Следващият ден мина неусетно. След като вчера оставих палтото и се върнах обратно, се промъкнах отново в кухнята и поставих ключа на същото място. Сърце не ми даваше да го върна, но убеждавах себе си, че щом веднъж съм успяла, щях да успея пак. Все пак прислугата влизаше и излизаше всеки ден, едва ли щяха да крият ключа във всеки един момент. Повтаряйки си тази мисъл, аз кротко посрещах Делая следобед, изчаквайки подходяща възможност. През втория ден я помолих за лист хартия и молив, опитвайки се да изглеждам крайно нетърпелива да рисувам. Започнах да бръщолевя всякакви лъжи — как бях запален фен на изкуството и не можех да дишам без да изобразявам мислите си. Делая дори не си направи труда да ме изслуша, само изчака да свърша и излезе. Малко след това се върна със сноп листа и молив в ръка.

Благодарих й, защото щяха да ми бъдат от полза, а после изчаках да си тръгне, преди да запиша всяка подробност която бях научила от срещата си с вампирът секс-бог Прометей.

Първото което записах, беше информацията за похитителя ми:

Арон Корнелиус,

ловец на Новородени вампири;

възраст: ?

специално умение: да руши самоконрола ми

С по-удебелен шрифт написах това, което ме караше да треперя от ужас, макар да не знаех какво точно представлява:

Мрази Хекат.

Дойде време и за информацията, която имах за Хекат, каквото и да беше това.

Хекат — група от вампири?

цел:

намират Ловеца за пречка ?

Всичко, което знаех за Хекат, се изчерпваше дотук.

Прометей —  неясни взаимоотношения спрямо Арон Корнелиус...

Продължих с останалата информация която бях успяла да запомня. Кофато приключих сгънах записките на малки ръкопси за да ги пъхна лесно под масата за грим.

Отдалечих се за да проверя дали личеше прекалено много. Всичко изглеждаше наред, освен течността в стъклените съдове, която клонеше към лявата половина. Похитителя ми, когото вече наричах Арон, едва ли щеше обърне внимание, затова необезпокоявано продължих с ежедневните си занимания — да се сдобия със златния ключ.

Тъкмо когато бях решила, че повече писма няма да има, Делая влезе без да почука и ми остави опакована кутия. В панделката беше затъкнато писмо.

Тромаво се изправих на крака и колебливо вдигнах кулета. Любопитство завладя цялото ми същество, макар никога не бих го признала на глас. Съдържанието беше сравнително тежко и продълговато. Извадих писмото и го оставих настрани, бързайки да видя какво имаше под опаковката. Книги. Две на брой. Кориците отдавна не бяха приятни за окото. Краищата им бяха раздрани, страниците пожълтели и изхабени. Нямаха си дори заглавия. Прелистих първия том и открих, че езикът бе английски. Каква изненада!

Зачетох няколко изречения, преди бавно да поставя книгите върху леглото. Отворих писмото със зъби и сграбчих белият лист. Същият серифен шрифт. Същите инициали.

,, Тъй като имам работа, ще помоля Делая да ви предаде двата тома от 1886 година, част от личната ми колекция. Книгите са писани както от вампири, така и от хора. Това, че все още не сте опитали да избягате ми дава надежда, че приемате промяната си по-леко, отколкото очаквах. Ако ми сътрудничите и аз ще ви сътруднича.

А.К.”

Писмата ставаха все по-дълги. Това трябваше ли да означава нещо? Едва ли. Бяха все така непредирчиви и сдържани, както в началото. Самият Арон се държеше хладно и отдръпнато, сякаш емоциите бяха за слабаците, а той беше папата. Дали ако направех опит да се здрависам с него щеше да погледне ръката ми и да я остави да виси във въздуха?

Подължавах да изхвърлям писмата му след прочитането, сякаш бяха писани от някой прокажен. Мъжът който ги пишеше продължаваше да ме изкарва извън кожата ми, без дори да се налагаше да го виждам. За двата пъти в които бях имала честта да разговарям с него, се бях сблъскала със стена от безразличие. Никакви емоции не се виждаха в движенията му, никакъв дух не витаеше зад празните зелени очи. Апатичната му пренебрежителност към мен и суровите му подмятания ми напомняха за сърдит възрастен мъж, който имаше проблеми с простата и мразеше целият свят. Арон беше загадка, която със сигурност не исках да разгадая. Съществуваше и възможността да беше просто един вечно ядосан мъж, който обича да пази всичко в тайна и държащ под контрол хората покрай себе си.

