Белиал можеше да се закълне, че видя как клепачът на Азазел подскача в нервен тик. Междувременно Блейк наклони ухилената си глава и няколко къдрави кичура от косата му се пързулнаха по бялата му кожа.

— Ази! Ази! — той закри наполовина устата си с ръка сякаш споделяше тайна. — Трябва да опиташ от виното на Белиал. — и се изкикоти така силно, че изгрухтя.

Белиал ръчна с пръст юмрука на брат си с който Азазел го държеше за предната част на робата.

— В своя защита искам да кажа, че момчето се напива много бързо и само пожела да пие.

— Може ли да си говорите малко по-тихичко? — изфъфли Блейк от мястото си. — Някои хора се опитват да спят.

Жълтите очи на краля потъмняха до старо злато.

— Имаш три секунди да се скриеш от погледа ми. —Белиал премига шокирано. Дори пиянските корабчета в очите му спуснаха платна и отплаваха ужасено. — Едно...

Всичкият алкохол се изпари от ума на по-малкият брат и той разкъса плата на робата си, хуквайки с всички сили по коридора. Азазел проследи с очи как прескоча една от възглавничките, плъзва се по пода и се изправя, загубвайки се от полезрението му.

Ръката на краля се вдигна и разтри слепоочията му. Той вдигна глава към сродната си душа и се отправи към скрина. Блейк го погледна с воднисти, жални очи.

— Нали няма да ми се караш за онова куче?

Беше толкова сладък със зачервените си бузи и рошави къдрици, че Азазел се наведе и коленичи до скрина, опирайки ръце на ръба.

— Какво куче? — попита нежно и хвана едната ръка на момчето, разглеждайки местата на които капакът беше притиснал пръстите.

Пухкавите устни на ангелчето пред него се свиха сладко в розичка и Блейк засрамено извърна глава настрани. На устните на Азазел се появи усмивка.

— Кучето на Мадам Юн.

Кралят вдигна ръка и покри устата си с ръка, усмихваки се. Малкият Блейки не знаеше, че в Между нищо не умира и сигурно въпросното куче вече е добре, каквото и да го беше сполетяло с тези двамата.

— Какво ти е се е случило? — попита Азазел и целуна пръстите на момчето, карайки натъртеното да изчезне.

ДеЛамонт разроши косата си със замъглен поглед, преди да поклати глава.

— Не знам. — промърмори сънено. — Ази, тя е много грозна. Нали няма да спиш с нея?

Черните вежди на краля литнаха към челото.

— За Мадам Юн ли говориш?

Ангелчето пред него отново поклати глава и сладко се прозя.

— Неее! — сърцето на Азазел се разтапяше от сладкият глас на пияното момче. — Ста... Асе... Ссс.... Паспарту!

Нефилимът не успя да се сдържи и се засмя. Той нямаше представа за какво говори Блейк, но начинът по който се бореше да задържи очите си отворени и примляскваше с устни, усмихвайки се невинно беше твърде много за слабото му сърце.

— Астарот ли?

Произнасянето на името на жената демон подразни момчето и то отвори очи, стискайки недоволно устни.

— Да.

Азазел не можеше да издържи повече. Той се изправи, вдигна  Блейк и го сгуши в прегръдките си, отнасяйки го нагоре по стълбите, чак до последният етаж където избута вратата с лакът и я затръшна с крило зад гърба си. Просълзените очи на Блейк веднага познаха леглото, защото приличаше на това в кралските покои. За секунда погледа му се проясни и той потрепери.

— Зезел...

— Шшт. — кралят внимателно постави Блейк върху меките копринени завивки.

Този прякор е нов, помисли си развеселено нефилимът, загледан в лицето на сродната си душа.

— Леглото е много малко и за двама ни. — рече Блейк и понечи да се изправи.

Азазел нежно го бутна обратно назад и съвсем леко докосна бузата му.

— Няма да спя.

Блейк почти беше задрямал, когато осъзна какво беше казал другият мъж.

— А какво ще правиш?

Азазел наклони замислено глава. В жълтите му очи проблеснаха весели искри.

— Ще обсъдя някои неща с водачите на кастите.

Блейк вдигна пръсти и улови черната му роба.

— Ами ако повърна на пода?

О, богове, толкова е невинен!

— Значи ще трябва да остана тук.

Блейк се усмихна сладко. Изглеждаше доволен.

— А къде ще легнеш?

Кралят склони глава за да не види Блейк усмивката му и да реши, че му се присмива.

— Няма да си лягам. — отвърна простичко.

Чутото не се хареса на пияното момче. Азазел изненадано наблюдаваше как Блейк се приплъзна встрани и потупа леглото до себе си.

— Има местенце и за теб. Знам, че си огромен, но ако легнеш странично ще се поберем.

Ушите на Азазел почервеняха и той се закашля, премигвайки потресено. Едва ли Блейк осъзнаваше колко двусмислено звучеше изказването му.

— Сигурен ли си? На сутринта ще ме накараш да съжалявам за решението си, ако сега легна до теб.

Блей стисна устни, сетне каза:

— Няма. Приятно ми е да спя с теб. Ти не се въртиш и не хъркаш.

Азазел отвори уста за да каже нешо, но внезапно осъзна, че това малко момче го беше оставило безмълвен. Въпреки ужасната жега дори с широко разтворните прозорци в стаята, Азазел не свали дрехите си и внимавайки да не докосне Блейк легна на крайчето на леглото.

Лампите бяха загасени и мракът се спусна в стаята.

Последваха няколко минути тишина, прекъсвани от равномерното вдишване на Блейк, после Азазел се подпря на лакът и се взря в лицето на спящото момче.

— Може и да си ходещо бедствие, но си моето ходещо бедствие. — прошепна.

Луната беше тихият свидетел на това как устните му съвсем леко докоснаха тези на Блейк.

Азазел обаче нямаше представа, че момчето под него е все още будно.