Блейк беше потресен. Стоеше и се взираше невярващо в огромното легло насред стаята, в тежките позлатени завеси, обикаляше върху килимът от мека тъкан и се мъчеше да разбере какво, по дяволите, се беше случило преди малко. Той все още разтриваше китките си, когато Елиас се извини к напусна. Младото момче не пожела да го погледне. Чувстваше се предаден, без дори да разбира как беше възможно, когато познаваше нефилима едва от час.

— Здравата я оплеска този път, Блейк!

Той седна насред стаята, скръстил крака по турски. През ума му минаваха въпроси от типа какво можеше да иска Азазел от него, до такива какво ли правеше приемното му семейство, ако бяха открили, че е изчезнал. Накрая Блейк реши, че е по-добре да изчака. Може би всичко това беше едно голямо недоразумение и те не бяха направили това, което бяха направили — да го задържат като пленник в двореца. Уверен в правотата на тази нова мисъл, Блейк започна да реди порцелановите чаши от масата една върху друга, образувайки висока кула.

Готвеше се да сложи осмата подред чаша, когато изневиделица силен полъх на вятъра нахлу през прозореца, карайки кулата от порцелан да се разлюлее.

— О, не, не, неее! — Блейк ужасено прегърна кулата от чаши.

Това беше най-глупавият опит да опази порцелана, но беше единственият, който му дойде наум и когато кулата се сгромоляса върху пода, момчето подскочи назад, кръстосвайки ръце пред лицето си.

— Ужас! — започна да се вайка. — Ами сега?

Той коленичи внимателно и започна да събира парчетата от чашите, ала вратата на стаята се отвори и той нямаше друг избор, освен да замете с ръка всичко под покривката на масата, стигаща чак до пода. Блейк вдигна глава и се вкамени от ужас при вида на високият крал, който все още не беше пуснал дръжката на вратата.

— Защо си коленичил?

Блейк изви устни в криво подобие на усмивка.

— Аз... ами... моля се.

Моля се? — Блейк си удари въображаем шамар.

Кралят повдигна едната си черна вежда и не каза нищо, затваряйки вратата зад гърба си. Блейк се извъртя все така коленичил към него и проследи с очи как огромният мъж отива до големият скрин отстрани на леглото, сваляйки робата си. Блейк се паникьоса.

— Защо не ме освободихте както обещахте? Н-няма да ме убиете, нали?

Никога не му се беше случвало да заеква, но ето, че за всичко си имаше пръв път.
Кралят наклони глава и дългата му коса се плъзна като водопад, следвайки движението.

— Да те убия? — звучеше озадачен. — Ти нямаш никаква представа кой си всъщност, нали?

— А? — Блейк се почувства дяволски объркан. — Казвам се Блейк Вишъс ДеЛамонт. Когато бях още малко дете семейство ДеЛамонт ме осиновиха и ме приютиха в дома си. Истинските ми родители са загинали при автомобилна катастрофа година след като съм се родил.

Защо изобщо му казваше това? Блейк изду бузи и скръсти ръце на гърдите си. Беше приключил с приказките.

— Лъжа.

И ето, че отново беше обезоръжен само с една дума от този плашещ мъж.

— Лъжа!? — Блейк се изправи в цял ръст, почервенял от гняв. — Лъжец ли ме наричате?

Кралят се завъртя, забравил за робата си. Платът й изплющя във въздуха докато скъсяваше разстоянието към Блейк и пръстите му се обвиваха собственически около китката на младото момче.

— Кутията те е допуснала, защото ти си един от нас. Тази кутия, за която ти говориш и наричаш Пандора беше моят подарък за Амон преди много, много години. Тя е единствената, която кутията разпознава. Сега разбираш ли защо не те пуснах? — Блейк опита да се освободи, което само накара Азазел да изцъка недоволно с език. — Твоето място е тук, Блейк ДеЛамонт. До мен. Няма да позволя на никого да те отнеме от мен повече. Колкото по-бързо свикнеш с тази мисъл, толкова по-добре ще бъде за теб.

Блейк ахна и се дръпна назад, ухапвайки ръката на краля с всичката сила, на която беше способен. Тази изненадваща атака хвана Азазел неподготвен и той изсумтя, улавяйки Блейк за яката с другата си ръка.

— Пусни ме! — момчето започна да рита с крака в празното пространство, опитвайки да се измъкне от хватката на краля. — Ти си луд! Какво общо имам аз с тази жена?

Безизразното изражение на Азазел се пропука за секунда и очите му се натъжиха.

— Амон, не ме отхвърляй. Няма да го понеса.

Блейк веднага навърза две и две.

— Аа, не, не! Аз не съм твоята Амон, чуваш ли? Казвам се Блейк! Мъж!

Ъгълчетата на плътните устни на краля се извиха развеселено нагоре и очите му се спуснаха ниско върху златистите му очи.

— Сродните души не се влияят от пол.

Блейк въздъхна спря да се съпровилява.

— Но аз не съм твоята Амон!

Азазел го изгледа продължително, сетне пристъпи встрани и го постави да легне върху леглото. Блейк премига объркано и побеля като платно щом видя как пръстите на Азазел развързват колана на панталона.

— К-какво правиш?

Нито един мускул не потрепна върху лицето на Азазел докато отговаряше:

— Имам правото да правя каквото си пожелая със своята сродна душа.

Само че напълно паникьосан, Блейк, който през живота си никога не бе наранявал човешко същество, вдигна крак и изрита Азазел в слабините, опропастявайки перверзния му план.