Както всеки път когато мислите ми се насочеха към него, раздрезнението ми нарастваше до размерите на огнедишащ дракон. Двамата обикаляхме стаята в кроежи на планове за действия, без да имаме представата какво можеше да бъде поставено в списъка под определението ,,брезпрекусловно". Всяко вдишване, поглед и звук можеха да бъдат видяни. Исках да запазя мислите си в тайна, затова когато не шпионирах прислугата, предпочитах да спя или обикалям в кръг зад затворената врата на спалнята.

Бяха изминали три дни от срещата ми с Прометей, когато успях да се домогна до ключа. Часът трябва да е бил около шест вечерта. Почти бях пъхнала ключа в ключалката, когато шум от стъпки ме накара да затая дъх. Напрегнах слух и долових шумолене на плат. Който и да беше, се приближаваше бързо. С разтуптяно сърце отстъпих назад достатъчно, колкото да скрия ключа зад голямата саксия на едно увяхващо цвете. Само миг по-късно миг вратата се отвори със замах.

Студен както винаги, Арон Корнелиус прекрачи прага и превзе коридора с присъствието си. Част от черната му като абанос коса беше паднала върху челото му — крайно нетипично за него. Той държеше дебела стара книга с кожена подвързия и изглеждаше свиреп в черната си прилепнала риза и кадифен панталон. Ботушите му, — същите, с които го бях видяла предишните два пъти, — отново бяха покрити с кал. При вида ми той вдигна едрата си ръка и избута немирните кичури назад. Огледа ме набързо и се спря на лицето ми. Гласът му беше бездушен, когато проговори.

— Какво правите тук?

Повдигнах вежди в изненада. Що за въпрос? Все пак той ме беше довел тук без моето позволение. Тялото ми се обтегна като тетивата на лък, както ставаше всеки път, когато Арон беше наблизо. Исусе, дори дишането на този мъж ме правеше напрегната.

— Забранено ли е? — попитах на свой ред.

— Не.

Сведох поглед към книгата която държеше.

— Какво е това?

— На какво ви прилича? Това е книга, госпожице Дебъро. Има листове със страници и служи за обогатяване на знания.

Наежих се.

— Каквито вие отказвате да ми дадете?

Арон повдигна рамене.

— Никъде не видях да сътрудничите.  — Той протегна ръка със същото желание, с каквото човек докосва миризливка за да я отстрани от дрехата си, и ми подаде четивото.

— Защо ми е притрябвало това?

— Защото искате да знаете.

Поставих ръце на хълбоците си, отправяйки му най-подигравателния си поглед.

— Вече знам всичко което ми е нужно.

— Просто вземете книгата, проклета да сте! — започваше да звучи гневно, което беше първата емоция от него до сега.

Наистина исках да знам повече. Книгите, които ми беше дал, се бяха оказали много по-полезни, отколкото бях очаквала. Още не ги бях прочела докрай, но знаех, че щяха да дадат отговор на част от въпросите. 

Тези книги ми трябват.

Стиснах основата на носа си.

Но това ще значи, че приемам помощта му.

По дяволите! Нуждаех се от тази информация.

— Предполагам не трябва да се надявам на съвременна проза?

— Госпожице Дебъро, ако ви е до романтични истории, значи нямам никаква полза от вас.

Вратата с ключа се отвори отново, прекъсвайки задушевния ни разговор. Пълното тяло на Делая премина през прага и застана до Арон. Тя премести поглед между двама ни, очевидно силно изненадана от това да го види.

— Не очаквах да бъдеш тук по това време.

— Взех...кратка почивка.

Делая се усмихна. Самата аз не можех да повярвам, но беше факт, че тези месести бузи се бяха свили, малките й очи се бяха смалили до мънички цепки и тънките й устни се бяха сгънали като прясно изпечена кифла.

— Кой ще налива така добре уиски докато те няма?

Смръщих вежди. За какво говореше тя?

Докато осмисля въпроса й, кръвта се беше отцедила от лицето на Арон. Гневът му заля стаята с такава внезапна сила, с каквато привлекателната харизма на Мет заливаше околните. Не бих искала да бъда на мястото на Делая в онзи миг, защото знаех, че именно изказването й беше предизвикало повишеното ниво на агресия във въздуха.

Защо това простичко изказване успя го разгневи толкова?

Арон се оголи зъби срещу Делая подобно на лъв предизвикващ алигатор.

— Да ти напомням ли къде ти е мястото?

Не можех да повярвам на какво ставах свидетел — господин Безпардонен си бе изпуснал нервите. Не бях на себе си от развоя на случващото се, за да следя разговора, но едно беше ясно — Арон бе наистина бесен.

— Виждаш ми се напрегнат. — Делая изглеждаше нелепо спокойна на фона на бесния си шеф. — Кога се храни за последно?

Ноздрите на Арон се разшириха. Като по чудо той успя да се увладее преди да й се нахвърли. Впечатляващо. Беше успял да си възвърне самоконтрола за толкова кратко време.

