Знаех, че сънувам, защото красивият мъж когото виждах да бди над мен не ми беше познат. Щях да си спомня тези дълги мигли и плътни устни навсякъде.
И очите му — тези мрачни, пусти зелени очи които сякаш разчитаха душата само с един единствен поглед.

Когато не сънувах красивия мъж, в сънищата си бях насред голяма гора с високи дървета, под които нощем виеха вълци и нищо не вирееше. Калта в която ходех беше мокра и хлъзгава, и всеки път, щом стъпех в нея, имах усещането, че стъпвам върху нечий гроб. Стараех се да вървя тихо защото знаех, че ако не внимавам достатъчно ловецът ще ме хване.
Той беше плашещо висока, закачулена с черно наметало фигура, която носеше меч на гърба си. Вълците й правеха път. Дърветата сякаш се присвиваха от ужас щом приближеше.
Аз също се страхувах. Нещо ми нашепваше, че черната душа под качулката жадуваше да пролива кръв и нямаше да се смили над мен. Затова всеки път щом чуех шум от стъпки започвах да бягам. Бягах докато краката ми вече не ме държаха и в дробовете ми не пламнеше пожар.

Друг път сънувах, че съм у дома. Мама и татко обсъждаха промените в пазарните цени седнали на дългото канапе в гостната, а Сандлър работеше приведена над лаптопа в стаята си. Знаех, че събираше достатъчно информация за предстоящо дело. Всичко изглеждаше наред.

Докато не се опитах да ги докосна.

Веднъж се приближих с идеята да прегърна Сандлър и тя започна да крещи. Наговори ми куп неверни неща — обвини ме, че съм я оставила сама, че съм я накарала да ме търси и не можела да ме открие. Това не е вярно, казвах й. Молех я да спре и да ме чуе. Тогава Сандлър обясняваше колко съжалява. Признаваше, че се е отнасяла зле с мен и иска да се върна за да поправи нещата. Накрая двете плачехме заедно, преплели пръсти с ожулени от седенето на пода колене. Когато това се случеше, красивият мъж със зелените очи се появаше отново. Сънищата избледняваха, но само временно. Бях в омагьосан кръг — първо го виждах, след това бях сама насред гората и накрая бях у дома. Сякаш сънищата се страхуваха от него, както гората се страхуваше от ловеца.

Щеше да мине време, преди да открия, че присъствието му и липсата на сънищата ми наистина имаха общо.

През цялото време кожата неистово ме сърбеше. Опитвах се многократно да я почеша, но чувството беше като наелектризиран уред който покриваше главата ми и изпращаше милиони малки нервни импулси към тялото. Не след дълго щях да науча, че и да успеех да съдера кожата си чувството нямаше да изчезне,
В началото красивият мъж ме наблюдаваше с блясък на интерес в иначе така празните си очи, сякаш състоянието ми криеше тайна, която той искаше да разгадае.
В момента в който той си тръгнеше, кръгът се завърташе отначало.

Това ли ме очакваше до края на дните ми? Какво се случваше с мен? Отказах да приема, че ще завися от нечия милост и ще оставя друг да се грижи за мен. Трябваше да събера цялата си воля, защото усещах, че ако не се погрижех сама за себе си, никой нямаше да може да ми помогне. Това беше битка която трябваше да водя сама.

Започнах да правя опити да се задържа в съзнание възможно най-дълго. Беше истинско усилие да се задържа будна, но когато успях, първото което сторих, беше да пресуша чашата с вода която се намираше на шкафа до мен. Не успях да я върна на мястото й и тя се плъзна от ръба.  Звукът от счупено стъкло ми помогна да се отърва от сънливостта. Премигах срещу ярката светлина която хвърляше волфрамовата жица на електрическата крушката. Намирах се насред голяма стая. В средата беше разположено голямо легло с балдахин. Подобно на пъшкул той сякаш имаше ролята да раздели спалнята от останалият свят. Цялата обстановка беше ужасно остаряла. Дори полилеят беше от дърво. Дървеното му тяло висеше грозно от тавана и стигаше ниско под него. Нямаше начин да мина отдолу, без да се ударя и вероятно да си извадя някое око в острите шипове които обграждаха крушката във вътрешността.
От дясната страна на голямото легло имаше нощно шкафче от чамово дърво. По стените висяха огледала които гледаха към вътрешността на стаята и отразяваха всяко движение в нея. На местата в които отъстваха огледала висяха черно-бели снимки на млада жена. Чувствах се гола насред всичките тези огледални повърхности около себе си, а когато се взирах в очите на жената от снимките в съзнанието ми изникваха купища въпроси.

