Знаех, че нещо не е наред в мига в който очите ми се отвориха и въздухът се раздвижи. Бял сатенен чершаф закри лицето ми, плъзна се като дихание по голото ми тяло и се свлече върху земята. Не се намирах на познато място — огромните прозорци, наподобяващи църква пропускаха жарките слънчеви лъчи и топлеха замръзнала ми кожа.

Бавно се изправих, озъртайки се внимателно.

Къде съм?

— Няма от какво да се страхуваш.

Гласът също ми беше непознат. Обърнах се за да срещна жената на която принадлежи, но очите ми се плъзнаха по необятна градина с красиви рози.

— Коя си ти?

Вятърът донесе аромата на розово масло през широките прозорци, карайки ме да вдишам дълбоко. Мирисът беше опияняващ. Лесно успя да успокои изопнатите ми нерви

Женски пръсти се плъзнаха върху раменете ми и започнаха да масажират схванатите мускули.

— Красиво е, нали? — Кимнах бавно, наслаждавайки се на приятното усещане. — Бащата на Арон я направил за третата си съпруга. Красива жена, заслужаваща още по-красив подарък.

Намръщих се. Устните ми се разтвориха изпускайки объркана въздишка.

— От къде знаеш това?

Жената се засмя и звукът прозвуча като песен — нежна и красива песен, галеща сетивата.

— Той самият ми разказа.

Замръзнах. Избутах топлите ръце и се извъртях назад, заслонявайки очи с ръка. Красива жена с дълга червена коса на вълни седеше кротко като оживяла приказна нимфа върху белите чершафи. Розовите й устни бяха толкова пухкави, че приличаше на малка пакостлива елфка, целунала розови листенца. Красивото й лице се изви в мила усмивка и червенокосата жена протегна ръка, докосвайки белият ми кичур.

— Грози те опасност, Катлин Елизабет Дебъро.

— Коя си ти?

Изглеждаше ми толкова позната. Бях виждала това лице и преди — на чернобелите снимки в подземието на замъка.

— Казвам се Ела. — тя премига бавно и чертите й се размиха, подобно на видение. — Но ти вече знаеш това, нали Kathleen?

Дъхът заседна в гърлото ми.

— Как е възможно ти...

— Да изглеждаш толкова истинска? — Ела се изкикоти. — Ти сънуваш, глупаче.

Издишах. Сънищата ми не бяха същите откакто тялото ми беше претърпяло трансформацията. Не биваше да се изненадвам, че в един от тях виждах мъртвата Елайза.

Макар че...

— Но аз никога не съм чувала гласа ти! Как е възможно да го сънувам?

Ела внимателно пусна белият кичур коса и вдигна зелените си очи към мен.

Тя е спираща дъха красавица. Разбирам защо Арон се е влюбил в нея.

— Това е твоят сън. Всичко в него е по твой избор. Можеш да промениш формата на всяка пеперуда, роза или... дори мен самата. — Ела леко се намръщи. — Но те моля да не го правиш, защото имам да ти покажа нещо. Ще ми е по-лесно в тази форма. Последвай ме!

Нежните й ходила стъпиха на пода и тя запристъпва на пръсти като призрак към вратата. Скочих подире й с желанието да науча за какво беше цялото това бързане. Ръцете ми пипаха насляпо стените за да следя къде започва единия коридор и свършва другия. Накрая Ела спря и се обърна, усмихвайки се до уши.

— Бързо! — тя ми помаха с ръка и аз се втурнах към нея, където двете се обърнахме и погледнахме през ръба на висок дървен перваз.

— Какво е това?

— Шшт! — пръста й покри пухкавите розови устни. — Казвали ли са ти, че задаваш много въпроси?

Издадох отегчена въздишка.

— Постоянно.

Ела се усмихна и ми показа на къде да гледам. Главата й се сниши към моята и тя зашепна тихо в ухото ми.

— Знаеш ли коя е?

Очите ми изучаваха красивата руса жена върху голямо легло с червен балдахин. По ръбовете му имаше златни пискюли — царствена особа, помислих си.

Жената премижа и нададе рев. Краката й бяха сгънати в коленете и роклята й беше навита около кръста, разкривайки млечнобелите й бедра. Беше бременна. Огромният й издут корем се подвигаше и спускаше учестено, докато тялото й потръпваше и тя крещеше отново и отново, разкъсвана от контракции.