— Сигурен съм, че си по-нужна другаде.

Тя се поклони с присмех, подмина го и без да ме погледне пое към някое от останалите помещения. Гръдният кош на мъжа срещу мен все още повдигаше учестено, но той отказваше да позволи на яростта да се изпише на лицето му.

"Вече сте една от нас."

Арон Корнелиус изглеждаше толкова земен в сравнение с Мет, че не беше за вярване, че беше безсмъртен. Липсваше му всякаква харизма. Чарът беше едно от последните неща за което се сеща човек, когато види Арон Корнелиус. Но като се замисля аз и Делая също по нищо не се различавахме от обикновенни хора. Може би единствено пустотата зад зелените му очи говореше за нещо висше, нещо старо, но също така мъртво.

Потръпнах. Щяха ли да изглеждат очите ми след години по този начин — празни като пустош?

— Имам няколко въпроса. — изстрелях преди да се замисля.

Арон се намръщи още повече. Трябваше да се науча да си държа езика зад зъбите.

— И какви са те, госпожице Дебъро?

Беше твърде късно да върна думите си назад.

— Спите ли в ковчег?

Последва пауза — единствен израз на шока му. Бях притаила дъх в очакване на второ избухване, но останах изненадана, когато той ми отговори. Донякъде.

— Вие спите ли?

Разбира се, приех го за Не.

— Нямате алергия към чесън? — продължих.

След предупредителния поглед който получих реших да не настоявам за отговор. Знаех, че въпросите са глупави, но желанието да знам повече ме тласкаше да продължавам да питам.

— Не изгаряте на слънце?

— В момента навън е ден. Как мислите, че дойдох? С чадър, заврян в задника?

— Това опит за шега ли е, по дяволите?

Махнах с ръка за да прекратя темата за задните му части. Отвратително.

—  Имате ли други въпроси госпожице Дебъро? Такива, които не са родени от книжка за оцветяване?

  Копринената блуза, която Делая ми беше дала, започваше да ме стяга.

— Ами суперсоник бързина?

Арон присви очи.

— Гледате твърде много филми.

— Можете ли да се катерите по стени?

— Това някаква подигравка ли е, госпожице Дебъро?

— Каквото прецените, господин ИМТ.

Настъпи поредното напрегнато мълчание в което се зачудех дали нямах достадния навик да предизвиквам късмета си.

— ИМТ?

— "Името ми е тайна".

Арон направи опит да поттисне въздишка. Накрая тя излезе като пръхтене между плътните му устни.

— Госпожице Дебъро, всичко за което ме питате, вече е отговорено. Просто го изпробвайте на себе си. — очите му се присвиха предизвикателно. — Освен, ако не ви е страх.

Той отново повдигна смуглата си ръка, набутвайки дебелата книга пред лицето ми.

— Какво ще стане ако откажа да я взема?

Учудването на Арон представляваше комична смесица между повдигане на вежди и намръщване. Сякаш не можеше да повярва, че някой изобщо би посмял да му откаже каквото и да било.

— Искате да умрете ли? — попита в искрено недоумение.

Въздухът нахлу остро през носа ми, издувайки до пръсване гръдния кош.

— Заплашвате ли ме?

— Не бъдете глупава, госпожице Дебъро! Ако го бях искал, вече щяхте да сте мъртва.

— И да ме заравят под земята, разбрах. Вече ми го казахте при първата ни среща.

Той изръмжа.

— Вземете книгата преди да умрете заради ината си и спрете да ми губите времето!

Все още раздразнена от това, че беше провалил плановете ми, а вече и ядосана на острия му език, поех книгата от ръката му и се отдалечих с ядосана стъпка. Крачка след крачка се отдалечих от този антипатичен задник, водена от силното желание да се отърва от присъствието му възможно най-скоро.

Без да мога да си обясня защо, спрях преди да завия и да се скрия от погледа му. Той стоеше на същото място, стиснал длани в юмруци. Когато се вгледах в лицето му, зад маската от безразличие видях да се вихри буря от гняв. Очите му светеха от сдържането на тази помитаща вихрушка, вилнееща отвътре. Можех да я усетя — като зловещи пипала, които изпълзяваха иззад заключена врата. Студената им кожа караше температурата във въздуха да намалее, замразявайки всичко по пътя си. Дори петурата на цветята потрепери, усетила силата на яростта на този мъж.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Тръгнах към вратата на спалнята, улових бравата и поставих някаква нищожна преграда между себе си и прогарящия взор на този бесен ловец. Отдалечих се с няколко крачки, увеличавайки разтоянието колкото се може повече.

