Съсредоточавам да отпия от кафето си. Правя го бавно. Без резки движения. Уолтс ме следи изкъсо, докато крачи уж разсеяно на метър от мен. Притеснението й се дължи на това, че ще прекрача прага на болницата за първи път от седмица насам. Тя също беше там в онази вечер, но никой от колегите които загуби не й бяха близки.

Несигурността ми за днесшния ден се прояви още в метрото, къдет разлях половината си кафе по ризата на някакъв мъж. Извиних се, което е нетипично за мен, а после - отново нетипично - мълчах през целия път до болницата.

- Ева, ще влизаш ли?

Кимам. Стискам чашата и прекрачвам последното стъпало. Палтото ми не ме предпазва от смразяващия студ на зимата и бързо пристъпвам през входа. Вътре е същото, каквото беше и преди: коридорът е оцапан с мокри стъпки, по стените висят афиши. Обяви за работа се появяват при центъра за информация и празнотата в сърцето ми ме стряска. Забавям ход. В чий кабинет ще ме сложат сега?

- Какво има?

Уолтс се е превърнала в мой личен пазач от мен самата. От няколко дни идва вкъщи и се натрапва на мен и Кити, а той дращи по пода и мяука за помощ, когато Уолтс го вдигне за прегръдка.

Натан ми липсва.

Ето, признавам си. Натан ми липсва. Той беше единственият с когото се разбирах тук. Е, донякъде, но бяхме приятели.

- Абсолютно нищо. - отговарям и извиквам пресилена усмивка на лицето си.

Тя ме разбира. Само тя и двете сестри, оцелели при ужасът през онази вечер ме разбират. Но не разбират загубата. Уолтс е нова тук и няма никого до себе си. Пациентите й са повече, отколкото може да поеме и тя дава цялото си внимание на това да помогне. Натан правеше същото.

- Хм. - Уолтс очевидно изобщо не ми вярва.

Обгръща раменете ми с ръка и ме води към директора на отделението. Възрастната жена с дълбоки бръчки никога не е била мила към никого, но ето, че сега става и с тъжен поглед улавя ръката ми между своите.

- Знам колко близки бяхте двамата с Натан.

Едва ли, мисля си, но кимам в отговор. Все пак е утешаващо да не ти се развикат, че не си останал вътре. Че е имало шанс да ги предупредиш. Защото нямаше.

- Имам изненада за теб.

О, не! Мразя изненадите. Винаги съм ги намирала за нещо ужасно, за пътека в живота която някой предприема вместо теб. Натрапват ти нещо и ти трябва да се чудиш дали да се правиш, че го харесваш или да се правиш, че не го харесваш. И в двата случая не ми допадат.

- Да остана ли? - пита ме Уолтс по-тихо, но директор Филипс все пак я чува.

И премълчава. Мили Боже, днешният ден трябва да се отбележи в календара.

- Да.

Уолтс се усмихва и в очите й виждам как вече ме смята за своя приятелка. Няма да й противореча. Нека продължи да го мисли.

- Елате с мен. - обажда се директор Филипс.

Двете тръгваме след нисичката жена. Напрежението се спуска под кожата ми като импулс и ме кара да свия пръсти в обувките си. Тревожа се за собственото си положение. Вървя зад директор Филипс и се оставям на звука от тракащите й токове да заглушат страха, който опитва да превземе тялото ми.

От какво ме е страх? Може просто да иска да ме повиши. Че в какво - в секретарка на папата?

Трите спираме пред вратата на столовата и двете с Уолтс изчакваме да се открехне напълно, за да открие пред очите ни масите с купички, пълни с ужасна супа. Миризми на подправки и някакво подобие на месо изпълват ноздрите ми, лицето ми се сгърчва от сладникавата смрад на крем със захар и мляко.

Филипс ни води до дъното откъм прозорците. На една от масите седи млад мъж, който замислено чете някава рецепта, залепена на стената до него. На облегалката на стола е поставено кожено яке, а и самият той никак не се вписва в картинката от бели престилки и сини покривки на металните маси. Столът е малък за размера му. Изглежда някак смешно такъв исполин да седи така безгрижно на подобно място. Обръща се и виждам, ще очите му са тъмнокафяви и изразителни. Когато ни вижда кимва с глава. Стойката му е като на човек, който владее положението и започвам да си мисля, че е полицай. Топлата му, леко тъмна кожа и дебели устни на мулат карат човек да седне и да си поговори с този непознат, сякаш е негов приятел. Но аз не съм тук за да се сприятелявам. Аз съм тук, защото Филипс има изненада за мен.

- Госпожо Филипс! - поздравява мъжът.

Директорът на болницата се изчервява. Вси светии, Филипс се държи като ученичка пред мъж, който може да й е внук. Не мога да повярвам на очите си, а когато Уолтс ме сръчква в ребрата, разбирам, че тя също е впечатлена от това което вижда. Коя жена не би била? Висок, мускулест млад мъж, с кожа като късен залез, с усмивка способна да те накара да се съблечеш и да правиш каквото ти каже, и очи, които сякаш четяха душата ти, но не издаваха нищо от неговата.

Капан.

- Седнете.

Разтърсвам се от сковаността си и се настанявам в стола до Уолтс, на две педи от непознатия. Той с нищо не показва да е притеснен, но и с нищо не изразява какво се върти в главата му. Късо подстриганата му коса идеално разкрива изразителните черти на лицето му, но те са толкова неутрални, че ми идва да го цапардосам. Невъзможно е човек да е толкова спокоен. Директор Филипс се усмихва вежливо и поставя ръце на масата. За секунда си мисля, че иска да го хване за ръката и погнусено свивам устна.

- Ева, това е Адам Шоу. Той ще бъде новия хирург на отделението. Ще вземе кабинета на Харли.

- Добре.

Тя спира погледа си на лицето ми и вдига ръка към Адам.

- Ти ще си негова медицинска сестра.