— Благодаря ви за превоза, госпожо Купър! — ухили се лъчезарно Блейк и претича към входната врата на голямото имение ДеЛамонт.

Той бръкна в задния джоб на дънките си и извади ключовете, след това изтръска глава като куче и пристъпи вътре във фоайето.

— Прибрах се!

Ехото от тези огромни стаи някога му изглеждаше плашещо, но сега просто не му обръщаше внимание. Във фоайето де носеше мирис на вкусни агнешки котлети и Блейк предположи, че майка му отново се вихри в кухнята. Премина покрай гостната, хвърли едно около в дневната и докато се усети, се намираше пред кухнята.

— Как мина? — опря лакти на мраморния плот за готвене и изчака Бека да го погледне.

Знаеше, че сигурно беше по-добре да не идва тук, а да се качи в стаята си, но някак се чувстваше длъжен поне да се престори на заинтересован.
Бека ДеЛамонт намазваше месото със сосове с помоща на
четки за готвене, когато отговори разочаровано през рамо:

— Никак. Събрахме се, извикахме текстописец и фотограф, завъртяхме ключа и чакахме.

Скука.

— И после?

Бека взе една кърпа и изтри ръцете си. Изтощението й беше видимо — раменете й бяха увиснали, все едно носеше непосилен товар. Тя се обърна настрани и погледът й се зарея навсякъде другаде, но не и върху лицето на Блейк.

— Нищо. Почакахме няколко часа, но тя не се отвори. Вероятно...

Той я прекъсна.

— Чакай, чакай! — Блейк изглеждаше готов да прихне. — Искаш да ми кажеш, че сте чакали кутията да се отвори сама?

Той не успя да спре смеха, изригнал от гърдите му.

— Божичко, наистина ли? Чакали сте със затаен дъх една стара, овехтяла кутия-експонат да се отвори сама? С ключа промо-пакет от книга на възрастта на някоя мумия?

Блейк удари с ръка по плота и се преви от спазмите на силен смях, разтърсващи тялото му. Никога преди не беше чувал по-голяма глупост.

Лицето на Бека почервеня от гняв.

— Блейк ДеЛамонт, забранявам ти да излизаш повече с Никалъс! Това момче ти пълни главата с глупостите на хлапак от поколение, което не почита дори Господ!

Блейк си пое дъх и изчисти сълзите, събрали се в  ъгълчетата на очите му.

— Мен ако питаш, това тук са глупости. За твое сведение Ник през цялото време ме притискаше за това, че не дойдох. — той вдигна ръка и потопи пръст в соса, съсипвайки идеалната заливка върху месото. Очите му бяха сериозни, когато отново погледна Бека. — А и забравяш, че колкото и да не ти се иска, аз също съм част от това поколение.

Майка му въздъхна уморено и остави кърпата на плота. Може би очакваше скъпият й син да се застъпи за нея? Или да продължава да слуша тези небивалици в продължение на години и въпреки, че е показал какво мисли за това още на петнадесет, да се преструва, че го вълнуват? Че кое семейство презавещаваше един и същи боклук отново и отново, само заради някакви навързани предмети?

След кратко мълчание, майка му каза:

— Не я отворихме, защото когато пъхнах ключа и го завъртях кутията засия. Ти не разбираш, Блейк! — тя погледна ръцете си, сетне погледите им се сключиха. — Беше ни страх да я докоснем.

Блейк звучно облиза соса от пръста си, сякаш една сияеща кутия беше нещо, с което човек се сблъсква всеки ден.

— И къде е кутията сега? — попита той с престорено нехайство.

Щеше да докаже, че всички бяха полудели по драсканиците на мъжа на Марта. Още тази вечер.

— Защо? — Бека присви изучаващо очи.

Блейк си забрани да отклони поглед. Още от малко дете знаеше, че така възрастните преценяваха дали могат да ти имат доверие. След секунда майка му потри челото си с опакото на ръка и посочи с брадичка към коридора.

— Отнесохме я в мазето.