Следващият половин час преминава в мълчание, прекъсван от няколко нареждания на Адам Шоу и директор Филипс. Тя стои пред стаята ми, а Шоу ме наблюдава от стола до прозореца, подпрял буза на ръката си. Ястребовият му поглед не изпуска от внимание нито едно мое движение, така че лесно може да се обясни лошото ми настроение. Да бъда в една стая с този човек започва да се превръща в изкуство за търпението ми, а да бъда така зорко наблюдавана ме изнервя.
На вратата се почуква. Адам Шоу вдига глава.

- Да?

Директор Филипс влиза, за да оповести, че всичкият персонал си е тръгнал и шофьорът на таксито е настанен в крилото за пациенти с изкълчена китка и множество натъртвания. Дали са му болкоуспокояващи. За негов късмет се е блъснал в контейнер за смет и е спрял. На сутринта щели да го изпишат. Уведомява ни, че в това отделение сме останали само ние тримата, заедно с пазача. Тя казва, че трябва да се прибира вкъщи и аз някак изтиквам желанието да протегна ръка като малко дете към нея, за й кажа да не ме оставя сама с Шоу. Но аз съм голямо момиче и не правя нищо такова. Двамата й пожелаваме приятна вечер и тя напуска, съпъствана от тихото изщракване на бравата.

Трябва да знам как успя да ме спаси. Защо го направи? Що за човек рискува живота си за някого, когото познава едва от няколко часа?

- Как бяхте там когато колата щеше да ме блъсне? За последно ви видях на стълбището.

От позицията на която седи слънцето свободно пада върху скулата му, спуска се по врата и по широките рамене, подчертавайки почти всяка извивка на младия доктор. Преди време исках да нарисувам мъж като него - масивен и магнетичен. Излишно е да казвам, че никога не ми се получава. Влагам прекалено много чувства и накрая листа се оказваше на дъното на коша, заедно с усилията ми. Трябва да призная, че при други условия Шоу би бил точно това което търся - млад и доминантен, но внимателен. Има дълги пръсти, а миглите му хвърлят сянка като птици. Сега тези птици се спускат и прикриват кафявите ириси, които не пожелават да ме погледнат, докато отговаря на въпроса ми. Нима изпитва срам?

- Продължих да тичам след теб. Имах предчувствие, за което се надявах да не се окаже истина.

- Какво имате предвид? Защо сте толкова... - запъвам се в търсене на правилната дума. - странен?

Ръката на Шоу се спуска и той стиска облегалката на стола. Кожата изскърцва под пръстите му. Малка вена изпъква върху челото му, правейки младото му лице да изглежда заплашително. Клепачите на доктора са здраво стиснати и когато ги отваря отново, очите му прогарят дупка в мен.

- Нямаш никаква представа кой съм. Все още не виждаш предишните ни животи когато те докосна. С всяко изминало прераждане ми става все по-трудно да те убедя. Да ти покажа коя си. Всичко се върти като порочен ад около мен, задължен съм да гледам как умираш и после трябва да те търся отново в друг живот. - той си поема дълбоко дъх и виждам как ръката му е готова да счупи облегалката, но я отпуска и взима чашата с вода от шкафчето. Отпива докато в нея не остава нито капка, после впива в нея ядосан поглед. - Търся те само по име и никога не знам дали съм намерил правилният човек, докато не се приближиш достатъчно, за да се появи усещането, че ти принадлежа. Няма начин да не си го усетила, Ева.

Размърдвам се неспокойно. Готова съм да повикам полиция, да потърся нещо за да се защитя от този луд, но усещането за което той говори е тук дори сега. Това чувство, че мога да му споделя всичко и той ще погълне всяка дума. Че мога да стоя права и да се обърна, знаейки че той е там, а когато го направя той наистина да е. Плашещо е, а и това е просто някакво глупаво чувство, което не оправдава странното му поведение. Изправям се и с малко усилия, примесени с остри вдишвания заради болката в главата, успявам да облека палтото си. Едно от копчетата липсва. Отказвам предложената помощ да се облека. Приглаждам яката си с ръка и взимам чантата, сетне заявявам, че също си тръгвам.

- Този път не тръгвайте след мен!

Отговорът, който следва, допълнително подклажда раздразнението ми.

- Не искам да те губя отново. Не и толкова скоро.

Предвам се.

- Доктор Шоу, смятам, че вероятно сте луд. Ще поискам да не ви асистирам повече. Не желая да разговаряте с мен, освен, ако не е крайно наложително.

Понечвам да изляза, но доктор Адам Шоу ме спира. Лицето му е смесица между гняв и неописуема тъга.

- Отричай колкото искаш, но аз няма да позволя да умреш. Ще направя всичко по силите си да удължа времето в което те виждам в това ни прераждане.

Напълно освирепявам. Плъзгам се между него и вратата и я бутам силно с лакът. Бравата се плъзва и поемам от въздуха с мирис на препарати за почистване. Главата още ме боли, но няма да позволя това да ми попречи да се прибера вкъщи и да заключа всички врати.

* * *

Изминали са точно 12 часа от напускането ми на онази стая. 12 часа от последният ми разговор с доктор Шоу. Все още нямам идея какво да правя с него, но съм сигурна в едно - ще искам преместване. Не ме интересува лекарският съвет. Майната му на скапания съвет, да сложат някой с повече нерви от мен да слуша лудите изказвания на доктора. Може да сме на еднаква възраст, но той явно е кривнал психически.

Пресягам се за да изключа алармата. От нея цялата ми глава бучи. Вдишвам през зъби докато се изправям. На възглавницата има няколко малки петънца кръв - знак, че трябва да сменя превръзката на тила си.

Отнема ми половин час да се оправя и да хвана такси. Готова съм да се изправя пред Филипс.

Но не и пред Адам Шоу.