32.2 | Война

— НИЩО МИ НЯМА — излъга Йеомна.

Ян Ян се извърна притеснено към Фан Ли.

— Да го заведем до реката. Може студената вода да помогне.

Девойката кимна в съгласие и се притисна към самурая, прихващайки го под мишница за опора. Близостта й запрати тръпки по тялото му. С неуспешният си опит да се отдръпне успя да разгневи Фан Ли, принуждавайки я да се притисне по-силно към тялото му.

Докато тримата бързаха към брега, черната Ин започна да избива на повърхността на кожата му. Ивици чернота избиха под върховете на ноктите — Йеомна сви пръсти с надеждата Фан Ли да не забележи, но когато мракът плъзна нагоре по дланите, всички шансове да запази тайната си се сгромолясаха. Мраът уплаши Фан Ли и тя нададе вопъл от ужас. Благодарение на Ян Ян, който вървеше зад тях и в този момент ги бутна да продължат, момичето успя да се откъсне от ступора и да поднови крачка.

— Какво следва? — попита паникьосано Фан Ли щом стигнаха реката. — Просто да го хвърлим вътре?

— Не знам! — Ян Ян кършеше пръсти от притеснение подкачайки от крак на крак.

— Случвало ли се е и преди? — очите й затърсиха тези на Йеомна.

Отказът му да срещне погледа й беше повече от красноречив отговор. Фан Ли го погледна изпод гъстите си ресници и с ръмжене го събори във водата. Инерцията я повлече заедно с него — двамата се приземиха с плясък в студената река, разплисквайки водата навсякъде. Докато падаха заедно, ръцете на Йеомна обгърнаха тялото й като щит. Девойката стъпи здраво на дъното. От усилието да го изтегли, въздухът й излезе под формата на балончета над водата. Свивайки до невъзможното и последния мускул на тялото си, ръцете й го изтеглиха за яката на робата — двамата изплуваха едновременно, кашляйки пръски на посоки.

— ТОЙ ДОБРЕ ЛИ Е? — извика Ян Ян от брега.

Премръзналите й пръсти се бяха вкопчили в робата на Йеомна с такава сила, че само ако отрежеха ръцете й биха могли да ги разделят. Когато исполинът отпусна глава на рамото й, паниката я заля повторно.

— Ой! — тя го побутна с рамо.

За нейн огромен ужас действието не предизвика никаква реакция.

— Да не си посмял да умираш! — юмрукът й се заби в корема му, изкарвайки въздуха от гърдите. — Ако умреш... — Фан Ли обви пръсти около брадичката му, доближавайки лице до негово. — ... се заклевам, че ще те върна обратно за да умреш от моята ръка!

Устните им се сляха. Докато едната й ръка масажираше и притискаше гърдите, устните й се сливаха отново и отново плътно с неговите, целейки всичкият поет въздух да се изстреля към гръдния му кош.

На няколко метра от тях, Ян Ян стоеше онемял в калта. Беше притиснал малките си свити в юмруци ръце към устата и дори животът му да зависеше от това, не бе способен да издаде и един едничък звук. Да гледа Йеомна в подобно състояние беше едно, но да стане свидетел на това как мис Ли се бореше за живота му и притискаше устни в целувка към неговите беше съвсем друго. Борейки се едновременно със срам и притеснение, Ян Ян не можеше да реши дали да закрие очи с ръка или да се втурне да помага.

— Мис Ли...

Едничкото произнасяне на името й от устните на Йеомна накара Ян Ян и Фан Ли да се изпълнят с надежда.

— ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ, МИС ЛИ! МИСЛЯ, ЧЕ ИДВА В СЪЗНАНИЕ!

Фан Ли приглади мокрите кичури от лицето му и си пое дълбоко дъх, готова да повтори действието от преди малко, но точно тогава ръцете на Йеомна я сграбчиха силно, поваляйки я във водата.

— СКАКАЛЦИ И ЗМИЙ! — прокле Ян Ян и се наведе над водата. — Фан Ли? — той се изтегли напред върху дебелото паднало дърво, търсейки за телата им под повърхността. — Учителююю?

Виковете му се носеха над Шан Дзин като ехо, огласящо тишината. Слънцето се бе скрило над небосвода и сега неговата посестрима Луната се издигаше високо, рефлектирайки светлината на летните лъчи. Температурите бяха започнали да падат и жабите се отдръпваха от реката, греейки се на затоплените камъни.

На дъното на Шан Дзин, не чак толкова далеч от виковете на Ян Ян, две преплетени тела се бореха за надмощие. Фан Ли изпитваше истинско затруднение да се откопчи от здравия захват на самурая, който я смазваше с мускулестото си тяло. Нещо не беше наред — Йеомна никога не би я прегърнал толкова силно, знаейки, че по този начин може да убие и двама им. Въздухът който слетите им устни споделяха скоро щеше да свърши и тогава, останала без други възможности, Фан Ли щеше да трябва да счупи ръката на Йеомна за да не умре.

