"Един миг е равен на стотици мигове, ако всичките общо имат стойността на един."

Сант Анел
___________________________
В

началото Бог създал Рая, а в последствие и първите хора. Те били мъж и жена, направени по негов образ и подобие. Адам и Ева живели щастливо, докато Ева не се изкушила и не взела решение, което довело до прогонването им отвъд райските порти.

Сиатъл
2019 година

Ръката му е топла и аз притварям очи, загледана в иконостаса. Дева Мария ме гледа със съжаление, а малкото пеленаче в ръцете й плаче.

Глупостта ми ни е довела дотук. Това, че сме хора и грешим ни е довело дотук. Докато дишаме ще правим грешки и грешките ни ще се отразяват на живота който живеем. Това което събираме в шепи мигове преди да видим Краят е равносметката от изживяното и аз виждам каква огромна глупост съм допуснала, и колко странно щастлива се чувствам. За първи път в живота си виждам себе си като човек, който взима решенията и сам ръководи парада. Аз съм Негов образ, но съм дишащо и мислещо създание. Аз съм Микеланджело, Пикасо, Караваджо, Моцарт и въздухът който трепти в тази стая, а същевременно съм просто Ева.

Огънят се разраства и поглъща пердето със стара драперия, то пламва и започва да пръщи сред огнените езици. Вдишвам и усещам как въздухът се сгъстява с дим. Плахо се обръщам към Адам. Кафявите му очи са бистри и спокойни, той е толкова щастлив, така освободен и нереално земен, че прихвам. Смея се докато сълзи капят по роклята ми и не се разтуптява до болка клетото ми сърце. А то пърха, пърха в ритъма на свободата и плаче заедно с мен. Ние летим - двамата прогонени от Рая да скитат вечно по земята, но никога да не бъдат заедно.

Но, мисля си в този миг, какво значение има дали имаме ден или час, след като в другия живот ще имаме още и това никога няма да свърши? Усмихвам се и хващам ръката му, стискам я и го дърпам към себе си...