Сълзите ми не спират дълго време. Усещам времето да минава като минути, но всъщност е почти цял час. Адам не помръдва през всичките ми хълцания и подмсърчания, макар да съм сигурна, че коленете вече го болят. Благодарение на топлата му ръка, която гали гърба ми, накрая започвам да се увладявам. Не съм си давала сметка колко силно го притискам към себе си, докато бавно не го пускам.

- Ах...тениската ти е мокра. - усещам очите си подути и размера на локвата върху рамото му го опровергава.

Той накланя глава настрани и изобщо не се интересува от това, че сивата му тениска е наполовина мокра. Престилката му също е леко намокрена, омачкана в единия ъгъл от стискането на юмрука ми.

- Добре. - усмихва се леко. - Искам да си добре. Една тениска не значи нищо.

Изчервявам се. Отделям няколко секунди да премина с пръсти по лицето си и да наместя косата си в поне малко по-нормален вид.

- Красива си всякак, не се тревожи. - казва и понечва да ме улави за киткити.

- О, сигурна съм! - саркастично отвръщам и се отърсвам от докосването, преди да се е състояло. - Няма ли да се върнем назад във времето, ако ме докоснеш?

Той поглежда големите си длани и ги свива в скута си. Изправя се и коленето му наистина изпукват от дългото стоене клекнал. Той намества часовника си и бърка в джобовете на черните си дънки.

- Съвсем вероятно е. Докосването през дрехи е едно, но така продължително, безпрепятствено докосване, сигурно ще ни запрати в минал живот.

Улавям се за бюрото, за да се изправя в цял ръст. Усещам се схваната. Нямам представа как се чувства Адам, след като аз усещам тялото си толкова обездвижено, а седях в стола му.

- Сигурно ще ти прозвуча като глупачка, но аз искам да се върнем в предишен живот. Още сега, дори.

Адам премигва. Втренчил се е в мен. Дългите му, извити мигли, обръмчават кафявите му очи като крака на паячета. Почти е невъзможно да го гледаш, толкова красив ми се струва в този миг.

- Защо? - пита.

Разбирам любопиството му. Едва до вчера аз бях тази, която го смяташе за луд, казваше му да стои далеч от мен и го гледаше с насмешка, а сега искам доброволно да се върнем назад във времето.

- Искам да поговоря с предишно свое аз. - когато той изважда ръце от джобовете си, добававям: Сама.

Адам се мръщи и стиска зъби. Челюстта му се очертава ясно при всяко нейно движение, но сега не мога да разбера какво причинява раздразнението му.

- Къде да отида аз, докато вие си говорите?

Хубав въпрос. Прехвърлям косата си на една страна и оправям пуловера си. Часовника ми трака на едно място, стрелката се лута между две числа като в транс. Трябва да сменя батерията, когато се прибера. Сега повече се нуждая от отговори.

- Ако се отдалеча повече от мястото, на което сме, ще се озова в друга сграда, така ли?

Той положително изсумтява.

- А може и да попаднеш в стената на някоя сграда, зазидана между тухлите.

Ужасено стискам пръсти до тялото си. Трябва да поема този риск и да се надявам, че няма да се върна като мумия зазидана сред стените на някоя сграда в Сиатъл.

- Също така можеш да умреш от злополука. Не мога да те пусна сама и да те изгубя от собствената ми наивност.

Повдигам предизвикателно брадичка. Мога да си представя как Натан ме потупва по рамото и ме нахъсва да го разкъсам с думи, задето поставя под въпрос способностите ми да се браня сама.

- Не си мисли, че можеш да се справиш сама. Знам, че можеш да се пазиш, но това е сила, по-могъща от късмета и наблюдателността ти няма шанс в тази неравна битка.

Опирам бедро в ръба на бюрото и скръствам ръце. Колкото повече отговори получавам, толкова повече мислите ми се отдалечават от скръбта. Може би сега вече ще разбера защо умря Натан.

- Какво имаш предвид?

Виждам как Адам дъвче до болка долната си устна, преди да отговори.

- Когато ти изяде онази ябълка, ти прие греха в най-чистата му форма - безсмъртие водещо до неограничено познание. Затова и двамата се прераждаме отново и отново, защото отхапахме от онази глупава ябълка. Но за да не можем да получим това познание, Той ни наказа чрез проклятие, отпрати ни сред човеците отвъд портите на Рая и направи така, че да умираш, когато пътищата ни са на път да се пресекат.

Правя жест да продължи, попивайки всяко едно изречение. Зъбците на мозъка ми тракат като механизма на часовник, по гръбнака ми минава зловеща тръпка.

- Дойдох в Сиатъл онази вечер.

Кръвта във вените ми се превръща в лед.

- Коя вечер? - питам бавно, усеайки как сърцето ми изтласква болезнено количество кръв из смразените ми вени, а те сякаш отказват да се напълнят.

- Вечерта на злополуката.

По цялото ми тяло се впуска вълна като от електричество. Озъбвам се като диво животно, подготвям се да му извадя очите с голи ръце, но Адам има какво да добави.

- Не би могла да имаш нормален живот, докато двамата продължаваме да се прераждаме. Ще търсиш мястото си срес всички, но никой няма да те разбира. Ще се будиш всвка сутрин, докато рутината не се превърне в еднообразен затвор за съществуването ти. Накрая ще умреш по някакъв глупав начин, без да стигнеш преклонна възраст. Не е от толкова голямо значение дали ще дойда аз или не, защото Той няма да позволи да достигнеш до познанието на живота. Той се учи от грешките си, но не позволява на нас да се научим.

Обръщам се и с две крачки се озовавам до глупавят тракащ часовник. За стотна от секундата спирам и гледам двама ни в този кръгъл циферблат, затворени в този порочен цикъл. Наказани за грешката ми. Поемам си въздух. В следващият момент свалям часовника и го свалям от стената с пръсти, запращайки го в пода. Огледалото се разбива на парчета, в които виждам стотици малки Адам и Ева, които ни гледат вторачено, както ние двамата с Адам гледаме счупеният часовник.

- Искаш да ми кажеш, че каквото и да направя, ще умра скоро, така ли?

Той ме гледа шокирано, но се отърсва от първоначалната си реакция и бързо си връща словото.

- Да.

Затварям очи.

- Няма никакво решение?

- Не съм намерил такова.

През зъби нареждам:

- Докосни ме! Веднага!

Адам не е сигурен в намеренията ми, но явно вижда, че няма да спечели тази битка. Затова тръгва към мен и за мой шок, ме целува.