До мен Ела се наведе леко напред и червената й коса погъделичка рамото ми. Миришеше на рози.

Като мястото, на което е избрала да отнеме живота си.

Розите са били любимото й цвете — също и това на майката на Арон.

— Не е ли красиво?

Ужасяващо е, помислих си, но не й го казах.

Погледът ми се върна върху раждащата руса жена. Главичката на бебето вече се показваше. Никога не бях виждала подобно нещо преди. Тогава изведнъж бесен като хала в стаята нахлу мъж — високото му тяло изпълни пространството, той протегна ръце и се впусна към родилката, обгръщайки раменете й.

Това сигурно е бащата.

Съпругът започна да гали косите на любимата си и да й шепне успокояващи слова. Младата жена кимаше и вдишваше остро, напрягайки тялото си за да изтласка бебето. Когато и раменете на новороденото се показаха, високият баща чиято дълга черна коса закриваше лицето му се наведе над тялото на жена си и й помогна да го изроди, издърпвайки бебето внимателно в ръцете си. С едната си голяма длан той улови края на червения кадифен чершаф и пови пеленачето, подрускайки го леко.

Момче, съобщи на съпругата си.

Тя заплака от щастие и протегна ръце за да вземе детето им. Двамата се прегърнаха силно, внимателно придържайки своето чудо на живота в обятията си. Множество стъпки долетяха откъм вратата и още деца влязоха в огромната царствена спалня, кряскайки щастливо около влюбената двойка.

— Мамо, мамо, това нашето братче ли е? — попита едно от децата, видимо най-голямо на възраст.

Красивата руса жена се напрегна, тялото й се скова. Мъжът я обгърна по-силно и целуна бузата й.

— Той не го каза нарочно. — прошепна с дълбокия си нисък глас.

Огледах високата му фигура прегърнала нежното тяло на жената — носеше червен жакет, под него се мъдреше бяла риза с навити ръкави. Имаше силно удължена козя брадичка която визуално издължаваше слабото му аристократично лице и му придаваше плашещ вид. Най-плашещото в него обаче бяха очите му — две зелени орбити каквито бях виждала у един еднствен човек досега.

Това е бащата на Арон.

— Името й е Илона Жилегай. — каза спокойно Ела за да не ме уплаши. Съвсем бях забравила, че стоеше до мен. Ръката й нежно обгърна рамото ми и тя леко ме обърна към себе си. — Тя е третата жена на Влад III Цепеш. Последната му жена. — Ела замълча и се вгледа заедно с мен в плачещото пеленаче. То като че усети, че го наблюдаваме, размърда мъничката си оцапана с кръв глава и премига сънено. Същите зелени очи които бях виждала във всяка една тяхна емоция се взряха в мен с премрежен бебешки поглед. — А това е Арон. Онези деца са братята му от предишните жени на Цепеш.

Затворих очи.

— Арон е син на Дракула.

— Мислех, че си се досетила и сама. Все пак прислугата в замъка се обръща към него с "господарю".

— Аз... — поклатих глава и я погледнах, докато в главата ми беше абсолютен хаос. — Имах съмнения, но...

— Имам да ти покажа още неща. Ела! — красивата червенокоса жена ме улови за ръката, подът под краката ни се размести и стана неравна пръст нахвърляна набързо върху малка зелена площ.

Обстановката наподобяваше друго познато място. Място, на което търсех утеха през първите си вечери в замъка, питайки за отговор звездите.

Ръката на Ела ме пусна и тя се взря немигащо в нещо до себе си. Заобиколих облеченото й в бяла роба тяло и между носените от вятъра плащове на белия й плат съзрях коленичилият в пръстта Арон. Пръстите му скубеха до болка черните къдрици през които доскоро бях прокарвала пръсти, а от красивите му очи се спускаха реки от солени сълзи, напояващи сухата пръст под краката ни.

Ужасено се взрях в Елайза.

— Тук ли са те погребали?

Силен порив на вятъра в синхрон с яростта й развя червената й коса като знаме на войната.

— Това не беше погребение. — тя повдигна лице и видях, че в очите й гори опустошителна омраза. —  Беше предупреждение. Рафаел искаше да му покаже, че не се шегува. Изпрати десетима мъже с черни роби да се промъкнат в покоите ми. Избиха пазачите, опустошиха стаята и ме съблякоха гола. Те се хранеха от мен Катлин, сетне захвърлиха тялото като боклук в това жалко подобие на трап, където Арон лесно да го открие. Рафаел искаше да го накара да страда. Той е чудовище и това чудовище е тръгнало по петите ти.

