— Ето, че все пак се оказах прав. — избоботи Арон с дълбокия си глас, докато затваряше вратата на кабинета.

Звучеше гневен, но движенията му бяха плавни, което ми даде надежда, че няма да ме убие. Все още.

При други обстоятелства бих се притеснила да остана в една стая с него, но сега последното за което мислех беше собствената ми безопасност. Мей изглеждаше ужасно, когато Делая ме отведе от кухнята.

— За какво си се оказал прав?

— За твоята специална дарба, госпожице Дебъро.

Махнах с ръка и преминах към въпроса, който така силно ме тревожеше.

— Тя ще се оправи ли?

Той ме погледна внимателно, докато сядаше на ръба на масивното викторианско бюро и скръстваше ръце пред широките си гърди.

— Кой да се оправи?

— Мей. — оточних раздразнено. — По дяволите, трябва да побързаме!

Защо се бавеше? Всяка секунда беше от значение!

— Ето кого е покосила твоята светкавица, малко куче.

— Малко куче?

—  Black Dog. Това е твоята дарба. Не следиш ли новините? Опитвам се да ти го обясня откакто влезе.

— Не знам за какви глупости говориш, но трябва да побързаме! Мей...

— Е мъртва. — довърши сухо Арон.

—  Няма как да знаеш! Дори не си я видял. Чуваш ли изобщо какво ти казвам? Трябва веднага да отидем и да я закараме на лекар!

— Срещал съм вампир с мутация като твоята и знам какви са последствията от покосяване със светкавица, госпожице Дебъро. Всеки мъж, жена или дете, гледало телевизия през живота си или получило основно образование знае. Опекли сте я жива, ето какво се е случило.

—  Какво!? — погледнах го сякаш беше луд.

— Изпържили сте безсмъртното тяло на Мей. — Зелените му очи ме погледнаха изучаващо. — Какво те тласна да я убиеш? Ярост? Ревност? Съперничество?

— Не съм убила никого!

— Стига глупости! — извика ловецът и пристъпи заплашително към мен. — Какво те извади от равновесие?

— Исках ...да я ухапя. — изпелтечих засрамено. — Но какво значение има това сега? Трябва да й помогнем! Ти не разбираш, аз не я ухапах!

Защо не тръгваше?

Времето изтича!

— Искала си какво? — избухна Арон. — Защо не ми каза, че си гладна, по-рано? Боже, трябваше да се досетя! Тук си от месец, нормално е да си гладна. — започна да ругае, сетне вдигна ръка и прекара пръсти през косата си.

— Какво е Black Dog по дяволите? — прекъснах го, сещайки се за думите му от преди минута.

Знаех митовете и легендите, измислени, по тях. Бях ги чела в книгите които ми беше дал, също и в тези, които стояха в голямата библиотека на замъка. Black Dog беше голямото космато куче-върколак, което изобрязяваха изправено на задните си лапи, докато стиска гръмотевица в ръка — това беше създанието, от което ме побиваха тръпки всеки път щом го видех.

— Означава, че владееш електричеството в тялото си, госпожице Дебъро, при това по възможно най-смъртоносния начин.

Ужасът ме заля.

— Шегуваш се. — изрекох задавено.

Той изсумтя.

— Да изглеждам така сякаш се шегувам?

— Пет пари не давам как изглеждаш! Чуваш ли се какво говориш? — извиках, загубила всякакъв самоконтрол. — Това е само една глупава легенда! Прочел си я някъде и сега опитваш да налучкаш, нали така? Мислиш, че ще приема за вярно всичко което кажеш, само защото излиза от твоята уста ли? Ще се изненадаш колко доверие ти имам, ако можеше да прочетеш мислите ми, глупав кучи син!

— Ти повярва на това, че си вампир. Не виждам нищо сложно в това да приемеш, че владееш дарба, която е следствие от химична реакция в организма ти и промяна на твоя генетичен код. Да ти го обясня ли с подробности? — изръмжа през стиснати зъби.

— Когато исках да говоря с теб, ти не отговаряше на въпросите ми. Защо изведнъж размисли? — заядох се.

— Казах ти, госпожице Дебъро. Имаш навика да си вреш журналитсткия нос на места, на които не бива. Ако съм решил да говоря с теб и сам знам къде да те открия.

Бясна се приближих към него.

— Докато си говорим за проблема ти с доверието, един от хората ти умира. Не можеш да захвърлиш нечии живот с лека ръка! Трябва веднага да проверим дали има начин да я върнем към живот и да...

