Вдишвах тежко. Въздухът беше влажен. Времето беше застудяло през последните двадесет минути и слънцето почти се беше скрило зад хоризонта. Тук, в Трансилвания, човек има усещането, че някой непрестанно го наблюдава. Поне аз имах такова усещане. Може би трябва да го отдам на факта, че съм туристка в чужда страна. Хората тук не винаги разбират езика ми и ме гледат странно когато се смея, сякаш има нещо нередно в това да се наслаждавам на живота.

Поне нямаше нужда да свиквам. Това беше просто кратък период от време, който след години щеше да е само спомен в съзнанието ми. До утре почти всички с които се бях сблъскала през деня щяха да са забравили, че дори са ме виждали. Бях разпитала няколко души към какво да се насоча, макар вече да имах предначертан план с маршрут. За два часа успях да мина през музея, да си купя няколко книги от книжарницата до автобусната спирка, дори да посетя два антикварни магазина. Цяло чудо беше, че още разполагах с пари, но хубавото на това да харчиш идва в последствие, когато насладата от покупките изпълни душата ти и те освободи от онзи досаден гласец "Сумата във вашата сметка намалява".

Прибрах косата си на опашка. Постарах се да убедя себе си, че го правя заради шибащият северен вятър който я блъскаше безжалостно в лицето ми, но истината беше, че исках да имам добра видимост около себе си. Просто за всеки случай.

Разсеян мъж се блъсна в мен и се извини, преди забързано да продължи по пътя си. Дали и той като мен усещаше, че някой го следи, или просто искаше възможно по-скоро да се прибере вкъщи на топло?

Маси от хора сновяха по улиците, докато вдишвах затруднено заради непознатото до сега за мен, чувство на клоустрофобия. Човек би помислил, че за една нюйоркчанка пренаселените улици са ежедневие и е точно така. Причината за притеснението ми беше друга, макар още да не можех да й дам ясен образ.

Порокарах нервно пръсти през лицето си и усетих изпръхналата му кожа. Трябваше да намеря квартира за вечерта и да взема топла вана, преди да се сгромолясам като захвърлена порцеланова ваза насред улицата.

Погледнах към фотоапарата в ръка. Батерията почти се беше изразходила. Все още не бях открила стая за вечерта и бях загубила Сандлър. На всеки сто метра проверявах мобилния си за обхват или пропуснати обаждания, но нито родителите ми, нито сестра ми бяха от загрижения тип, който вечно държи да знае какво се случва с теб.  Още със слизането от автобуса бях открила, че в градчето няма добро покритие и първоначално отдавах липсата на съобщения на слабия обхват, но скоро признах на себе си, че просто на никого не му пукаше какво правя.

Въздъхнах. Устните ми бяха изпръхнали и започвах да забравям звученето на собствения си глас.
В брошурата пишеше, че градът има специално излъчване. Кое му беше специалното? Какво точно трябваше да търся из тези къщи и хора? Защото не можех да открия нищо. Бях изморена от пътуването и часовата разлика.

В ръката ми батерията на фотоапарата изпиука, последната черта изчезна и екрана потъмня. Изсумтях, а заедно с мен стомахът ми прокъркори. Имах нужда от почивка. Не можех цял месец да обикалям из града в търсене на нещо, което можеше да ми изкара отличие в дипломата. Тя беше всичко за мен — кариерата ми на журналист щеше да ми отвори много врати за бъдещи възможности. Щях да сбъдна мечтата да си да пътувам. Но сега всичко това се крепеше върху трансилванските поверия и ако трябваше да бъда искрена, тази игра насляпо ми харесваше толкова, колкото сестра ми да паркира на заден ход собственото ми камаро.
Започвах да се питам как бях решила, че именно Трансилвания е правилното решение. Че тук щях да открия нещо достатъчно добро, което да ме отведе право в челната десятка на отличниците. Защо не бях избрала Великденските острови? Египетските пирамиди? За предпочитаме беше място с по-високи температури и по възможност с по-голяма близост до плаж. Трябваше да призная, че с тази дестинация бях вкарала гол в собствената си врата. Така силно копнеех да затворя устата на Травис, че бях решила, че съм успяла, без още да съм кацнала на континента. Предполагам думите му, че бях безнадежден случай накрая щяха да се окажат истина.

