Естестичните, присмехулни фигури на божества пренасяха нотка на укротен ексцентризъм в помещението. Старостта му беше подчертана изтънчено в старите мраморни плочки и дебели гранитни колони. Парата от горещата вода пълзеше като пепелянка около нозете на всеки, добрал се жив до това свещенно място.

Изворите бяха любимото ми кътче. Демоните ми бяха свидетели, че ги бях обходил всичките.

Гръцката баня беше разтуха за съзнанието. Късче блаженство сред безкрайните ручеи смърт. Вековната ми тленна обвивка беше пропита с кръвта на грешници. Под дебелите одежди се криеше скръб, която само аз познавах - лепкава мъка, откъснала човекът от черупката. Душите на тези създания никога нямаше да открият пътя към бленуваният приживе покой.

Заради мен.

Потопих нозе в горещия извор. Развързах колана на робата, оставяйки плата да се свлече от плещите ми, сетнв захвърлих със звън демоничното парче желязо, което държах. Кървавото острие оскверни старият мрамор в опасно червен нюанс. Затворих очи за да се скрия от греха, но жлъчната му сила проби защитите ми. Бодеж оповести изтръпвянето в крайниците на прокълнатото ми тяло.

Потопих се под повърхността. Угризенията, ужасът и вината ме разяждаха като сяра. Заглозгаха и раздираха крехкото спокойствие, което поддържах.

Най-сетне стъпалата ми опряха дъно. Намирах се на метри под повърхността, притиснат под тонове вряща вода. Исках да разтворя устни и да им позволя да сложат завършек на това плашещо съществуване, което бе животът, но те само изпълваха вътрешностите ми.

Кухини, които отдавна не служеха както преди. Функциите изземвани от тях сега бяха да поддържат илюзията, че съм един от тях.

Наивен, никому познат мъж без титла и семейство. Нищо повече и нищо по-малко.

Туп.
Туп.

Туп.

Туп.

Туп.

Мускулестият съд в гърдите ми изтласка последните капки кръв, обогатени с кислород, преди да затихне.

Отправих поглед в празната тъма около себе си. Така трябваше да приключи всичко. Достатъчно скръб бе причинена във всяка война. Защо смъртта не спираше? Кому бе нужно да създава подобна унищожителна сила, изправяща човечеството пред кървава гибел?

Докато питах мрака за така желаните от мен отговори, шепотът на звяра развали идиличното спокойствие.

Отново стиснах очи, но този път причината бе друга. Гладът се надигна с рев от дълбочината на същността ми, събаряйки стената на въздържание.

Кръв.

Нуждаех се от храна.

Улових главата си в шепи, притискайки мисълта в черепните стени. Не исках да й позволя да излезе. Не трябваше да напуска тленната ми обвивка.

Месец, може би и повече - толкова дълго не бях вкусвал топлата, гъста течност.

- Не!

Устните ми образуваха слова, които гладът не желаеше да търпи. Той напомняше за себе си със зверски тътен. Ревеше като оковано демонично съзнание. Изискваше да бъде пуснат на свобода.
Изискваше пир.

Заслужавам го.

Поклатих глава. Мехурчета съпроводиха действието.

Ти си чудовище.

Така е, но не сме ли едно цяло скъпи ми Арон?

Пръстите ми сами ме притеглиха към повърхността. Мускулите се стегнаха, изтласквайки масивното тяло. Мокрите капки падащи от мен отразяваха червеният демон, който помещавах в себе си. Коленичих до острието, пропито с кръвта на невинни души. Души изкушени от мисълта за безсмъртие.

Сребърната му повърхност разпръскваше мека светлина. Демонът нададе глава. Опиянен от чувството на глад, жадуващ за човешка плът както затворникът жадува свобода, посегнах към дръжката. Измамните ми пръсти се обвиха около нея, повдигайки меча пред лицето ми.

Виждах себе си и звяра в сребърната му плоскост. Разкривената повърхност показа червеният отблясък на демона в очите ми. Жаждата в извитите уста, от които се виждаха издължените кучешки зъби. Това не бях аз. Аз не бях чудовище.

