Пияният вампир втренчи кафявите си очи в ножа, сетне потри носа си с палец. Не изглеждаше никак изненадан или уплашен както всъщност бях очаквала.

— Не вярвай на чужденки. — изсумтя повече на себе си, отколкото на мен.

Премигах същисано.

— Кучи син! — изсъсках. — Играеше ли си с мен?

Вампирът повдигна огромните си рамене и се оттласна от зида докато мокрото му лице изразяваше повече трезвеност от тази която подобава на един пиян. Нещата изглежда поемаха в неочаквана посока. Леко като перце съмнение от това дали ще се измъкна жива от тук се прокрадна подло под защитите ми от увереност. Дори аз самата трябваше да призная, че нямах правото да се изненадвам — все пак сама се бях впуснала в тази лудост. Какво бях очаквала, че вампирът само ще чака да се появя и да изпее местонахождението на Анис?

— Какво да кажа, занаята ми изисква да знам различни езици. — непознатият наклони глава и капките започнаха да падат на вадичка под широката му волева брадичка. — Също и да знам кога малки, глупави момиченца си търсят белята. Мислиш се за недостижима ли Катлин Дебъро? — той се ухили ехидно на изражението ми, което беше олицетворение на истински шок. Изглеждаше сякаш истински се забавлява. — Знам коя си още откакто се появи в Румъния и глупавият принц направи грешката да инжектира кръвта си в теб. Виждаш ли, проблемът е там, че мога да подуша повече отколкото си мислиш. — извъртя собствените ми думи, показвайки колко го бях подценила.

Това беше развой за който не бях помисляла. Въпреки това повдигнах брадичка и присвих очи, непоклатима като земята под краката си. Нямаше да се откажа, дори да приключех с липсващ крайник. Взях се по-внимателно в изсечените му груби черти и палтото от кожа. Имаше нещо ужасно познато в този вампир.

Ловец, додаде съзнанието ми и отговорът сам дойде на мястото си.

Ухилих се злобно и заех позиция за атака.

— Знам кой си. Веднага щом видях лицето ти осъзнах, че съм те виждала някъде. Ти си чудовището от съня ми. Мъжът, който превърна едно невинно момче във вампир.

Вампирът притвори очи и вдиша дълбоко. Когато отново ги отвори в тях имаше мънички жълти точки. Ахнах.

— Знаех си, че усещам позната миризма по теб. Как се справя малкият Цепеш? Отдавна не сме се срещали. — вампирът пристъпи крачка напред шляпайки в калта с огромните си стъпала. Зъбите му се удължиха и той бръкна под тежкото си палто, измъквайки красив, но опасно изглеждащ револвер. — Не съм привикнал да стрелям по създания които носят собствената ми миризма, но за всичко си има първи път.

Изтрелът разсече въздуха. Куршумът изсвистя във фуния през дъжда. Имах точно една стотна и едно единствено движение за да успея да се измъкна от траекторията му. Скочих напред забивайки се в тялото на непознатия, докато металното парче прелиташе над главата ми. Мълнията пропълзя по гръбнака му докато обвивах ръце около кръста на ловеца, но копелето се оказа по-бързо. Огромните му ръце се издуха и той ме избута сякаш бях прашинка, паднала върху палтото му. Чух как цъка с език зад гърба ми и когато се обърнах разярено, се облещих на нехайната му отпусната стойка — беше опрял гръб на мократа стена на бара, прибрал ръце в джобовете на панталона си. Изглеждаше разочарован.

— Това да не ти е бой с прасета? Кой те научи да се биеш така? — той извади едната си ръка и се перна през лицето. — Чакай, сам се досещам за отговора! Никой.  По-зле тренирана си от новородена сърна, препъваща се върху хилавите крака. Цепеш изобщо направи ли си труда да те научи на нещо?

Свих устни, дълбоко обидена от думите му. Този вампир не само се подиграваше с намеренията ми, но и чудесно се справяше да накърнява достойството ми, или поне онова, което беше останало от него.

— Ако не се бях досетила кой си щях само да измъкна информацията от която се нуждая и да те оставя жив, но сега вече съм сигурна, че един от двама ни ще умре преди тази битка да приключи. Никой, който се храни от умиращо момче захвърлено в кофа за смет не заслужава да живее, а ти си живял твърде дълго!