Свих устни и забързах крачка към малък мотел на отсрещната улица, на който пишеше ,,Claudiu" Имаше визията на поддържано място, затова реших да си опитам късмета. Още с прекрачването на прага се почувствах по-добре. Малката рецепция с бакърено звънче отгоре напомняше на еднодневните малки крайпътни мотелчета в Ню Йорк, в който се друсаш, напиваш до смърт и после те дават по телевизията за индетифициране, докато на заден кадър звучи някой дивашки ремикс на Кейти Пери от две хиляди и девета.

- Здравейте! - поздравих усмихнато рецепционистката с надеждата това да ми донесе бонус точки и да омекоти очевидния факт, че съм американска туристка.

Застанаха крачка пред вратата, все така премръзнала и скована, пристъпвайки от крак на крак. Жена зад рецепцията беше на около петдесет и не се трогна ни най-малко от присъствието ми. Явно журналите от миналият век й харесваха твърде много за да ме удостои с вниманието си. Тънките й устни се местеха при сдъвкването на дъвката в устата й, докато прелисташе едно такова от деветдесет и осма. Пристъпих напред за да натисна звънчето. Звукът завибрира неравновмерно, карайки я да вдигне очи с раздразнено изражение и да захвърли списанието настрана, сякаш появата ми внезапно я накара да изгуби смисъла си в живота.

- С какво да помогна? - отвърна с такава липса на ентусиазъм, че за миг изпитах притеснението да не бях влязла в траурна агенция, вместо с мотел ,,Claudiu".

Английският й беше задоволителен, но трудно разбираем. Усмивката ми позамря, ала това нямаше да ме спре да разпръсна още от нюйоркчанския чар. Бръкнах в раницата си за портфейла, от където извадих личната си карта.

— Нуждая се от стая за двама. — Повдигнах показалец, после го насочих към гърдите си и добавих средния си пръст в играта.

Нямаше да се изненадам, ако ме мислеше за шизофреничка — все пак Сандлър не беше с мен.

Кафявите ириси на рецепционистката ме огледаха с безинтерес. Тя захапа края на нокътя си, изгриза го до живец и го изплю към стената до мен. Прокара върха на друг от пръстите си по изядения нокът и когато усети неравност, продължи да гризе. Веждите ми се сбръчкаха в ужас.

— Нямаме стаи. — рецепционитската ме изгледа категорично, сякаш по този начин поставяше край на разговора.

Стиснах зъби. Трансилванците не знаеха ли как да се държат с туристите? Книгата за резервации беше точно пред мен. Ясно виждах, че нямаше почти никой настанен за вечерта в малкия им мотел.

— Но вие нямате почти никакви клиенти?

— Вървете си. — скастри ме рецепционистката с махване на ръка.

— Защо? Ще ви платя! Имам пари.

Тя ме погледна остро и намести металните рамки на очилата си върху голямата крива гърбица на носа си.

— Знам коя сте. Вие търсите неприятности.

— Моля? Говорете по-ясно, не ви разбирам.

Тя не пожела да повтори думите си. Вместо това се извъртя в стола, където се върна обратно към четивото си.

— Adela, de ce refuzi camera de fata?

Някакъв нисък, оплешивяващ мъж когото не бях забелязала, стоеше на края на стълбите към първия етаж и си свиваше цигара. Не знаех какво каза, но рецепционитската се ядоса на думите му.

— Dacă plumb vânătorul? Nu fi prost!

Мъжът спря да облизва листа за цигара и ме погледна с присвити очи. Накрая кимна.

— Върви си девойко. — каза на развален английски.

— Довиждане! - сбогувах се ядосано на излизане и затръшнах силно вратата, разтрисайки стъклото.

Лоши хора живеещи на север.

