8.1 | 洞穴 Пещера

Глас нашепна до ухото й:

—Тихо.

Си Янг изпищя и подскочи, размахвайки уплашено ШиШи.

—ЙАО, ПОЛУДЯ ЛИ? Изкара ми акъла! — едва успяваше да си поеме дъх.

Раздразненото му ръмжене дойде някъде зад гърба й. Си Янг извърна глава, протегяйки несигурно ръка в мрака.

—Син Йао?

—Спри преди да си ми бръкнала в окото.

—О! — тя веднага я притисна към гърдите си.

—Замълчи и върви в посоката от която чуваш стъпките ми. Вдигаш прекалено много шум.

Си Янг кимна и наостри уши. Тя покорно изпълни нареждането, стъпвайки тихо на пръсти. Входът на пещерата се оказа ниско — само на половин педя от земята, а самата й вътрешност беше тясна и влажна, и достатъчно неприветлива, че дори прилепите да не желаят да останат.

Си Янг свали прокъсаната торба от гърба си и извади от там одеялото което носеше със себе си. След като го постла, застопори чадъра между две пролуки. Оставяйки го по височина водата щеше да се стече от върха към пода на пещерата.

Макар да не можеше да види нищо, тя успяваше да долови раздвижванията на въздуха и да определи местоположението на Йао.

—Защо не седнеш? Одеялото е достатъчно и за двама ни, а подът със сигурност е студен. — тя се облегна назад и духна струйка въздух в шепите си, за да ги сгрее.

—Чувствам се удобно и тук.

Тонът му подсказваше, че по-скоро би отхапал собствената си ръка, отколкото да приеме. Си Янг реши да опита отново по-късно.

—Защо трябваше да пазим тишина отвън?

Изненадващо, но той реши да отговори:

—Колкото повече отиваш на север, толкова по-пъклена е гората. Вечер човек може лесно да се изгуби или да чуе и види неща, които не съществуват.

—По-рано когато ми каза да пазя тишина, гласът ти дойде от две различни посоки.

Смехът му прозвуча като лай и изпълни малката пещера, рикоширайки в стените.

Колко странен човек, помисли си Си Янг.

—Страхуваш се от сенките? Уверявам те, че те са най-малкият ти проблем.

Дори сама не успя да убеди себе си, че причината се коренеше единствено в студа, когато се намести по-удобно, загръщайки се плътно с края на одеялото.

—Сенки ли? — попита с изтънял от страх гласец.

Тя долови как той се раздвижва за момент преди да отговори — вероятно вече съжаляваше, че не прие предложението й за мекото одеяло.

—Нощните демони от дим и мрак, които се крият в сенките*.

Си Янг си пое дълбоко въздух, съжалявайки, че беше попитала. Щеше да й бъде много по-лесно да заспи, ако не разполагаше с подобна информация, но любопитството й отново беше надигнало глава и сега щеше да стои будна, взирайки се във всяко малко движение на листата.

—Не можем ли да запалим огън?

—На колко години си?

Тя се сепна от внезапната смяна на темата. С какво подобна информация щеше да им помогне?

—Тази година на Парада на светлините стават осемнадесет.

—Цяло чудо е, че си доживяла до толкова. — констатира Йао.

Младото момиче се наежи и изпъна рамене, готова да отвърне на удара. Кой беше той, че да я обижда? Не беше спрял да подхвърля хапливите си коментари още откакто тръгнаха от Бай, а тя беше преглътнала всеки един от тях. Колкото и търпение да имаше обаче, тя също беше човешко същество.

—И сама се досетих, че дърветата навън са мокри, но ако имаш някой магически предмет, без проблем бихме могли да запалим огън.

—Ти имаш ли?

Погледът й отскочи към ШиШи подпрян в пролуката. Ако не броеше чадъра, Си Янг нямаше никакви магически предмети у себе си —Касаобаке дори не се брояха за духове, тъй като представляваха най-нисшата каста йокай. Въпреки това той си оставаше демон и сам по себе си се считаше за магически предмет.

—Нямам. — излъга тя.

—Е, в такъв случай и аз нямам. Явно ти, аз и лошият ти навик да лъжеш оставаме на студа.

Черните й очи проблеснаха оживено в мрака. Устата й зина отворена и Си Янг вдигна ръце за да закрие лицето си.

—Не исках, аз просто —

Той я прекъсна.

—Не ми губи времето с оправдания. Причините не променят фактите.

Тя замлъкна, почервеняла от срам. Радваше се, че се намираха в пещерата — зрението му едва ли беше чак толкова добро, че да я види при такава тъмнина. Тъкмо си мислеше как никога повече няма да може да го погледне в очите, когато недалеч от тях се чу пляскане в калта. Си Янг замръзна на мястото си и плахо огледа дърветата срещу себе си.

—Идваме с мир! Моля ви, позволете ни да пренощуваме с вас!

Си Янг замижа, опитвайки се да открие малкото дете, чийто глас беше чула. Тя понечи да се изправи и да го потърси, но предупреждението на Син Йао я накара да спре и да се замисли: какво ако момчето беше примамка?

Тя прехапа устна, колебайки се какво решение да вземе. От това което беше чула, момчето не беше само. Едва ли духовете се движеха по групи. Ако момчетата бяха две и си приличаха, вероятността да бяха един вид йокай беше голяма, но ако водеше друг човек със себе си, шансът и двамата да бяха зли духове беше минимален.

—Кой е с теб? — извика Си Янг.

Син Йао изсумтя:

—Питай го дали носи ликьор.

—Спи да ми се подиграваш! — изсъска раздразнено Си Янг.

—Така или иначе търпя теб, ако ще трябва да търпя и него то ще е само срещу заплащане.

—Ти сериозно ли?!

—Напълно.

Тя се извърна към посоката от която идваше гласа му и повдигна вежди. Първо, Син Йао беше прекалено млад за да пие и второ, не беше ли той този който й каза да пази тишина? Като прибавеше факта, че не беше сигурна дали това да издаде местонахождението им беше добра идея, представата да пита един предполагаем йокай за ликьор й се струваше повече от комична.

—Няма да го питам нищо подобно.

—Приятно пътуване към Хунцин сама тогава.

Ах, този проклет, долен изнудвач!

Си Янг стисна основата на носа си и издиша остро, преди да събере ръце във фуния и да извика към момчето в гората:

—НОСИШ ЛИ ЛИКЬОР СЪС СЕБЕ СИ?

Ененри* — ( 煙 々 羅 , en'enra , осветен „дим от леки тъкани“) , понякога enraenra ( 煙 羅 煙 羅 ) , е йокай или японско чудовище , което е съставено от дим и тъмнина.
Енерите се считат най-вече за демони или божествени същества от тъмнина и дим.
Легендата казва, че има два вида еннери: първият и най-често срещаният тип са еннерите, които се раждат като еннери, докато вторият и по-рядко срещан тип са хора, които са умрели и са се трансформирали в еннери.