Sant Anel: Тъй като след около седмица идва краят на книгата, искам да ви кажа, че вие бяхте най-добрите читатели, които едно момиче като мен може дори да мечтае да има! Изпълвам се с истинска гордост, че се запознах с вас!

* важна подробност — речта между героите в цялата глава е на румънски, но тъй като Катлин е вътре във видението, тя ,,разбира" езика
_____________________________

Сънищата са мираж. Измамна представа за реалност която може да те ухапе като отровна змия, без да има силата да те убие — с това ти се справяш сам, след като вината и срамът започват да те изяждат отвътре. Когато бях малка се страхувах, че чудовищата от съня ми наистина имат власт над мен.

И те имаха.

Всяка вечер преди да си легна проверявах всяко ъгълче под леглото, всяко празно пространство в килера и зад вратата, дори в банята. Толкова се страхувах, че щом падне мрак и волфрамовата жичка загасне напълно мастилените пръсти на изчадието ще изпълзят, повличайки ме в друго измерение, че плачех тихо под завивките. Сандлър ми се присмиваше и ми казваше "глупаче". За нея никога не бе имало чудовища или страх. Анди беше моята подкрепа, моят спасителен фар насред непрогледната тъмнина на нощта, преди да постъпи в армията и да изкорени всякакви емоции от себе си. В денят, в който Анди се върна от там, тя беше станала едно от чудовищата, които помещаваха съня ми — като парцалена кукла на конци, която никога не се усмихваше истински и мълчаливо критикуваше начина, по който правиш всяко едно действие. Не биваше да я пускам да си отиде. Моята скъпа сестра, която имаше глас на горска фея, се върна у дома като изпита черупка. Това правеше армията с хората — изпиваше умовете им, караше ги да смятат, че нямат свободна воля и всичко е следване на заповеди.

Затова когато сънят се разгърна като пеперуда напускаща коприненият си пъшкул, сърцето ми препусна лудешки в гърдите. Почувствах всичката си уязвимост и скрити емоции да изплуват като от подземна тръба която не може да повеме повече. Те се изсипаха по кожата ми, омърсявайки спокойствието, за което така отчаяно се борех. Въздухът не ми достигаше. Борех се да изплувам над мръсотията от съмнения, страх и объркване, но те само ме заливаха повече, докато накрая не можех да видя нищо друго, освен ръждивата врата пред себе си.

Започнах да блъскам с всички сили, да се боря за живота си, защото Сандлър беше в опасност и ако не аз, то никой нямаше да успее да я спаси. Мълнията ми се въздигна като бляскава еуфория от светлини, пръсна се по водните частици, в които плуваха емоциите ми и завибрираха като живи. Ръцете ми се осветиха в синьо и гневът победи над ужаса, помагайки ми да разбия вратата.

Къде съм?

Още с първата крачка пред мен се изви дълъг коридор с факли, наредени по стените. Нещо в това видение не беше наред, защото изглеждаше като размазана картина на някой художник-пияница.  Въпреки това различих познати стени. Намирах се в замъка. С любопитство огледах тоалета си — красива средновековна рокля с малки сиви обувки от кожа и коса разпусната по раменете, като тук-таме се срещаше някоя фиба, която да я придържа далеч от лицето.

Явно рубинът беше подготвил моят отговор и той сигурно се криеше в дъното на коридора, от където идваше най-силната светлина. Извадих фибите от косата си и ги пъхнах между пръстите си като жалко подобие на оръжие, в случай, че някой ме нападнеше. Знаех, че виденията не могат да ме убият, но рубинът беше черна магия. Чисто зло, произлязло от самата Black Annis. Не можех да рискувам да умра, изиграна от поредната нейна измама.

Загризах вътрешната страна на бузата си, докато бавно избутвах тежката врата. Присвих очи срещу ярката светлина, навлизаща през големите прозорци. Отново ставах свидетел на раждането на Арон, само че този път когато Илона пое новороденото в ръцете си, очите на бебето от зелени станаха сапфиреносини.

Боязливо пристъпих няколко крачки навътре. Когато се подсигурих, че те не могат да ме видят, се приближих достатъчно да огледам малкото създанийце. Имаше красиво бебешко лице, но не приличаше на Арон. По-скоро приличаше на...