— Да я върнем към живот ли? - прекъсна ме с ръмжене. — Това да не ти е някакъв цирк? Размахваш вълшебната си пръчка над студеното й тялото и казваш "Абра кадабра!" и тя оживява?

— Ами ако й дадем от кръвта на някой от нас? — предложих.

Той поклати тъжно глава.

— Госпожице Дебъро, свършено е. Мей ще бъде погребана и почетена, но няма какво повече да се направи.

— По дяволите, поне слез долу и провери дали диша, студенокръвно копеле такова!

— Госпожице Дебъро.

— Недей да интимничиш с мен! Споменаването на името ми с властен, заповеднически тон, няма да осмири гнева във вените ми.

— Тогава го излей.

- Върху теб? На драго сърце, но ще откажа. — изсумтях.

— На какво се дължи това неприсъщо ти решение?

— Помислих над себе си и осъзнах, че имам склонност към вземане на грешни решения. Като например това да седим тук, когато е възможно да има шанс да й помогнем.

— Имаш ли представа за какво става въпрос? — кресна, приключил със спокойния тон. —  Говорим за смърт, госпожице Дебъро! Вампирите умират. Може и да не си я ухапала, но си я превърнала в шиш кебап, освобождавайки силата на волтовата дъга от тялото си. Хиляди ватове са преминали от пръстите ти към тялото на Мей, изпържвайки я жива. Имаш ли представа какво значи токов удар? Защото това се е случило, когато си я докоснала! Доказателствата за това, че си използвала дарбата си, са тук. — той посочи към депигментирания кичур коса. — Можеш да отричаш колкото дълго желаеш, да опитваш да я съживиш по всеки начин, който знаеш, но Мей е мъртва и нищо не може да я върне обратно.

— Ами Black Annis? — казах изведнъж.

Арон застина. Кръвта от златистата кожа на лицето му се отдръпна, превръщайки го в пребледнял призрак.

— Искам да се закълнеш, че никога няма да търсиш Анис. Това е единствената ми молба към теб, госпожице Дебъро и лично ще следя дали я спазваш.

Зяпнах го зашеметена.

— Не мога да обещая такова нещо.

Той ме сграбчи за раменете и се взря разярено в лицето ми. Очите ми се разшириха от ужас.

— Анис е най-лошият ти кошмар! Тя ще си послужи с измама за да получи всичко, което желае. Когато приключи от теб няма да е останало нищо. Обещай ми да не търсиш Анис, госпожице Дебъро! — той заби пръсти в кожата ми, за да подчертае сериозността на молбата си. — Обещай!

— Пусни ме, за бога! Причиняваш ми болка. — изсъсках.

— Нямаш представа на какво е способна! Мислиш, че си готова да се изправиш пред всичко, но те е страх дори да погледнеш смъртта в очите.

— Тя не е мъртва! Не може да е мъртва! Никога не бих убила човек... аз...

— Спри да ревеш, дявол го взел! Има толкова неща, за които трябва да се подготвим.

— За какво говориш? — отърсих се от докосването му и се озъбих. — Няма ли поне да ме накажеш? Нима за теб това е в реда на нещата?

Той се придвижи до бюрото си и се стовари върху мекия кожен стол, който проскърца в протест от тежестта му. Арон почука с пръсти по дървото, стисна зъби, докато дишаше тежко.

— В момента, в който те взех със себе си, пред теб се появи кръстопът. Време е да избираш, госпожице Дебъро. Можеш да избереш между това да живееш, борейки се с мен срещу Хекат, или да умреш някъде навън, без да ми се пречкаш.

— Мей е мъртва!

— Какво целиш със споменаването на този факт?

— Ти дори не се разгневи! Нищо ли не значи тя за теб? Толкова лесно ли ще я замениш? Ти наистина си едно безчувствено копеле!

Отстъпих назад и поклатих глава. Затворих очи, когато осъзнаването ме връхлетя.

Аз убих човек. Но как?

Моят гняв, неконтролируеми емоции и глад ме бяха променили. Ако бях внимавала повече, ако само бях удържала яростта си, сега Мей щеше да е жива.

Вдигнах ръце и ги притиснах до главата си. Забих пръсти в скалпа, заскубах русите кичури коса и се свлякох върху мекия килим, без да ме интересува какво мислеше този скапаняк.

Какво сторих?

Тялото ми се скова. Мислите ми бяха като копия едно на друго, всяка повтаряща предишната: Аз бях убийца.
Осъзнаването на този факт ме смаза. Горещи сълзи запариха по лицето ми.

— Госпожице Дебъро?

— Аз я убих. - прошепнах едва, забравяйки, че Арон може да ме чуе.