Къде се намирах? Липсваха прозорци чрез които да се ориентирам. Отсъстваха и всякакви звуци — било то от птича песен или повей на вятъра. Стените излъчваха влажност и студ, макар да изглеждаха масивни стоейки там с каменната си конструкция. С ужас осъзнах, че се намирах под земята.

Вдигнах ръка и опипах врата си.  Нищо. Размърдах пръсти, местих глава наляво и надясно, натисках и опипвах, но не открих никаква рана. Бях сигурна, че имах такава, защото си спомнях как двама мъже с дълги зъби ме нападнаха и единият ме ухапа. Улових главата си между двете си ръце и прокарах длани от скалпа до пръстите на краката. Всичко беше на място, стига да не брояхме липсващите ми дрехи. Стоях абсолютно гола насред непозната стая с непознати за мен собственици.

Стиснах зъби. Бяха ли ме изнасилили, докато съм се борела да изпълзя от света на странните сънища? Не се чувствах насилвана. По-скоро бях бясна.

— Ехо! — извиках силно и се изправих напълно.

Улових чершафа, нагънах го като руло около себе си и здраво стиснах края. С предпазливи крачки се насочих към масивната дървена врата. Дръжката беше позлатена. Или истинско злато?

Улових я и яростно бутнах надолу, отваряйки тежката врата със пронизителен скърцащ звук. Пред мен се откри дълъг, студен коридор, чийто край водеше към друг коридор. Обърнах се наляво, само за да изръмжа от раздразнение. Двата коридора бяха с еднотипна конструкция.

— Има ли някого тук?

Очаквах някой да дойде и да ми се накрещи задето вдигам такава врява. Очаквах хора да търчат по коридора, деца да плачат неистово, събудени от шумната ми персона. Ако беше обяд, то по нищо не се различаваше от вечер — нямаше звън на лъжици удрящи се в чинии, нито на реч. Какво беше това място, по дяволите?

— Браво Катлин, сигурно отново сънуваш! — промърморих на себе си.

За моя изненада мъжки глас ми отговори.

— Боя се, че е истина.

Високият, красив мъж когото бях сигурна, че е плод на въображението ми и привидение от сънищата ми пристъпи в края на коридора вляво. Беше облечен в сив костюм с черни кожени ботуши опръскани с кал. Говореше английски.

Вцепених се. Всяка здравомислеща клетка от съзнанието ми се зае с всичко друго, но не и със задачата да сформира трезва мисъл. Умът ми се превърна в рояк пчели, чийто кошер току-що е бил разбит.

— Вие! — вдигнах пръст към гърдите му. Наложих си да събера всяка трезва и рационална мисъл за да конструирам правилно изречение. — Вие сте откраднал дрехите ми. Къде е раницата, която носех? Вътре е фотоапаратът ми. Вземете парите и вещите ми ако желаете, но моля ви, върнете ми фотоапарата!

Мъжът повдигна вежда. Спря на няколко крачки от мен и ме огледа внимателно, като спря за кратко на импровизирания ми плащ. Не можех да преценя какви мисли минаваха през ума му защото изражението му беше издялано от безразличие.

— Този който лежи на масичката за грим?

Извърнах се леко колкото да погледна в стаята. Наистина беше там. Дори не бях видяла, че имаше такава масичка.

- Ами дрехите?

Непознатият пъхна ръце в джобовете на костюма си. Настана тишина. Очаквах, че ще каже нещо, но от устата му не излезе и дума. Премигах глупаво насреща му, давайки си сметка колко нелепо изглеждаше цялата ситуация.

— Кой сте вие изобщо?

— Не и този който сложи край на човешкият ви живот.

Туп.

За един миг сърцето ми се превърна в единственият звук, който можех да чуя.

— Аз не съм мъртва.

Красивия мъж леко наклони глава. Зелените му очи ме изпиваха като сложно математическо уравнение. Внезапно той загуби интерес и се извъртя на пета, отдалечавайки се с големи крачки.

— Просто ще си тръгнете? — попитах шокирана.

— Не изглеждайте толкова уплашено. Ако исках да не се събудите вече щяха да ви полагат в пръстта.

— Кой сте вие, че да решавате какво да се случи? Разбирам, че не искате да научавам името ви или къде се намирам, но дрехите ми с нищо не могат да ви навредят.

Не виждах изгледи да спре за да ми отговори, за това направих най-разумното, на което бях способна. Втурнах се след него.

— Спрете веднага!