В Ню Йорк бяхме по-любезни. Изключаем славата която носехме. Неуспорим брой данни сочеха, че приютявахме най-многобройните секти и обезпокоителен процент от туристите ни биваха застреляни или убити, но дори тогава нашето гостоприемство по нищо не приличаше на това тук.  Особено, ако предложиш бакшиш на пиколото.

Не, че някога се бях възползвала от услугите на пиколо. Нищо подобно. Семейството ми не беше от богатите. Едва покрих разноските по пътуването. Пък и за какво ти е пиколо, когато имаш възможността да стегнеш трапецовидния мускул на гърба си без да плащаш за фитнес? В днешно време хората подценяват самостоятелното носене на ръчния багаж.

Но да се върнем на темата за семейството. Сестра ми, Сандлър, се занимава с право. То е нейният живот още от малка. Мечтата с която израсна и успя да осъществи. Частната й кантора не е сред популярните дестинации на клиентите в града, но се справя с дребни риби и псевдо акули. В момента тя и мама са единствените работещи в семейството. Странно е как никой не се занимава с интереси, сходни с тези на другите. Татко от своя страна е архитект. Когато все още ходеше на строежи получаваше големи суми, но после чакахме с месеци да го повикат за следващия, а това е непостоянен начин на живот, с който не можеш да свикнеш в голямо семейство. Ню Йорк не прощава на никого. Мама, от друга страна, е в съвсем различна сфера от татко— медицина. Като акушер гинеколог тя определено е на другият полюс спрямо архитектурата му или правото на Сандлър. 

Единствено аз не намирах мястото си никъде. Не се чувствах в свои води нито в медицината, нито в архитектурата, още по-малко в правото. Имах голямо влечение към писането и книгите, но никога не изпитвах желание да бъдат дълги романи. Именно това ми влечение се превърна в причината двете със Сандлър да се озовем на километри от дома.  Присъствието й в Румъния се дължеше на желанието на нашите да не заминавам сама и моето да ловя стари легенди. Ако някой ви каже да следвате мечтите си на всяка цена, ще го направите ли дори когато има опасност да ви пребият, ограбят, сметнат за луд и прогонват от всякъде, защото не искат да се появят на първа страница във вестника? Да следваш мечтите си може да се окаже опасно начинание на което не всеки е способен да удържи.

Обратно в реалността изчаках да се отдалеча на известно разтояние от мотела преди да се поддам на безпокойството. С премръзващи пръсти набрах номера на Сандлър. Зачаках докато позвъни, за да уловя точния момент в който щеше да вдигне.

— Къде си? — попитахме двете едновременно.

— Ти къде си? - срязах я веднага. — Кажи ми, че си открила къде да пренощуваме.

По-голямата Дебъро не пропусна възможността да придаде важност на гласа си докато ми съобщаваше, че как била открила такъв и дори се е настанила в наетата стая. След като ми изпрати координатите на мястото, без да пропусне да поласкае собствените си успехи, се измъкнах с предтекст, че губя обхват и затворих. Макар да обичам сестра си, всеки път щом започне да изтъква дори минималните си успехи в живота се чувствах сякаш съм просто една голяма локва, която зависи изцяло от другите. Не знам дали се дължеше на зодиак, характер или мозъчно изкривяване на реалността, но имаше моменти в които се чувствах изолирана от света. Не ме разбирайте погрешно, не бях интроверт или нещо подобно, просто сякаш светът искаше да ме изолира от себе си. И през по-голямата част от времето успяваше.

Прибрах фотоапарата в раницата и чрез вече познатата на целия свят навигация Google Maps поех към ,,Pensiuenia Stejarul". Улиците бяха започнали да се обезлюдяват. Чувствах ръцете си толкова премръзнали, че ако някой се блъснеше отново в мен щях да изпусна мобилния си и не бях сигурна, че щях да успея да го вдигна повече.

Минах покрай група момчета които обсъждаха последните хитове в американския поп. Щастлива да видя ценители на нещо родно, едва не пропуснах да видя как мъжът, в когото се блъснах преди малко, да се скрива между две жилищни предградия. Забавих крачка, водена от вътрешното си любопитство. Защо му е на мъж в костюм да се крие като малко дете?