— Защо го мрази?

— Чуваш ли какво ти говоря? — зелените й тревни ириси се присвиха леко. — Той иска да те използва. Ще направи всичко за да те привлече на своя страна и когато го стори, с твоята мутация и неговата лудост ще унищожите света. Не можеш да му го позволиш! Видях какво се случва в бъдещето. Гледах как мълнията ти покоси градове, поваляйки хора и сгради с един замах. Ти си добър човек Катлин Елизабет Дебъро и аз вярвам в теб.

Очите ми се разкъсваха между това да гледам Елайза и опустошения, съсипан Арон. И двамата бяха видения, но знаех, че никога повече няма да ги видя. Накрая обвих тялото си с ръце и рязко коленичих до младия мъж, загубил любимата си — страхувах се да доближа това видение на стихийна нимфа, дошло да ми предскаже бъдещето. Мъката на ловецът беше толкова силна, че собствените ми сълзи опариха бузите ми, развайли обещанието което бях дала.

Аз и Рафаел? Нима този страховит звяр има какво да ми предложи, че да се съглася на подобна лудост?

Сълзите замъглига зрението ми.

Готова съм да жертвам всичко, за да предпазя родителите си дори от самата себе си. Невъзможно е да ме накара да ги убия! Това което Ела е видяла е било само паралелна възможност, която никога нямаше да се сбъдне.

— Защо Рафаел го мрази? — попитах повторно.

— Не знам. — тъжно каза Ела. — Опитвах се да разбера същото от мига, в който разбрах за омразата помежду им, но истината е, че не мога да си обясня някои неща. Парче от пъзела липсва. Голямо парче. Сигурна съм, че е пред очите ми, но просто не мога да разбера какво е.

Подсмръкнах. Трещерещата ми ръката се вдигна и погали меките коси н Арон, ала те се разпаднаха като прашинки под докосването ми.

— Това е само видение в съня ти, Катлин. Не можеш да го докоснеш.

Изхълцах и се вгледах в блестяшите прашинки попадали по пръстите ми.

— Дали той страда така силно както преди?

— Не знам. — поклати глава Ела и отпусна ръце. — Ала с цялото си сърце желая ти да успееш му помогнеш.

Аз също.

Но първо той трябва да ми се довери.

— Имам да ти покажа още един спомен.

Вдигнах очи към небето, поемайки си накъсано дъх. Сълзите не спираха да се леят, правейки лицето ми зачервена каша. Кимнах положително, макар Ела да не можеше да ме види.

— Готова съм.

Ръката й погали рамото ми.

— Не си. — укори ме тихо. — Но то ще ти помогне да навържеш пъзела, както аз не успях.

Рязко я погледнах. Беше толкова красива дори в смъртта. Така съвършена. Изобщо не можех да се сравнявам с нея... но можех да опитам да помогна на мъжът, обичал тази красива жена и решил да пощади живота ми.

Мъжът, с когото правих най-добрият секс в живота си.

Дали Арон изпитваше нещо към мен? Нещо различно от хормоналната вълна, заляла телата ни при храненето един от друг?

— Погледни.

Послушах Ела и се взрях в далечината, където бавно в пространството се образува очертанието от стените на замъка. През високите викториански прозорци се виждаха свещи осветяващи коридорите. Когато картината стана завършена, пред двете ни като пара се издигна видението на Арон. Беше скрил лицето си под шапка с голяма козирка и стискаше бастун в ръка, вероятно за да се слее с останалите джентълмени които минаваха покрай него, преди да се качат в малкие фаетони от онова време. Арон вървеше леко приведен и не си позволяваше да вдигане лице за да огледа минувачите.

Първият от три злокобни писъка раздра тишината и Арон от видението спря, повдигайки глава към светещия прозорец на замъка в последната кула. Знаех коя е тази кула — в наши дни пред нея има огрждение с жив плет и висок зид, а отзад се намираше зимната градина.

Прозорецът към който Арон погледна беше същият през който слънцето къпеше кожата ми щом сънят започна и Ела се появи.