— Какво искате да разберете от мен, освен, че ви спасих живота? Това не е ли достатъчно за вас? — той вдиша дълбоко. — Миришете на страх от километри. Вземете душ и спрете да треперите така сякаш ще ви ударя. Делая ще дойде да ви донесе дрехи и ще ви помогне да ги облечете. Вашите само щяха да доведат враговете ви право при вас. Трябва да сте ми задължена. По мои изчисления това прави втори път в който ви спасявам живота.

Не бях очаквала такъв развой на събитията.

— Мога да се защитавам и сама.

— Напълно сигурен съм, че това е така.

Нещо подобно на лай се разнесе от гърдите му. Или беше смях? Нима ми се присмиваше? Тръснах глава. Защо се интересувах от някакви дрехи, когато имаше толкова по-важни въпроси на които нямах отговор? Този мъж знаеше как да овърта. Продължих да крача след него в опит да го настигна. Що човек имаше толкова дълги крайници?

Като се замислех, кой човек заключваше друг гол?

— Трябва да намеря сестра си. Тя ме чака. Сигурно вече ме издирват.

Мъжът най-сетне спря. Ударих се в гърба му и залитнах назад. Улових се за костюма му миг преди да се озова върху гранитните плочи. В очите му успях да видя колко усилия му костваше да не се разсмее. Непознатия извъртя лице така че вече не можех да разчета изражението му, после улови китката ми. Усетих остра болка, сетне костта изпука.

— Боли ме!

Той моментално отпусна захвата си и отстъпи крачка встрани. Не се извини. Разтрих мястото с палеца на другата си ръка, внимавайки да не пусна чершафа. Този мъж беше силен и никак не си поплюваше.

— Всеки коридор е отключен и на ваше разположение. Делая ще е тук до залез слънце, макар че вие няма как да го знаете. Вероятно сама сте се досетили, че се намираме под земята. Тя ще се погрижи да узнаете къде са нещата, които ще са ви от първа необходимост.

Той замълча за момент и можех да си предатавя как тези плътни устни се свиват в права линия, преди да заговори отново.

— Храната ви ще бъде сервирана в стаята. За ваше добро е да не я напускате и да не си хабите силите в опит за бягство. През деня слугите ще бъдат в кухнята или пералното помещение. Дръпнете звънчето в стаята си и то ще ги информира, че се нуждаете от нещо. Ако никой не дойде, вземете си го сама. За предпочитане е да не им се пречкате.

Свих свободната си ръка в юмрук.

Да не им се пречкам ли?

Да не очакваше от мен да не правя нищо? Да остана тук без да знам къде съм? Да бъда кротка и послушна?

— Вие ми се пречкате! Покажете ми изхода и ме оставете да си вървя. Що за психопат заключва без дрехи безпомощтна жена и я наблюдава докато спи?

Сега вече можех да се закълна, че гърдите му се тресяха от смях. Каква наглост!

— Наистина, малко мъже биха се отказали от това удоволствие.

— Нямате право да ме държите тук. — казах, игнорирайки изказването му.

Бях убедена, че чрез него целеше да ме отклони от темата. Освен ужасно силен, този мъж беше и хитър манипулатор.

— Някой ден ще ми благодарите, че съм ви държал тук. Дано този ден дойде скоро. До тогава чакайте следващата ни среща. Обещавам ви, че ще бъде възможно най-скоро.

— Как ли пък не! — сопнах се. Това вече минаваше границите на търпението ми. — Отивам да се обадя на ченгетата. Ще изгниете зад решетките, вие и онези двамата, които пратихте да ме доведат.

Внезапно се почувствах сякаш бях казала нещо грешно. Не бях изпитвала подобно усещане преди. Температурата в стаята осезаемо се понижи.

Мозъкът на човек не е устроен да вижда всичко, но възприятията му могат да почувстват грезките промени в околната среда. Така и аз успях повече да почувствам, отколкото да видя, как красивият мъж стана по-голям и по-заплашителен, а аз се бях превърнала в стъклен, малък съд, зависещ от волята му.

— Никога не ме бъркайте с тези създания! Това, което ви уби, бяха наемници пратени от Велики повелители. Аз ви спасих. От сега на сетне живота ви е оцеляване и ако смятате да ми създавате проблеми, наистина ще премисля възможността да ви оставя на милостта на Хекат, както и трябваше да направя.

Сигурно беше казал твърде много, защото изруга под нос и с ядосани крачки достигна до края на коридора, отвори вратата и напусна. Обмислях да се затичам и да я разбия от пантите в мигът в който я затвори, но тогава чух завъртането на ключ и щракването на ключалка и осъзнах, че бях станала пленница на луд.