Sant Anel: Остават още 3/4 глави до края, след което ще пусна EXTRA глава с *вероятно* дългоочаквана yaoi сцена. Напомням, че трябва да бъдете 18+ и дрън дрън (което вероятно никой никога не спазва в този сайт, но да не кажете, че не съм преупредила)
___________________

Блейк стоеше до перваза на терасата и се взираше в залязващото слънце. Наслаждаваше се на последните лъчи, топлещи кожата му и на сладкият контраст с мраморният камък пот нозете си, който блестеше от полирано до блясък съвършенство. Блейк наистина искаше да разбере повече за този свят, да го опознае и да разнищи историята му. Може би го искаше дори повече, от това да замине за Аржентина. Ето, сега искаше да се прибере у дома, но колко дълго щеше да остане там? Семейство ДеЛамонт бяха негово приемно такова, но никога не успя да се почувства като един от тях. Дали това се дължеше на факта, че душата му е по-стара от света?

Блейк чувстваше как дилемата пред него обхваща огромни, епични размери, поглъща черешовите дръвчета и пикаещите на двора кучета, и задминава задниците на един милиард слонове подредени в кръг.

Младото момче изсумтя и отпусна глава върху ръцете си, мислейки си над съвета, който Елиас му беше дал. Мъдро би било да послуша сърцето си, но какво искаше тая проклета мускулна тъкан?

— Блейк?

Пакостливото ангелче подскочи изненадано и се извърна стреснато към Азазел.

— Ходиш толкова тихо! Изкара ми акъла.

Кралят на Между беше свалил черната роба и сега стоеше в обикновена червена риза и копринен панталон. Няколко копчета на ризата бяха разкопчани и загорялата му кожа изглеждаше като мед под слънчевите лъчи, а очите му — капки чиста дървесна смола.

— Извинявам се.

Блейк се изчерви и извърна глава към небето.

— Доживях крал да ми се извини. Днес е легендарен ден. Може би трябва да го добавите в календарите, хм?

А крайчеца на окото си Блей видя как Азазел се облегна на една мраморна колона и скръсти ръце пред гърдите си.

— Извинявам се за всичко, което сгреших спрямо теб. Ако имах повече време щях да прекарам всяка секунда в това да ти се отплатя, но уви, ти си тръгваш.

Момчето го погледна с усмивка.

— Кутията винаги е у мен, нали знаеш?

Азазел се усмихна тъничко и поклати глава. Течението около две от терасите караше няколко от кичурите на черната му коса да се носят плавно във въздуха като оживели нишки обсидиан.

— Кутията може да се използва само два пъти. Ако се върнеш отново в Между, никога повече няма да можеш да си тръгнеш.

— Защо два? — объркано попита Блейк.

— Защото... — Азазел въздъхна и махна с ръка. — Защото така помолих Мефистофел преди много, много векове. Исках да те имам колкото се може повече, но явно душата сама знае какво да изпитва.

Блейк се прокашля и плъзна сивите си очи към летяща сивокрила фея, носеща в ръцете си някакво цвете.

— Мястото ми не е тук.

Азазел се оттласна от колоната и приближи Блейк, притискайки го към перваза. Двете му ръце препречиха пътя му за бягство, заклещвайки го под огромното му тяло. Нефилимът приюти Блейк в обятията на огромните си криле и едва осезаемо докосна  няколко от черните му къдрици.

— Мястото ти е до мен, за да те пазя, обичам и боготворя.

Сърцето на Блейк задумка в гърдите му като барабан.

— Казваш го само защото виждаш в мен Амон.

Пръстите на Азазел се свиха в юмруци от желанието да прегърне своята сродна душа, но се боеше, че Блейк ще избяга в същия миг, в който го стореше.

— Никога не съм виждал Амон в теб. Ти може да носиш част от душата й, но си оставаш Блейк.

Момчето потръпна от близостта на нефилима и се притисна към перваза, възможно по-далеч от изкушението зад себе си.

— Утре си тръгвам.

Тишина.

Силен повей на вятъра, обрулил черешовите цветчета.

Последните лъчи на слънцето се свиха като попарени и топлината се стопи в пространството.

— Ще наредя на слугите да приготвят нужното за ритуала.

Чувайки студеният, отчужден глас на Азазел, Блейк почувства как сърцето му се свива. Знаеше, че този мъж не е за него така както знаеше, че ловът на диви фазани в двора на семейство ДеЛамонт го очаква.

Но защо го болеше толкова?

Защото съм мекушав, затова.

И все пак той усещаше, че това не беше цялата истина.