа Фу се отделя от тялото. С ръмжене Йао се изправи и намести долната туника върху голите си рамене, изтегли вече сухата роба от стола и промуши ръце през ръкавите.

Си Янг се притесни за здравето на Фу, когато младежът процеди през зъби:

—Не ми изглеждаш като човек, който си цени живота. Какво правиш тук?

—О, нима? А на мен ми изглежда, че си заспал до нашата мис Янг.

Изражението на Йао не трепна.

—Понякога ходя на сън.

—Ааа, не, не! Спиш като пън. Със собствените си две очи съм виждал как стоиш неподвижно с часове без да продумаш нищо. Това ако не е сън, здраве му кажи!

Си Янг все още мигаше на парцали от мястото си, когато внезапно спорът премина към заплахи.

—Никой не планира убийство на глас.

Тя слезе от леглото и неловко изпъна туниката си, сгъвайки на две на три завивката.

—Хайде сега, Йао няма да спи на пода. Леглото е голямо, може лесно да побере двама души.

Младежът и генерала се спогледаха. Със следващото изказване Фу не само разпали огъня, но и доказа, че наистина не цени живота си.

—Разбира се, че лесно ще побере двама души. Нали е създадено за младоженци.

Син Йао присви очи и в тях Си Янг видя смъртта на генерала. Мъчителна, болезнена картина, която я накара да потръпне и отклони поглед.

За нейна огромна изненада, Йао се оказа в учудващо шеговито настроение.

—Не искаш да ти търсим съпруг от Подземният свят, нали мадам гейша?

—Какво? — сбърчи вежди в объркване Фу.

—Това проява на интерес ли е, генерале? Защото познавам много изкусители сред йокай. Биха те изяли за закуска.

ШиШи и Мао поглеждаха ту към младежа, ту към самурая. Цялата ситуация граничеше с абсолютна глупост, но Си Янг  можеше да почувства нарастващата агресия във въздуха и бързо събра вещите си.

—Нямаме време за излишни спорове. Пудрата ти се е размазала. Почисти се и да тръгваме. — тя подхвърли малка кърпа за лице към Фу.

Генералът я пое и се поклони с благодарност. Докато поправяше дегизировката си, Син Йао излезе пред колибата и се наведе сред снега, вдигайки нещо лъскаво сред отъпканата пътека. Беше златният му колан.

Си Янг изпусна тиха въздишка. Явно и този път беше успяла да предотврати бедствието, наречено Йао, но колко още щеше да кротува демонът? Натурата му беше студена и безмилостна, егоистична и наперена. При още една подобна свада Фу можеше съвсем спокойно да загуби живота си. Тя беше станала свидетел на лекотата с която демонът боравеше с меча си и силата, с която разполагаше. Дори умел самурай не би могъл да се справи с подобна тежка артилерия от умения и сръчност.

Тя тръгна след младият йокай и прокара пръсти през косата си с идеята да й придаде по-спретнат вид, когато нещо привлече вниманието й. Си Янг спря, отпусна ръка и зина с възхищение при вида на езерното дъно — от грънци до пръстени, та дори и златни брони, дъното на прокълнатото езеро блестеше като жълто слънце, обрамчано от бялата покривка на снега.

Тя не успя да сдържи любопитството си и изрече въпроса си на глас:

—Как успя да се сдобиеш с толкова злато?

Фу който тъкмо прекрачваше прага на колибата изглежда се  питаше същото, защото скръсти мускулестите си ръце пред широките гърди и изпъна плата на женската рокля по шевовете.

—Всеки йокай може да създава материални вещи от празното пространство на света.

—ШиШи не може.

Чадърът потръпна в ръката й. Си Янг беше с ШиШи от четиригодишна. За нея всяка способност на Касаобакето беше повече от добре позната. Освен да спи, яде и да се оплаква, този палав чадър можеше единствено да хапе хората при самозащита.

Да създава златни накити от нищото беше просто изключено.

—Какъв интересен развой на събитията — подсвирна въодушевено Фу.

Йао гледаше единствено Си Янг и напълно игнорира изказването му. На лицето му изгря самодоволна усмивка.

—Говорех за силните йокай.

Разбира се, това доведе след себе си въпросът колко силен е всъщност Син Йао.

Поредната мистерия около същността му, която щеше да гложди мислите й и да не й дава мира.

Групата постоя още няколко кратки мига до езерото, след което Мао се изкачи по крака на младежа и приседна върху рамото му.

—Предател. — промърмори Фу, докато подновяваха крачка по пътя за следващото село.

Си Янг, макар и стояща най-близо до него, не го чу. Тя беше твърде вглъбена в идеята да отбягва мисълта за това, че Йао беше легнал до нея докато беше спала, и започна да мисли за дома. С изключение на тази вечер през която действително бе успяла да поспи, нейната Кристална капчица изпълваше сънищата й от момента в който беше напуснала село Йо. С всеки изминал ден тези кошмари ставаха все по-размити и тревожни. През последните няколко дни Си Янг напълно беше спряла да се опитва да заспи и беше стояла будна, молейки се Хао и Шен да са добре.

Ако нещо се объркаше с двама им, за нея нищо нямаше да има смисъл. Си Янг дори не можеше да си представи как би живяла, ако с единственият й приятел и нейна сестра се случеше нещо лошо.

Тя се остави на инстинкта и поставяше стъпало подир стъпало, следвайки Фу и Йао в снеговитата виелица към Бан Шуй. ШиШи трепереше в ръката й и младото момиче изпитваше вина, че не го беше оставила у дома. С ШиШи до Хао щеше да има поне мъничка утеха, че всичко е наред с нейната Капчица. ШиШи можеше да бъде нейните очи и уши, нейната опора в дългите дни на чакане докато Си Янг се завърне с отварата.

—Отново сгреши, Си Янг... — продума тихо на себе си. — Винаги грешиш.

Фу вървеше най-отпред и не я чу, но Йао, който лениво се движеше в средата, пусна Мао в снега и му направи странен жест с пръсти.

Си Янг премига объркано, когато котаракът извъртя опашка и се насочи към нея. Котката, която Фу бе завил, че мрази хора, сега по нареждане на Йао се отриваше в краката й за утеха.

Докато успее да го настигне за да го заговори, дърветата пред тях се разтвориха като прерязан човешки труп и изплюха черната си жлъчка в краката им.

Великата почва на Акинахора, мястото, от което всички се бояха, полепваше по ботушите им като засъхваща кръв. Черната течност цвърчаща под нозете им беше като плът от прогнили трупове, струпани на парчета в месарница. Вонята на смърт и усещането за хилядолетна човешка агония полепна по носовете им, карайки Фу и Си Янг да вдигнат предната част на робата си пред лицето.

Бяха нахлули в пределите на Гората на мъртвеца.

Окобо* — сандалите, които порасналата гейша използва като неразделен елемент на своето облекло и аксесоари повреме на задължения

A/N Sant Anel: Важна подробност е, че боговете могат да помагат на смъртните, отнемайки кошмарите им повреме на сън. Дори прогонен от Небесният дворец, Йеомна продължава да бъде бог. Ето защо великият и страшен владетел на Подземният свят заспа до малката и беззащитна Си Янг.