Отпуснах ръка и зачаках. Секундите се нижеха една след друга, мразовитият вятър фучеше около страните ми и развяваше русата ми опашка пред очите. Внезапно двама високи, широкоплести мъже с кръвожадни усмивки на лицата си сграбчиха мъжа от сенките зад собствения му гръб. За малко да си изпусна мобилния! Замръзнала в ботушите си гледах с широко отворени очи как те го издърпаха в мрака и го повалиха на земята. Трябваше ли да се обадя в полицията? Вероятно. Трябваше ли да скачам без да помисля за опасностите водена от самоубийствен импулс? Едва ли. Въпреки това ето ме, пристъпваща към местопрестъплението като владеещ положението човек, готов да се разправи с двамата хулигани.

— Хей! Спрете веднага или ще извикам ченгетата!

Браво Кат!

Масивните им вратове се извиха едновременно в моя посока. Нито странният блясък в очите им, нито липсващите следи от юмручен бой ме накараха да се закова на място. За това бяха виновни дългите им кучешки зъби от които капеше кръв и неестествено извитият, бледен врат на непознатият костюмиран мъж.

— Май е по-добре да си вървя... — усмихнах се криво и посочих през рамо посоката от която бях дошла.

Всичкият адреналин се беше изпарил при вида на странната, необяснима ситуация. Бях направила първата си крачка назад, когато единият от мъжете се обърна към другия.

— Хвани я!

Гигантът пристъпи в моя посока поначало тромаво, после по-оживено. Изпищях и се втурнах в обратната посока, мислейки само за това как не желаех да умра толкова далеч от дома. Сестра ми ме чакаше в хотела. Мама и татко ме чакаха в Ню Йорк. Професор Чейс ме чакаше в университета, за да ми даде дипломата и да ми каже, че съм страхотен журналист. Очакваха ме толкова много хубави неща, за повечето от които дори нямаше как да знам, но бях сигурна, че не включваха смърт, по дяволите.

— Помощ! — Извиках, решена да дам всичко от себе си в съпротива за живота си.

Мразех се, задето не бях научила поне няколко защитни хватки.  Ако се измъкнех жива от тук щях да се запиша на всеки боен спорт, който се преподава в Ню Йорк.

— Хванах те!

Можех да почувствам топлината на чуждото тялото зад своето. Чух остро вдишване, преди две стоманени ръце да ме сграбчат и да ме вдигнат във въздуха. Целият свят се преобърна наопаки, когато бях преметната през рамо.

— Помощ! — проплаках. — Някой да ми помогне!

Никой не се чуваше да идва за да ме спаси. Сълзите ми опариха челото когато започнаха да се стичат от влажните ми очи към земята. Наистина ли това щеше да бъде края? Това истински вампири ли бяха? Нима беше възможно?

Светът отново се завъртя, но този път лицето ми се озова в пръстта. Изхриптях от срещата на гръдния ми кош с твърдата земя. Опитах се да стана и за моя изненада се получи — само за да се озова лице в лице срещу втория от убийците на костюмирания мъж.

В онзи момент разбрах, че живота, какъвто го познавах, беше илюзия в която сама бях избрала да вярвам.

Похитителят ми отвори уста и разкри четирите си остри кучешки зъба, сетне улови раменете ми. Преди да имах възможността да реагирам, той проби тънката кожа на шията ми с острите им върхове. Изскимтях от болка.

Направи нещо!

Ръцете ми отмаляваха.

Бори се!

Кожата ми започна да се наелектризира - като онова гъделичкащо, леко сърбящо преживяване, което изживявате всеки път щом докоснете свой приятел и ви ,,удари ток". Този ток се разля по празните ми вени, възпламени умиращите ми тъкани отвътре-навън и изпържи мозъка ми като микровълни на микровълнова печка.

Някой захвърли тялото ми в пръстта. Усещах кожата си настръхнала и възпламенена, сякаш стотици малки, огнени мравки я хапеха едновременно. Последното което видях преди да загубя съзнание беше лицето на убиеца си, разсечено през средата. Неговото собствено тяло лежеше срещу мен и се взираше в нищото.

После, предполагам, съм умряла.