— Малкият ми Соарел! — прошепна красивата украйнка на бебето със сини очи. — Братята ти ще са толкова щастливи да те видят!

Детски гласове изпълниха коридора. Майката залюля пеленачето и когато мъничката му беззъба уста се изви в първата му усмивка, майката заплака от дъното на душата си. За секунда реших, че е от щастие, но после видях сърцераздирателният за един наблмдател миг, в който тя се пречупи и притисна бебето в ръцете си.

— Kажи ми как да те скрия от този свят? — плачеше неудържимо красивата блондинка и притискайки треперещи устни към челото на новороденият си син. — Баща ти ще ме отдели от теб. Страхува се, че някой ден ще му вземете трона. А ти си толкова мъничък, скъпи ми Соарел, толкова невинен за това, което ще те сполети.

Майката затихна и надихна глава като орлица, доловила странен шум. Аз също го чух — гневни стъпки, които бързо приближаваха. Незнайно кога детската глъч и гонитба беше спряла, правейки коридора мрачено пуст.

— О, Божичко, той идва!

Майката притисна бебето толкова силно към гърдите си, че посегнах да го издърпам назад за да не се задуши, но пръстите ми минаха през мъничкото му телце, оставяйки ме с празни ръце.

— Какво става тук? — Влад Цепеш, баща на Арон Конрелиус и мъжът, когото бяха нарекли Дракула, прекрачи прага с безизразно изражение на аристократичното си лице.

Очите му хладно обходиха стаята, плъзнаха се като нож по голямото легло и спряха върху бебето в ръцете на съпругата му. Нещо мрачно обгръщаще тялото му, сякаш сенките се мъкнеха подире му като слуги на вериги, принудени да му служат. Той монотонно заговори с боботещият си глас, но думите минаваха през ушите ми, защото това, което ме интересуваше, беше бебето в ръцете й.

Изведнъж Влад се изпари от нищото, оставяйки Илона сама в стаята. Сякаш никога не беше влизал.

Притиснах ръка към гърдите си. В стаята беше влазъл малкият Арон. Мъничките му крачета се изкачиха върху леглото и той се притисна до майка си, съзарцавайки малкото си братче.

— Татко защо е ядосан?

Неземната красота на жената вехнеше също като розите, които бяха светли розовите си венчелистчета към почвата.

— Баща ти? — намръщи се Илона. — Той не ти е баща! — тя внимателно опря главичката на бебето върху едната си ръка и сви болезнено пръсти около мъничката китка на Арон. — Той не ти е баща, разбра ли? Искам да повториш каквото ти казвам!

Зелените очи на мъничкото копие на ловеца когото познавах и бях оставила да спи в леглото ми, се уголемиха от страх.

— Той не ми е баща. — каза объркано малкото момче с черна коса, преди да се хвърли в обятията на майка си. — Обичам те мамо, моля те, не ми се карай! Ще направя всичко за да си щастлива!

Илона отблъсна Арон и сълзите й омокриха лицето му, когато изкрещя:

— Не искам да казваш на никого, че този мъж ти е баща, разбра ли ме Арон? — Илона разтресе по-големият си син грубо. — Още утре ще напуснеш замъка заедно с дойката си и никога повече няма да се върнеш. Тук си в опасност и аз няма да изгубя още един син!

— Но мамо... — малкият Арон вече беше истински озадачен. — Ще го повтарям колкото искаш, само не ме прогонвай! Моля те мамо, дори няма да говоря повече с татко!

Илона изхлипа и извика нечие име. След секунди дотича ниска слугиня с престилка, която се поклони и изчака командите на своята господарка. Не си направих труда да слушам какво й казва. Страхът на това малко момченце, което с нищо не беше заслужило грубото отношение на майка си стягаше гърлото ми, пречейки ми да дишам. Беше толкова трудно да се взирам в паническото му клатене на глава, на стиснатите му в юмруци мънички ръце, че притиснах гръб към стената, затискайки устата си с ръка.

Прислужницата подхвана малкият Арон през кръста и го вдигна на ръце, отнасяйки го далеч от Илона Жилегай.

— Той не ми е баща! Той не ми е баща! ТОЙ НЕ МИ Е БАЩА! — повтаряше без да си поеме дъх като молитва към своята майка. — ТОЙ НЕ МИ Е БАЩА! МАМО, ТОЙ НЕ МИ Е БАЩА, МОЛЯ ТЕ!

