Chào các bạn! Vì nhiều lý do từ nay Truyen2U chính thức đổi tên là Truyen247.Pro. Mong các bạn tiếp tục ủng hộ truy cập tên miền mới này nhé! Mãi yêu... ♥

Глава 12

- Трябва да си тръгваме. Всеки момент някой може да нахлуе.

Адам се изправя, но замръзва насред движението. Някой отваря вратата към операционната. Двамата се споглеждаме и Адам бързо изключва осветлението.

- Нямаш идея колко много искам да те целуна! Притеснявам се само как ще реагира жена ти, ако разбере за нас.

Мръщя се. Това са просто мъж и жена, които търсят място за усамотение.

Точно като нас, нашепва подло гласче в ума ми. Но това изобщо не е така и аз бързо го заглушавам.

- Жена ми не е тук сега.Свали си ризата. - отвръща мъжът.

Усещам ръката на Адам около раменете си. Топлото му докосване се усеща дори през палтото и плетения ми пуловер. Гласът му е не по-силен от шепот.

- Бъди тиха. - прошепва Адам в ухото ми и дъхът му бръсва бузата ми.

Мирише на много свеж тропически аромат, който със сигурност е произведение на някоя скъпа марка.

- Без да вдигаш шум стани и тръгни бавно. Придържай се до стената. Ще излезем бързо. Няма да имат време да ни запомнят лицата.

Иде ми да се изкикотя, но се въздържам и кимвам, послушно изпълнявайки. Моето бунтарско Аз иска да му кажа да се разкара, но ако в действиетелност излезем бързо, още преди двойката да посмее да включи осветлението и да ни види, никога няма да разберът кои сме, защото ще са ни видели само за секунда. Пъшкания и звук от целувки изпълват помещението. Жената се бори с катарамата на колана на мъжа и искам да изляза по-бързо, преди да се превърна във воайор по случайност.

За щастие напипвам бравата и изхвърчам през вратата, следвана по петите от Адам. Той се спира колкото да затвори и ме настига.

- Ходи бавно.

Тока и правя. Към нас се приближават двама работници и единият оглежда Адам, сякаш се мъчи да си го спомни.

- Какво прави жената тук?

Омръзва ми Адам да ме измъква. Скръствам ръце и изпъчвам гърди, така че ясно да се вижда баджа с името и длъжността ми, висящ на врата ми.

-  Минавах да проверя дали пациентите са си взели лекарствата.

- Още преди смяна? - пита ме подозрително другият работник.

Говори за палтото и липсата ми на униформа.

- Точно така. - вирвам брадичка.

Работникът свива рамене и губи интерес към нас. Адам ме поглежда отвисоко и полувинчата усмивка кара една от трапчинките му да се покаже.

- Много добре!

Хвалбата ме кара да отвърна на усмивката му. Оправям няколко кичура от рошавата си коса, като се старая да не види колко щастлива се чувствам от похвалата.

- Това е нищо. - скромнича.

Но той вече мисли над нещо друго, защото забавя крачка. Оглежда се и без предупреждение съблича екипа. Претичва до сака за да извади бялата си лекарска престилка и тениската. Притварям очи от удоволствие, когато отново вдишвам парфюма му.

- Това не е парфюма ми. - чувам тихите му стъпки да приближават и отварям стреснато очи. - Това е аромат, който само ти усещаш. Ти също притежаваш такъв.

Усмивката му е момчешка. Очите му са така изпълнени с живот, че за миг го гледам прехласнато, после се прокашлям и прекъсвам момента. Искам да го питам толкова много неща, като например какъв е моят аромат, но няма да го направя. Не още. Твърде съм замаяна, психически и физически стресирана.

* * *

Слънцето още не е в средата на небосвода, когато аз и Адам влизаме в кабинета. Той почти веднага ме оставя сама, защото има назначен час за операция. Оставена насаме единствено с тиктакащият часовник, свалям палтото и раницата от гърба си и ги поставям на закачалката. Раницата ми пада на пода и от нея се показва края на плата. Той наистина едва се крепи на няколко нишки и аз го взимам, притискам го между пръстите си и се чудя дали е видяло неща, каквито моето одеало вкъщи не е виждало от дълго време насам.

Неща с мен и Адам.

Бързо напъхвам плата в коша. Слагам ръце в джобовете си и крача в кръг из малкия кабинет. Четирите стени са потискащи и твърде зелени за вкуса ми. Часовникът показва отражението ми като една объркана жена с рошава коса и недостиг на сън. А вероятно и на допамин. От друга страна, адреналин определено не ми липсва в последните двадесет и четири часа. Всъщност, именно той ме държи будна през цялото това време. Когато сърцето ми намаля ритъма си и си давам сметка, че няма да ме потърсят за нищо, че Филипс е премислила всичко и сега не работя, а само си почивам, сядам на бюрото на Адам и се завъртам на мекия стол. Вдигам крака и се отпускам в удобна поза. Докато се осъзная, съзнанието ми потъва в забрава и аз заспивам.

Bạn đang đọc truyện trên: Truyen247.Pro