— Госпожице Дебъро! — стоманеният му глас ме накара да вдигна глава и да срещна изпълненото му със съжаление лице. — Вампири умират постоянно. Ако някой трябва да бъде наказан за това деяние, то определено ще бъда аз.

— Тя не заслужаваше да умре. - прошепнах. — Дори не я познавах. Едва днес сутринта я видях за пръв път.

— Госпожице Дебъро, чуй ме! Убивал съм невинни и продължавам да го правя. Да не мислиш, че в работата ми има ясна граница между това кое е правилно и кое — грешно?

Никога не се бях замисляла за това. Погледнах го, докато сълзите ми се стичаха и падаха върху мекия му килим. Той също убиваше.

"Да не мислиш, че в работата ми има граница между това кое е правилно и кое — грешно?"

— Грешно е да обсъждаме своите проблеми и липсата на доверие един у друг, когато трупът на Мей изстива върху плочките в кухнята. — казах с глас, лишен от всякаква емоция. — Грешно е да си толкова спокоен, когато всички ще искат да ме накажеш. Дори Делая се страхува от мен.

Арон изаде звук, наподобяващ пръхтене.

— Делая не се бои от нищо.

Опрях гръб на бара. Очите ми се впиха в напрегнатото му тяло.

— Попитай я.

Той въздъхна и отпусна ръце. Когато очите ни се срещнаха, хиляди неизречени думи преминаха през съзнанието ми.

Вратата се отвори. Делая несигурно пристъпи в кабинета и тихо затвори. Отказа да погледне към мен и заговори направо:

— Занесохме тялото в зимника, където я обвихме в чували, за да се запази цяла и да не може да я достигнат досадните гризачи. Приготовлението за погребението ще започне веднага щом наредиш. — чух я да преглъща. — Лин е ужасена. Стои пред вратата на кабинета ти и се люлее напред-назад, докато повтаря името й. Трябва да поговориш с нея.

Арон стоеше неподвижен, все така неотделящ очи от моите. Дори не беше удостоил Делая с вниманието си, когато влезе.

—  Няма да има погребение. — каза изведнъж, карайки мен и възрастната жена да ахнем изненадано.

— Как така няма да има погребение? Мей е част от замъка вече двеста години. Тя е една от нас.

Зелените му очи се присвиха заплашително, когато най-сетне се спряха на възрастната вампирка.

— Казах: "Няма да има погребение.", ясен ли съм?

Делая потрепери.

— Ясен ли съм? — озъби се Арон.

— Разбира се. — тя сведе глава в знак на покорство. — Мога ли да попитам защо?

Тя извърна леко глава и ми хвърли поглед, който не беше изпълнен с любов.

Тя мисли, че аз съм виновна за решението му.

— Трупът може да бъде открит от враг. Ако някой види следите от мълнията по кожата й, има вероятност да разбере за дарбата на госпожица Дебъро. Сега тя е най-добрият ни коз срещу Рафаел и нейната способност трябва да бъде опазена в тайна. Привечер ще хвърлим тялото в реката, ще кажем няколко думи и ще се разпръснем на прибиране към замъка. Не можем да направим християнако погребение - твърде рисковано е.

Делая дишаше тежко. Гневът й се усещаше като пиперлив аромат, който извираше от порите й, макар видимо да изглежсаше непоколебима.

— Добре. — съгласи се с мъка. - Ще кажа на Голем да не мести трупа. — тя се прокашля. — Как е възможно тази хърбава американка да притежава подобна способност? От всички нас?

Арон мълчеше. Делая поклати глава.

— Погледни я! Готов си да заложиш всичко на нея? Изгубил си разсъдъка си. Та тя дори не може да приеме каква е! Осъзнаваш ли, че на плещите ти тежи отговорност към всички тях? Дал си клетва!

— Която спазвам.

— Когато се каниш да заложиш нашата съдба на карта, избирайки тази глупачка ли?

— Мисля, че си твърде емоционална днес.

— А аз мисля, че влачиш всички ни към ужасна гибел. Тя заслужава да бъде наказана. Всички търпим наказания, когато някой от нас престъпи правилата ти. Защо за нея да е по-различно?

Последва момент, изпълнен с неловко напрежение. Тихо се взирах в двамата вампири, всеки със свои собствени приоритети.

— Госпожице Дебъро, последвай ме. — каза накрая Арон, разчупвайки неловката тишина.

Делая премига изненадано. Тялото й се отпусна.

Арон ми направи жест да го последвам. Размених поглед между него и Делая, осъзнавайки, че тя, както всички други, искаше моето наказание.