Ловецът кимна сякаш това беше най-логичното нещо на света. Повдигна вежди и повдигна леко ръце, гледайки ме с угризение, докато дъждът се промъкваше в костите ми, а вятърът шибаше сърдито мокрото ми тяло, сковавайки мускулите под подгизналите дрехи.

— Признавам, аз съм един задник който винаги поставя себе си на първо място, но не сме ли всички? Чудовищата, каквито ни описват в книгите. Да не мислиш, че всичко винаги е било толкова лесно? — той помаха с показалеца си, сякаш ме порицаваше. — О, не, не! В началото всички ние бяхме чудовища. До един. Дори твоят Цепеш не е по-различен. Двамата си приличаме повече, отколкото можеш да си представиш. — Вампирът нападна светкавично, приковавайки ме към мръсната стена на тоалетната. Горната му устна се повдигна когато изръмжа, оголвайки острите му зъби. — Глупакът Влад се мислеше за велик. Смяташе, че създанието, което се засели в тялото му ще го въздигне. Беше толкова оглупял от любовта си към Илона Жилегай и жаждата за власт, че не знаеше какви ги върши! Превърна всички ни — цялата свита от стражи, най-добрите войни в замъка, — в свои вампирски слуги. Глупакът вярваше, че има власт над нас, но дори очернени, душите ни останаха непреклонни пред демона. Никой не се подчиняваше. Така започна да ни избива — колеше ни като прасета. Гледах как посича крайниците на приятелите ми. Побягнах с всички сили през портите при първата отдала ми се възможност без да се обърна назад дори за секунда. Писъците им се удряха в черепа ми както правят всяка шибана вечер, но аз не се обърнах. Знаеш ли какво щеше да ме споходи, ако не бях избягал?

Изсумтях.

— Каквото и да те беше сполетяло, щеше да е по-хубаво от това, което природата е причинила на лицето ти.

— Хората като теб не растат по дърветата, те се люлеят на тях! — озъби се непознатия.

Сбърчих лице на вонята от бира и прогнили зъби която се носеше от устата му. Цяло чудо бе, че вампирските му зъби още си бяха на мястото.

— Продължавай да говориш. Може би все някога ще успееш да кажеш нещо умно. — парирах.—  За чудовище на толкова години все още имаш мозък с размерите на едноклетъчно. Май си проспал частта с еволюцията.

Вампирът се засмя. За миг помислих, че ще загубя съзнание от лъхналата ме смрад, но непознатия ме потупа по рамото и опря револвера си в брадичката ми, карайки нивата на адреналин в кръвта ми да ударят тавана.

—  Харесваш ми. Но пък хората казват, че имам отвратителен вкус. — юмрукът му се заби в слънчевия ми сплит, изкарвайки въздуда от дробовете ми.

Пред очите ми избиха съзвездия, които се завъртяха в свои орбити, сетне коленете ми се подкосиха, но ловецът ме хвана, забивайки гърба ми в зида на бара.

— Стига, едва те докоснах! — ядосано просъска. — Стегни се, спасителката на света трябва да е силна и непоклатима, а не хленчещо момиченце! — той повдигна лице ми с края на револвера си, докато погледът ми разфокусирано търсеше очите му. — Така, така! Ето, този злобен поглед ми харесва повече.

Бях издърпана и захвърлена в калта, където тялото ми се плъзна по мръсотията и спря на няколко метра от ловеца. Кой беше този мъж и защо си играеше с мен, вместо да ме убие? Пристенах и се опрях на лакти, опитвайки се да нормализирам дишането си.

— Кой изобщо си ти, мамка му?

Мъжът почука с дулото на пистолета челото си, сетне го насочи към крака ми и стреля, карайки ме да изкрещя. Свих се, придържайки крайника към тялото, докато студените капки барабанеха по тялото ми.

— Имам много имена. — дулото се насочи към коляното ми. Страхът плъзна като пепелянка под кожата ми, превземайки ума ми. — Някой ме наричат Тезеус. Тези които не оцеляват достатъчно да го научат, ме наричат просто Ловецът. — куршумът изсвистя и се заби в ръката ми, придържаща кървящият крак. Изругах и се проснах по гръб в калните локви, душайки тежко. Първата от раните вече зарастваше, но твърде бавно за да мога да тичам. Втората само щеше да забави допълнително процеса, което означваше, че ако не направех нещо съвсем скоро, дори нямаше да мога да се срещна с Анис. — Кажи ми, какво прави една журналистка в Румъния? Легендите не ти бяха достатъчни, ами реши да си вреш носа където ти не е работа! — огромният му крак стъпи върху ръката ми, карайки ме да проплача.