В следващия момент светът заглъхна. Улових се за масичката за грим. Усетих вибрациите по повърхността й. Земята под краката ми се разлюля. Уплашено наблюдавах как шишенцата с парфюм се удариха в пода, пръсвайки се на парчета. Когато трусовете заглъхнаха, излязох обратно в коридора. Замалко да поваля червенокосата готвачка, която сега пристискаше устата си с ръка. Очите й бяха като малки чинии. Зениците се виждаха — толкова уплашена бе. До нея двама мъже — също работещи в кухнята, — мачкаха притеснено престилките си. Дори Делая беше излязла, опитвайки се както всички нас да разбере какво се случва. Обърнах се за да видя какво гледаха всички.

Арон бе разбил вратата към офиса. Треските се бяха посипали в ореол около масивната й плоскост. В средата й зееше дупка. Отпупеното парче лежеше на половин метър от самата врата. Беше изкривено сякаш някой беше пробил дупката с ръка, при това с такава сила, че дървените цеви не бяха удържали и се бяха разкъсали, подобно на парче плат.

Арон Корнелиус беше всичко друго, но не и лишен от емоции. Никой лишен от такива не не би събрал такава ярост, че да изкърти врата от пантите й и да пробие дупка в дебелата й четири сантиметра вътрешност сякаш бе направена от масло.

Тази заслепяваща ярост не се дължеше единствено на случилото се в коридора. Нещо тормозеше този мъж отвътре, съсипвайки контрола, който бе изградил с постоянство. Вдигнах ръка и допрях пръсти до шията си. Ако Делая беше права и той изпитваше глад, като ловец той не можеше да си позволи да се нахрани от човек.

Което автоматично означаваше... че Арон Корнелиус се хранеше единствено от други вампири.

Кой беше вампирът, от когото се хранеше единственият ловец във вампирското общество?

***
Беше късно вечерта, когато Арон нахлу без да почука в стаята ми. Косата и раменете му бяха покрити с малки снежинки. Изражението му беше смръщено както винаги. От устните му не излезе нито дума докато дългите му пръсти оставяха поредната дебела книга на стола до масичката за грим.

Изправих се от мястото си, несигурна как трябваше да реагирам. Какво се предполагаше да направя, след като едва преди няколко часа бях станала свидетел на това как разби четирисантиметрова дървена врата с ръка?

— Още не съм прочела останалите.

— Ще ги прочетете.

Скръстих ръце пред гърдите си, в знак на предизвикателство. Двамата се взирахме безмълвно един в друг, всеки измъчван от неловкост и желание да се наложи над другия.

— Какво ви кара да смятате, че изобщо ги чета?

Арон протегна ръката си и издърпа една от книгите които вече бях прочела. Пъхна пръст между две от страниците и демонстративно приглади подгънатото ръбче.

— Да ми бяхте казали, че се нуждаете от книгораделител.

— Не сте много разговорлив. Още не знам как се казвате. — напомних.

Той не знаеше, че аз вече разполагах с повече информация отколкото той си мислеше. С това напомняне целях да го накарам да говори. Щеше ли да признае, че се казва Арон Корнелиус?

Щеше ли да ми се довери?

— Трябва да се връщам на работа.

Взрях се в него, сякаш ми беше казал датата и часа си на раждане. Чак тогава си дадох сметка, че над черната риза имаше бяла престилка. Смехът започна да клокочи в гърдите ми.

— Като сервитьор?

С цялото самообладание на което беше способен, Арон скръсти ръце на гърдите си.

— Барман.

Не успях да се сдържа. Кикотът ми беше кратък, но истински. За това свидетелсташе малката сълза която се спусна от ъгъла на дясното ми око.

— Приятно четене госпожице Дебъро. — каза Арон и напусна стаята, оставяйки след себе си аромат на мускус.

Принудих се да се върна към четенето. На няколко пъти се улавях да си припомням извивката на устните му и формата на плашещите му, тайнствени очи. Забраних на тези мисли да изникват в съзнанието ми, заключвайки ги в метален куфар, който скрих зад дебели железни решетки. Аз и Арон Корнелиус бяхме повече врагове, отколкото някога бихме били любовници. Той ме държеше в плен, отказваше да споделя с мен и криеше емоциите си. Държеше се лошо с мен, с Делая и с персонала. За последното не бях сигурна, но предполагах, че беше така. По-скоро бих му позволила да ме убие, отклкото бих спала с него.

Повтарях си го при всеки опит на мислите ми да поемат в посока, от която нямаше да успея да ги върна. Оказа се, че бях открила още един начин за прахосване на времето, освен четенето, докато не уловях подходящата възможност за да взема ключа.

Луната сигурно грееше ярко над повърхността, отброявайки изтичащото време до обещания от мен краен срок. Само можех да се надявам русият вампир да беше толкова нетърпелив за срещата ни, колкото бях и аз.