Не можех да я съдя. Беше права за всичко, което беше казала. Аз също смятах, че това, което Арон щеше да стори, щеше да е правилно след това, което бях извършила.

* * *
Двамата с Арон достигнахме главната порта на замъка. Студ и сняг връхлетяха вътре, щом Арон отвори портите. Подтичвах като малко дете след него, страхувайки се да не изостана. Откакто ми беше наредил да го последвам, неказано приемайки желанието на всички да бъда наказана за действията си - решение, с което бях напълно съгласна, - той изглеждаше мрачен и студен, точно както при първата ни среща.

Големите му крака се насочиха към моста пред замъка, където вечер факлите изглеждаха като светещи зъби на акула. Сега беше ден и вятъра, който разпръскваше снежинките като килим върху вода, пречеше на огъня от факлите да озари меката снежна покривка. На едно място лъчите на слънцето които бяха успели да пробият през гъстите облаци и Арон вдигна глава към красивият сноп светлина, озарил мразовития ден.
Прехапах устни.

— Какво мислиш, diavolul cu ochi albaștri, че ще е най-доброто наказание за действията ти?

Той се взираше в мен сякаш опитваше да открие нещо, което му обягваше.

Какво значеше обръщението му към мен? Някаква обида?

Румънска псувня, преположих.

Отместих поглед и го плъзнах по замръзналите води на Ураш, криволичеща в далечината между дърветата. Кожата ми пламтеше на местата, на които Мей ме беше докосвала, напомняйки за срамния момент, в който бях изпуснала нервите си и някак бях успяла да я убия.

Това е немислимо! Аз — Black Dog?

Ако това бе вярно, то аз бях чудовище.

— Смърт. — признах.

Той бръкна в джобовете на панталона си.

— Винаги ли се хвърляш в най-дълбокото, госпожице Дебъро?

Дори сега можех да почувствам горещината, която излъчваше тялото му, макар вятъра да фучеше покрай нас и снегът да се сипеше като дъжд.

— Вампири постоянно умират. Вярно, Мей е умряла по ужасен начин, но има много по-ужасни неща от това.

Бях меко казано шокирана от изказването му. Отне ми секунда да преповторя наум чутото за да се подсигуря, че не бях пропуснала нещо.

— Това някаква шега ли е? - огледах се наоколо. — Държиш се така защото някой ни наблюдава ли?

Ъгълчетата на устата му потрепнаха. Мъничка трапчинка се появи за част от секундата на бузата му преди да изчезне напълно. Може и да не бях видяла правилно, тъй като снегът беше започнал да вали по-силно, но почти можех да се закълна, че беше там — миниатюрна падина в гладката му кожа. Пропуск в маската зад която се криеше.

— Има неща като преценката, които ти убягват, госпожице Дебъро.

Недоумяващо се взрях в него.

— Ще те накажа... — започна Арон. — ...но ти явно не осъзнаваш, че една готвачка е лесно заменима.

— Мей би била по-добър ловец от мен. Всеки би свършил по-добра работа от мен.

Арон съзарцаваше падащите снежинки, когато разко извъртя лице към мен. На лицето му грееше усмивка.

— Впечатлен съм.

— Заради това, че се досетих, че се нуждаеш от ловец? Беше елементарно. — Сгуших се в пуловера си, за да прикрия срама от следващите си думи. — Ако бях умряла аз нищо от това нямаше да се случи.

Усмивката му се изпари, заменена от гняв.

— Отново съм впечатлен госпожице Дебъро. Този път от огромната ти глупост.

Духнах струйка топъл въздух и гледах как се издига към небето, без да отвърна нищо.

—  Нима не искаш да видиш семейството си повече? Да хукнеш далеч от тук, проклинайки деня в който си ме срещала на единственият език който знаеш?

Беше дразнещо как дори в сериозни моменти като този, той се възползваше за да ме ядоса.

— Искам, но вече не знам дали ще бъде по-добре за тях, ако се прибера у дома.

Арон застана напълно неподвижно. Явно не беше очаквал подобен отговор.

— Ако беше умряла ти вместо Мей, сега много повече хора щяха да оплакват теб. Нещастието на един е по-лесно за преглъщане от нещастието на мнозина.

— Скръбта не се измерва в количество. Дори един човек може да скърби повече от сто други. Затова искам да ме убиеш.

Когато се обърнах към Арон, нещо мрачно се спотайваше отвъд зелените му очи. Той пристъпи крачка встрани, приближавайки се към мен.

— Моля? — попита с ниско ръмжене.