— Рафаел изпрати Анис да залови семейството ми... — прошепнах задъхано. — Вещицата ме иска мъртва, но ще бъде много по-щастлива да гледа как Рафаел ги измъчва пред очите ми, отколкото да ме убие. Искам да я спра, но за целта първо трябва да открия къде живее.

Дъждът притискаше кожата към лицето ми, причинявайки ми болка.
Вятърът понесе лек аромат на рози някъде наблизо и очите ми рязко се отвориха. Главата ми се отпусна настрани, където стоеше призракът на Елайза. Челото ми се сбръчка, когато веждите ми се слючиха в объркано изражение. Главата ми бавно се повдигна от калта. Никога досега не я бях виждала извън сънищата си. Беше също толкова красива, но сега стискаше нещо в ръце и изглеждаше толкова уплашена, че кръвта ми забълбука като вряща вода. Очите ми се разшириха от изненада когато ръцете й се плъзнаха напред, поднасяйки откъснати розови листенца на вятъра. Силата с която бурята ни връхлиташе утихна за секунда, оставяйки венчелистчетата в девственобял цвят да се понесат в пространството. Едно от тях се приземи върху бузата ми — на допир беше толкова истинско, че здравата ми ръка се придвижи до лицето ми и го улови между пръстите.

Тезеус зяпна, видял венчелистчето в ръката ми.

Истинско е.

— Бори се, Кат!

Взрях се в пространството, но от Ела нямаше и следа, изключаем розовото листо, което все още държах в ръка. Отпуснах пръсти, оставяйки го да падне в калта, където малкото му тяло се понесе в локвата.

— Ти знаеш къде живее Анис.

Не беше възпрос. Бях приключила с въпросите.

Здравата ми ръка се заби в калта опипвайки буците. Тезеус премига объркано, следейки действията ми.

— Какво правиш?

Ухилих се, напипала ножа.

— Ъпдейт.

Острието на ножа засия като звезда в небето, озарявайки и най-мрачните кътчета на сивите облаци. Небосвобът се разцепи. Тътен накара земята да завибрира и мълния плъзна над главите ни, покосявайки покрива на бара.  Проби го с такава грация и бързина, сякаш беше меч, спуснал се от сами Рая. Тезеус се улови за зида до себе си опитвайки се да се задържи на крака. Тухли и керемиди се посипаха около телата ни, когато втора мълния удари, този път по-близо от предишния.

— Какво правиш, глупачке! — изрева уплашеният глас на Тезеус, надвиквайки бурята. — Ще ни убиеш!

Трета мълния връхлетя отгоре ни, този път по-силна от всякога. Силата й изпълни въздуха с озон и сякаш спря времето. Капките се отблъснаха встрани, сякаш бяха ужасени човечета, бягащи от ламя. Синьото й тяло се плъзна, начупи се и се заби в острието ми, запращайки волтова дъга способна за зареди целия град за месеци напред в тялото ми. Косата ми се превърна в лунен сърп, а очите ми осветиха прашинките в пристранството. Дъхът ми излезе под формата на пара, разду се преди да се изгуби в нощта. Вдигнах ръка и маблюдавах как звездни нишки от топена платина се вият върху ръката ми. Розови нишки на съединителната тъкан обгърнаха белезикавите сухожилия, покриха светещите кости и образуваха здрави, живи мускули. Изумено се взирах в ръката си и я въртях пред лицето, наблюдавайки как пред очите ми кожата покри всички съставни части, пласт по пласт. Финните руси косъмчета завършваха цялата картина, сякаш там никога не бе минал куршум. Свих пръсти, изпробвайки силата й и мигом се изправих на крака, вдигайки ножа.

— Кажи ми къде е Анис.

Гласът ми звучеше плашещо дълбок. Можех да видя меката бяла светлина, която очите ми хвърляха върху лицето ми и се отразяваше в зениците на безмълвният Тезеус. Сияйните нишки в мократа ми косата обграждаха лицето ми като светещ ореол на ангелоподбно създание, слязло от небето за да раздаде правосъдие.