Силует очерта слабото тяло на жена с дълги коси. Тя повдигна тънки, сключени като за молитва пред гърдите си ръце и повдигна очи към силуета на огромен мъж надвесил се над нея. Той вдигна ръка и заби силен шамар на молещата се за милост жена, събаряйки я на пода.

Видението се накъдри по краищата, нажежено от гнева на Арон. Той изрева и се втурна към високите порти на замъка, захвърляйки бастуна си върху калната румънска улица. Изглеждаше готов да я свали от пантите — цялата масивна конструкция, която вероятно тежеше почти тон.

Нов писък раздра въздуха, по-силен и по-отчаян от предишните. Силуетът на мъжа стискаше шията на жената.

— Не! — изрева Арон. — Не, не! — ръката му удряше металните порти, огъвайки дебелото желязо.

Минувачите спираха и гледаха този феномен с очи като на подплашена кошута. Исках да му помогна, но дори аз не разбирах какво се случва.

Това майка му ли беше?

Ами мъжът, той Влад ли беше?

— Елайза! — стиснах ръката на червенокосата красавица до себе си. — Кажи ми, Дракула ли е убил жена си? Това Илона Жилегай ли е?

Когато Ела се обърна, лицето й беше придобило формата и лика на това на Делая. Щом проговори, гласът вече беше на възрастната вампирка.

— Той я уби.

— Кой? Кой я уби?

— Той я уби.

Отстъпих назад, препъвайки се в бастуна на Арон. Делая се разпадна на милиони мънички парченца, които вятърът уви около тялото ми като вихрушка от златен прах. Парченцата зашепнаха.

Той я уби!

Той я уби!  

ТОЙ Я УБИ!

Изпищях. Силни мъжки ръце ме разтърсиха, изваждайки ме от клопката на съня.

— Дишай Катлин! — беше Арон.

Поех си жадно въздух и премигах в мрачната колиба. Черният му силует ми напомни на този на мъжът, удушил Илона Жилегай с голи ръце. Започнах да се боря срещу докосването на ловеца.

— Пусни ме! Пусни ме! — извиках.

Арон веднага отдръпна ръце от мен и се надигна на лакът, натискайки бутона за осветлението. Изкуствената светлина окъпа малката колиба. Най-сетне можех да дишам спокойно.

— Добре ли си?

— Да. — излъгах. — Просто кошмар. — това не беше изцяло лъжа.

Той се намръщи.

— Какъв кошмар?

Очите ми се забиха в средата на широките му гърди. Не можех да го излъжа в лицето, не и сега, когато знаех толкова много за миналото му и бяхме споделили едно легло.

— Не си спомням.

— Видя ли кървав рубин? Малък с размерите на копче под формата на ромб?

— Не. — Истина.

Видях как Арон стиска зъби, сетне ръката му улавя края на белия чершаф и го избутва от тялото си. Мускулите на голото му атлетично тяло се свиха като добре смазана машина докато се изправяше, обръщайки ми гръб.

— Къде отиваш? Каьах ти истината, не сънувах никакъв кървав рубин!

— Но не ми казваш какъв е бил кошмара. Докато имаш наглостта да ме лъжеш ще се обръщам към теб с госпожице Дебъро.

Гневът ми се надигна.

— Ти от всички хора на тази земя нямаш правото да ме съдиш за лъжите, които изричам. Колко истини си ми казал досега? Името си? Адреса? О, не, забравих. Второто научих едва сутринта.

Той ми хвърли оскърбителен поглед през рамо.

— Всяка лъжа беше за твое добро, глупава малка вампирке! Направих всичко за да те защитя макар да знам, че би могла да убиеш Рафаел стига да контролиш достатъчно силата си. Можех да те заведа при него и да гледам как се опитваш. Как умираш. Но аз избрах приятелите ми да умрат, криейки те от него в замъка. — той се изправи и изплю следващите думи. — Заради теб!

— Арон! — скочих на ръба на леглото с намерението да го последвам.

Той изпъна ръка пред себе си, показвайки ми да спра. Лицето му беше изкривено от гняв заради идеята за предателство.

— Ти ще стоиш тук! Отивам до замъка за да поправя щетите. В никакви обстоятелства не мърдай от пределите на колибата, разбра ли?

— Да.

— Хубаво.

Нямах времето да го спра — пълните му устни произнесоха заклинание на древния език и той се стопи в пространството, както се беше стопил Прометей.