Блъскайки с ръце по раменете му и ритайки диво с крака, девойката правеше отчаяни опити да го накара да я пусне. Когато яростта й се надигна и измести паниката, ръката й най-сетне се пързулна встрани и го халоса по главата. Клепачите му се вдигнаха и жълти, горящи като пламък очи отразиха душата й. Фан Ли замръзна в ръцете му. Едва тогава Йеомна  дойде на себе си, раздруса глава като от кошмар и я пусна. Водата около тях се избистри. Нишки мрак които Фан Ли не бе видяла да я обгръщат се прибраха обратно под кожата му. Виждайки отказът й да помръдне, лицето му се сгърчи в объркване.

А после някой сграбчи неговата Фан Ли, откъсвайки я от обхвата му.

,,НЕ!“ — Йеомна не искаше да я вижда как си отива. Не искаше никога повече да я оставя сама. Ръката му се протегна към отдалечаващото й се тяло, молейки се този, който искаше да му я отнеме, да я пусне. Но Фан Ли вече я нямаше — единствено което вижаше бяха краката й, обути в мънички черни ботуши, които плуваха стремглаво към брега.

• * *

Фан Ли лежеше върху мократа почва и се бореше да успокои дишането си. Тя удари няколко пъти гърдите си и се надвеси странично, изплювайки водата, останала в дробовете й. Времето сякаш бе спряло. Само дишането на Ян Ян, който бе отпуснал глава върху ръцете си, сигнализираше за някаква промяна. Досадни жужащи мухи кръжаха около тялото й, примамени от влажността на въздуха до реката.

Фан Ли разтри лицето си с треперещи пръсти преди да се изправи в седнало положение.

— Благодаря ти.

— А? — Ян Ян се сепна.

— Спаси ми живота. Длъжница съм ти.

,,Но сега има друг живот, който още е в опасност.“

— Какво... какво видя там долу? — попита я плахо.

Фан Ли поклати глава и се надигна на крака с олюляване. Ян Ян я изгледа втрещено.

— Какво правиш?

,,Йеомна още е там долу.“

— Не можеш да слезеш сега!

Стъпалата й нагазиха обратно във водата.

— ЧАКАЙ! МИС ЛИ, СПРИ!

Беше чувала тези думи твърде много пъти. Хората винаги искаха да я защитят, спирайки я от пътя на всякакви опасности. ,,Крехко женско създание“ беше я нарекъл Йеомна. Никой не се интересуваше от това какво иска тя и дали би могла да се справи сама. Това, че бе родена жена, сякаш беше единственият нужен отговор за да я направи безсилна в лицето на опасността.

Тъкмо се готвеше да се гмурне, когато бойният гонг на империята я прониза като копие. В далечината малки като светулки факли на конници се спускаха от планината. Фан Ли подскочи изненадано назад към храстите когато десетки конници облечени в жълто събудиха земята, разтрисайки я из основи. Един от конниците размахваше знамето на династията, плътно следван от двама мъже с фенери.

,,Съгледвачи“

Стомаха на Фан Ли се преобърна. Очите й се върнаха към мястото на което трябваше да е Йеомна и сърцето й се сви.

— Мис Ли, виж!

На другия бряг на реката, огромната фигура на мъж с дълга бяла коса се движеше към конниците.

,,Какво прави той?“

Отговорът не се забави — Йеомна се пресегна и улови юздите на един от конете в движение, сетне свали конника за предната част на туниката и го вдигна във въздуха. Протече бърз разговор, през който Ян Ян и Фан Ли можеха само да мигат глупаво. Щом разпитът приключи, Йеомна остави стража да стъпи на земята и остана неподвижен за няколко дълги и мъчителни мига.

— Няма ли да се върне при нас?

Фан Ли не отвърна. Как би могла, когато Йеомна се държеше толкова неприсъщо за себе си?

Докато мислите й се задействаха, самураят се качи на коня на стража и яростно се насочи към града. Дори не спря при възможността останалите конници да не му направят път, а просто продължи да пори нощният вятър, сякаш бе напълно недосегаем за оръжията им.

— Защо тръгна към града? — почуди се Ян Ян. — Нима ще избяга?

— Йеомна не би избягал... — тя беше сигурна в това. — Ще изчака докато си тръгнат и ще се върне.

И когато това станеше, тя щеше да настоява за отговори.

A/N Sant Anel: От дълго време не съм писала авторска бележка, но не искам да оставате с грешно впечатление — чета и се забавлявам на всеки един вашите коментари и от сърце се радвам, че сте толкова отдадени читатели. Не мога да побера в думи колко съм благодарна, че има хора, следящи историята толкова далеч след началото й. Вашата подкрепа, било то вот, коментар или просто прочитане, винаги ме карат да продължа с нови сили.

Благодаря ви, че ви има! ❤ Няма как да не ви оставя подарък, задето сте толкова прекрасни. 😏