Повдигнах упорито брадичка.

— Вече знам, че никога няма да бъда нормална. Не мога да се прибера у дома след всичко, което се случи и определено не мога да се храня с кръв. Още от глупавата трансформация насам не се чувствам на място. Това не е моят живот.

— Ще стане! — заплашително се надвеси над мен.

— Никога няма да бъда достатъчно добра за някого. Виждал ли си как мъжете прегръщат жените си, когато ги е страх? Как ги целуват, изпълнени със страст? Кажи ми, някога ще намеря ли някой, който да не се страхува от мен? —  извиках. — Едно е да бъда вампир, но е съвсем различно, когато мога да убивам чрез просто действие като докосването. Кой би ме доближил сега, а Ловецо? Кажи ми!

Арон оголи вампирските си зъби и ме бутна назад с тялото си, докато гърба ми не опря преградата на моста. Каменния й зид се заби в гърба ми. Ахнах, когато бедрата му се притиснаха в моите и ръцете му поеха лицето ми в шепи. Той изръмжа диво и се наведе толкова близо, че на практика дишахме един и същи въздух.

— Гладен съм от седмици, госпожице Дебъро и думите ти само разпалват гнева ми. Искам да забия зъби в бялата ти нежна шия и да пия от сладката ти кръв, да прокарам език по шибаната ти топла кожа, докато капките се стичат блажено в устата ми и да вия от удоволствие.

Бях меко казано шокирана от развоя на събитията. Преглътнах тежко и стиснах очите си, за да не виждам възбуденото му лице. Това беше катастрофа. От всички вампири които познавах, единственно близоста с широкоплещия мускулест ловец ме караше да се чувствам така уязвима и гола.

—  Не.

— Не? — повтори объркано Арон и премига срещу лицето ми.

Част от глада му се стопи.

—  Не ти давам да пиеш от мен! Махни се от мен, Арон!

Той изръмжа отново, очевидно не искаше да ме пусне. Ръката му се вдигна и той заби юмрук в каменния зид зад мен. От кокалчетата му потече кръв на местата, на които кожата се разкъса. Арон отстъпи назад и тръсна глава, докато зашеметено се взирах със страх в кървавата диря, която оставяше. Пригладената му назад коса изостряше аристократичните черти на мъжественото му лице, карайки ме да се питам какво би било да почувствам тези устни върху кожата си.

О, не!

Жестоко бях оплескала нещата, щом мислех за това в този момент. Притискайки се в каменния зид, за да запазя дистанция помежду ни, го погледнах настойчиво и малко страхливо. Той прокара ръка през лицето си и размазя кръвта по кожата си.

Изглеждаше толкова гневен, задето не контролира положението за пръв път в живота си.

— Нито дума за това пред Делая, госпожице Дебъро! Или наистина ще те убия.

Кимнах отсечено, без да знам как да се държа. Той беше пожелал да пие от мен?

Това е следствие на дълго въздържание, няма нищо общо с мен.

— Можеш да се преместиш да спиш в замъка. Има много спални.

От къде беше дошло това?
Погледнах го шокирана. Изненадите днес нямаха край.

— Наистина?

— Да те настаня в тази стая беше грешка, за която не спирам да се виня.

— Защо?

Той се поколеба.

— Беше на жена, която сега е мъртва.

— Страх те е да не ме застигне нейната съдба ли? О, колко мило! — отвърнах сухо.

— Не. Просто искам спомените за нея да спрат да се появяват навсякъде. Не желая да слизам повече там.

— Какво значеше тя за теб?

— Елайза не значеше нищо за мен. — но по начина, по който изплю думите, разбрах, че това беше тлъста лъжа.

— Това ли е било името на жената от снимките? Елайза?

— Достатъчно! — изръмжа и махна гневно с ръка. — Да видим дали си толкова добра в чистенето и готвеното, колкото в това да разпитваш хората, госпожице Дебъро. От утре започва твоето наказание. Рин ще те чака сутринта в предверието на първия етаж. — той изненадващо пристъпи до мен и сложи ръка на лицето ми. Изражението му се изкриви в отвращение, преди да отпусне ръка. — Ако някой пита, това е доказателство за твоето наказание.

Той ме погледна за последно, преди да се извърти на пета и гневно да се върне в замъка, оставяйки ме да се взирам в мястото на което бе седял преди секунди.

Вдигнах ръка и опипах топлата кръв по лицето си, осъзнавайки какво бе сторил Арон — това беше неговият начин да хвърли пясък в очите на прислугата, карайки ги да вярват я поредната лъжа.