Така ли?

С едно ловко движение се озовах до робата. Увих плата около мокрото си тяло, скривайки го под дебелия плат. Смъкнах черната качулка върху главата си в опит да потисна вината, която ме заливаше.

Слабак.

Срамът от това, което бях длъжен да извърша, ме караше да се превърна в пепел над пламъците на някой адски огън.
Но звярът изискваше пир и тази вечер щеше да се пирува. Щях да се отдам на съжаление, пиянство и разруха едва след като си отидеше кънтящият рев от главата ми.

Кръв.

Пристъпвайки тихо като смъртта, се носочих към близкото градче. Изворите се намираха далеч в гората, забравени от бога и всички човешки същества, затова се наложи да сляза към равните полета. Нощта прикриваше действията ми като майка, която защитава детето си. Плъзнах се по стръмното възвишение над първите къщи, сетне се спотаих под прикритието на сенките.

Изпитах още по-силен срам, когато през прозореца пред себе си видях малко семейство да вечерят.

Нападни ги.

Свих пръсти в юмрук. Наистина ли щях да съсипя вечерята им?

Да унищожа семейството им?

Забравяш, че това не е първият път в който убиваш човеци, Арон. Оскверненият ти меч не е единственият, оцапан с кръвта на невинни.

Във вените ми се разпростря хладнокръвно спокойствие, каквото използвах, когато трябваше да преглътна истината. Толкова години минаха, а момчето в мен не спираше да се бунтува.

Безмислено е.

Звярът беше прав - моето тяло беше преопределено да служи за други цели, макар и захранвано от живота на тези, които защитавах.

Пристъпих крачка напред.

И още една.

Ръката ми удари стъклото и го разби на парчета.

Тряс - звукът на десетки падащи парчета стъкло оповести притигането ми.

Децата се разбягаха, уплашени от внезапната ми поява.

Така е по-добре.

След като утаех глада си с двете възрастни тела, нямаше да се налага да убивам децата. С лек скок се озовах върху масата. Дървото изскърца под тежестта ми. Очите ми се впиха в чертите на първата жертва.

Погледът, с който ми отвърна, беше на подплашена кошута. Жената затрепери. Влага се образува около ресниците й, когато съзря звяра под качулката. Ясно различих мига, в който осъзна какво следва.

Обвих нежната й шия със студени пръсти. Погалих меката й буза. После се наведох и целунах устните й.

Тя сладко простена от удоволствие. Треперенето й престана. Меките, тънки устни, отвърнаха на целувката от мъртвеца. Улових лицето й в шепи. Захапах силно долната й устна. Горещата й, гъста кръв, се посипа по гърдите ми, сетне покапа по дървото, обагряйки го в червено.

Мъжът изоадна в шок. Несигурността му имаше жарък мирис, който подразни сетивата ми. Заместен бе с ужас, когато видя кръвта на любимата си да се стича от робата.

Жената се протегна. Опита се да увие ръце около раменете ми, но й попречих. Не исках да мисли, че това е просто удоволствие.

Трябваше да си тръгне от този свят с ненавист към убиеца си.

Ненавист към мен.

Мъжът се раздвижи. Чух го да поставя длани около облегалката на стола. Извадих меча си от ножницата и откъснах устни от жената, за да посрещна удара.

- Махни се от жена ми! - изрева. - Какво й причиняваш? Чудовище!

Мечът разсече дървото като буца масло. Двете половини се срещнаха с мухлясалия под.

Озъбих се. Нищо не е така неприятно, като това вечерята ти да бъде прекъсната. Опрях острието във врата му и натиснах леко.

- Тази вечер няма да бъда щедър.

Главата на мъжа тупна на пода, отделена от тялото.

Така е по-добре.

Повторих си го, мислейки, че така нямаше да му се налага да изтърпи да пия от него докато е жив. Но всъщност знаех, че звярът пирува с наивността ми.

Затова се върнах към смъртоностната си целувка. Потопих се в изкуството на храненето.

To be continue