Покрих ушите си с ръце, стискайки отчаяно клепачи. Тази картина щеше да ме преследва денем и нощем като кошмар, по-ужасяващ от мастилените пипала на чудовищата под детското ми легло. Размазаната картина на пиятният художник пред мен се смени с гледка от ъгъла на стая, в която жена беше коленичила пред мъж с дълга чуплива коса, в която се мъдреха светлокафяви и златисти кичури. Можех да позная това телосложение и височина навсякъде — мъжът срещу коленичилата Илона Жилегай положително беше Рафаел. Той вдигна ръка и удари майката на Арон, карайки я да се свлече върху мекия килим. Дългите му пръсти обвиха шията й, вдигайки я във въздуха.

— Как смееш да бягаш от мен! — изрева срещу изкривеното й от страх, пребледняло лице.

Чак сега обърнах внимание на куфара, скрит зад стола и малкото момченце, сгушило се на кълбо до тях. Русата му коса беше много по-къса от тази на мъжът като когото го познавах в наши дни, но приказното излъчване, което създаваше, беше съвсем същото.

Соарел ли е Прометей?

Господи! Това трябва да значи, че...

Прокарах ръка през косата си, чудейки се как не се бях досетила по-рано. Все пак бях жърналист. Винаги е било там — онова чувство, че нещо голямо ми убягва. Късчето от пъзела, което беше появата на Мет единствено когато Арон не беше наблизо. Странните изказвания на Мет на моменти, които напомняха на неща, излезли от устата на Арон. Неговото желание винаги да се придържам към Арон, подкрепата му и това как все повтаря, че не е имал избор. Лъжлиживият принц не беше напълно лъжа. Все пак неговата майка е същата жена, която бе майка и на ловеца със зелените очи.

Отказах да гледам как Рафаел души Илона. Седнах върху килима до малкото русо момченце, малкият лъжлив принц, който ме беше измъкнал от ръцете на това чудовище, за да мога да бъда с брат му и погалих русата му глава, представяйки си как утешителните ми мисли се вливат в малкото му мозъче. Двамата братя бяха преживели ужасно детство и въпреки, че животът на Арон не е бил хубав дори за миг, този на Соарел не беше никак розов.

Слушах тихото му вдишване и гледах как стойчески се взира в пространството пред себе си, сякаш изобщо не чуваше как Рафаел слага край на живота на собствената му майка. Малкият Прометей беше също толкова уплашен, колкото бе малкият Арон в деня, в който майка му се отказа от него, прогонвайки го от замъка. Единственото за което можех да мисля бе как съжалявам, че се усъмних в Арон. Той се срамуваше от това, че неговият брат е именно дясната ръка на чудовището, което иска да убие. Лъжливият принц, както той сам го наричаше.

Насред собственото си вцепение не бях забелязала кога Рафаел се е доближил и подскочих шокирано, когато огромната му ръка вдигна Соарел, изравнявайки го на нивото на очите на нейният притежател.

— Cros van pih weliche, li mas doch! — Соарел премига сънено и понечи да затвори очи, но Рафаел го разлюля силно. — Всички спомени от това, което си преживял до днес ще бъдат заключени завинаги. Единственото, което ще знаеш от тук насетне е това, което аз ти кажа, разбра ли момче? — Рафаел изчака Соарел да кимне в отговор, преди да продължи. — Името ти е Прометей. Майка ти умря от ръката на Влад Цепеш. Като твой баща от днес и ще се грижа за теб, а ти ще ми служиш вярно.

Соарел се взираше тренчено в Рафаел, който сякаш полагаше усилия да не го смачка като невестулка.

— Повтаряй, момче!

Малката адамова ябълка на русото момченце се надигна и спусна бързо. Гърдите му се издуваша бясно, докато си припомняше чутото за да го повтори.

— Името ми е Прометей. Мама умря от ръката на Влад Цепеш. Ти си моят баща и ще се грижиш за мен, а аз ще ти служа вярно.

Чудовищната усмивка, разцепила лицето на Рафаел беше като сърпа на смъртта, готова да се възцари на трона на човеци и вампири.

— Отлично, момчето ми!