— Къде е Анис, ловецо! — озъбих се. — Отговори ми и ще те оставя жив, въпреки деянията, които си извършил!

Вампирът издиша шумно и вдигна смело револвера, макар да виждах как дулото му трепери на сантиметри от лицето ми.

— Ти не заслужаваш да живееш. Нищо толкова могъщо не бива да се разхожда свободно. Ще дойде ден, в който силата ти ще те опиани и ти ще й се поддадеш. — пръста му натежа върху спусъка. — Ще се превърнеш в  най-голямото чудовище от всички.

Видях как барутът се възпламени и избута основата на куршума в цевта, изтрелвайки го право към черепа ми. Плавно вдигнах ръка и осовободих електрически частици от кожата си. Милионите малки електрони прегърнаха металното тяло и го стегнаха в замразяваща хватка, чиято посока и цел зависеше от движението на пръстите ми. Завъртях ръка в огръжност, обръщайки куршума с лице към Тезеус и се взрях сурово в лицето на ловеца.

— Ти никога не си заслужавал да живееш! — озъбих се, пускайки нишката от финни светещи като прах частици да се забият в окото на вампира. Воят му изпълни ушите ми, карайки ме да затворя очи за момент. — Кажи ми къде да намеря Анис!

Тезеус покри окото си с ръка, пристъпвайки назад. Въздухът свистеше през здраво стиснатите му зъби докато се отдалечаваше от мен, без да осъзнава, че зад гърба му се намира стената на бара. Започнах да правя отмерени стъпки към него, прехвърляйки ножа в дясната си ръка.

— Ще се срещнем в Ада! — той започна да стреля на посоки, опитвайки се отчаяно да ме спре. — Помни ми думите, Катлин Дебъро, ще гориш в...

Тезеус вдигна оръжието към лицето си и зеницата на здравото му око се уголеми до такива размери, че изглеждаше черно. Пръста му натискаше спусъка отново и отново, но се чуваше единствено щракащият звук на празен пълнител. Вампирът отпусна ръка и ме погледна самодоволно, осъзнал на къде отиват нещата.

— Убивайки ме само доказваш правотата на това което казах.

Ръката ми спря на милиметри пред кожата на шията му. Очите ми се присвиха, докато острието се опираше по-силно срещу меката плът.

— Какво е то?

Смехът му погали ушите ми и ме накара да се отърся от част от гнева.

— Че си чудовище като всички нас.

Оголих зъби и изревах пред лицето му. Този мъж не заслужаваше да умре. Не и от моята ръка. Нямаше да потвърдя това което каза, убивайки го безмислостно с острието, разсякло шията му. Не, това беше твърде безчувствено.

— Прав си. — рекох смирено и пуснах ножа в краката му. — Ще те оставя на милостта на събратята ти, както Арон е останал на твоята милост, безсилен и почти мъртъв. — зъбите ми се забиха в шията му, пробивайки пластовете кожа и кръвоносни съдове по пътя си.

Ръката ми улови китката му, изпръжвайки кожата до кокал, другата се плъзна по корема му, изпепелявайки дрехите и мускулите под дланта ми. Садиквият трапчив мирис на изгоряло месо ми напомни за Прокълнатия вампир, чието половин лице бях унищожила чрез докосване. Сега пръстите ми докосваха тялото на Тезеус, обгаряйки и изпепелявайки тъкани сякаш беше бледа черупка, пазеща душата му от света. Когато двамата коленичихме в калта, а тялото на ловеца се стополи върху ми, го избутах встрани, оставяйки го в съшите кални локви, в които беше готов да ме довърши. Преди да се изправя и да си тръгна се наведох и поех в шепи главата му, оставяйки отровна целувка върху бузата му. По мястото плъзна черна паяжина от обгорена кожа, която напомни за белезите по тялото на Мей.

— Чувала съм, че бездомните вампири в Румъния, които никой от великите повелители не покровителства, все още се хранят от умиращите си братя. Какво ли бъдеще ти е приготвила съдбата, Тезеус?

Здравото му око се взря в лицето ми. Ноздрите му се издуха, показвайки ненавистта, която изпитваше.

— Ta furia... este cel mai ...mare dușman al tău.

След което Тезеус издъхна в ръцете ми, както се беше случило с Мей, правейки ме чудовището, за което той беше ме беше предупредил.

[ "Твоят гняв е най-големият ти враг." рум.прев.]