Блейк стисна шепа, изпробвайки до къде се простираше болката от раната. По дяволите, нуждаеше се от лекар, но по-добре да скочеше в трънлив храст, отколкото да се озовеше обратно в неловкото положение, в което се беше оказал в кралските покои. Полувинчата усмивка разтегли устните му - ако се представяше за Густав достатъчно дълго, може би щеше да открие начин да се върне обратно на Земята и да избегне по-нататъшни сблъсъци с крал Азазел.

* * *

Беше късен следобед и слънцето почти се беше скрило зад хоризонта, когато сляпата старица фрасна Блейк в тила, изненадвайки момчето достатъчно, ще да изругае на глас.

— Езикът!

— Извинете.

Старицата заобиколи до него и подуши въздуха. Носът й се сбръчи в объркване.

— Ти не си Густав. — Блейк се вцепени, но старицата само се усмихна знаещо. —Не си прави труда Амон. Мога да позная миризмата на дъщеря си навсякъде.

Блейк застина, стиснал метлата в ръка. Върху челото му имаше шапка от бял плат, а през кръста му беше превързана престилка. Той сконфузно се почеса по тила и остана в същата позиция, твърде объркан, за да реагира подобаващо.

Старицата изпробва пътя пред себе си и се отпусна върху една малка възглавничка, сложена върху пода.

— Прераждането ти е много странно, но аз винаги бих могла да позная едно от децата си. — старицата извади красива лула от колана си, сетне табакера със силно ухаещ тютюн.

— Ако знаехте, че не съм Густав, защо не казахте на крал Азазел за мен?

Старица го изгледа сякаш беше луд. Дори сляпа, тя веднага фиксира лицето му.

— Ха! — тя се подсмихна и запали тютюна, присвила белите си ириси. — Оношенията между съпрузи са свято нещо. Ако си решил да се криеш тук, крий се. Но да знаеш едно: кралят и двамата му братя вечерят в моят ресторант от векове насам. Ако не искаш да привличаш внимание, Амон, най-добре се скрий в някоя от стаите на втория етаж и почакай докато не си тръгнат.

Блейк разтърси глава и опря метлата до себе си, приклякайки срещу старицата.

— Вие сте майка на сродната душа на Азазел? — Старицата кимна положително. —  Обяснете ми какво е това нещо с Амон и кутията, моля ви! Как да си тръгна от...

Тя го удари през челото с пръст, карайки го да зяпне, загубил дар слово.

— Стига глупости! Сега, когато си тук, душата на Амон ще ти покаже кой си и сам ще решиш какво да предприемеш. Дотогава ти препоръчвам да преосмислиш местоположението си.

Блейк сви пръсти около раната на другата си ръка и смръщи вежди в негодуване.

— Моето местополоение?

Старицата само всмука от лулата си и сви устни - забавляваше се. Блей изсумтя. Какво трябваше да прави с тази информация? Той развърза панделката от престилката на кръста си и се отправи към килера, от който беше намерил метлата. Почти беше приключил от това да се отърве от следите че някога е бил тук, когато през големият отворен портал нахлуха цяла камара мъже - дозина стражи и десет нефилими, а в средата на всички стоеше крал Азазел. Малки летящи феички кръжаха около главата му и прашецът от крилете им се сипеше по дългата му коса. Една от тях дори поседна на широкото му рамо и зашепна нещо на ухото му, карайки го да прекъсне разговора си с нефилима до себе си.

Блей с ужас видя как кралят на Между премигва бавно с красивите си жълти очи и вдига поглед към него. По дългите му черни мигли беше полепнал малко златен прашец и заради него жълтите му очи сякаш бяха изковани от живо злато. Блей преглътна тежко скривайки се зад вратичката на килера.

Какво да правясега? Той ме видя.

— Мисли Блейк, мисли! - той започна да дърпа нервно няколко кичура от черната си коса, опитвайки се да намери решение на проблема.

Разбира се, за да отиде където и да било трябваше да мине покрай тях, а това щеше да е крайно непочтително и привличащо вниманието действие. Затова Блей затвори очи и преброи до десет, сложи престилката обратно на кръста си и спусна шапката ниско върху снежнобялото си чело.

— Добър вечер господа! — чу как старицата поздравява краля и свитата му. Защо не беше проверил по-рано какво представлява сградата, вместо да чисти, сякаш наистина работи тук? Идеше му да зарови глава в пръстта на двора и да сложи край на глупостта си веднъж завинаги. - Масата ви е готова. Последвайте ме.

Блей изчака тълпата да се предвижи към стаята за хранене, но по някаква причина никой не помръдна.

— Густав.

Момчето леко показа глава иззад вратата на килера.

—  Ела тук, Густав.

Очите на Блейк сами се плъзнаха от нефилимите към краля. Момчето си отдъхна едва когато видя, че никой освен старицата не гледа в посоката на килера. Той приведе глава и стискайки зъби застана до ниската й прегърбена фигура.

— Колко пъти трябва да ти кажа, че на Негово Величество и младите господари винаги се отдава почит?

Блейк се приведе още по-ниско в нещо, което се надяваше да наподобява поклон. Изведнъж бастунът на старицата се приземи върху главата му.

— Ох! — изпъшка той и разтри мястото.

Искаше да й хвърли кръвнишки поглед, но ако го направеше, цялата му преструвка щеше да е била напразна.

— Казах ли ви? Момчето не е с всичкия си. Върви си в стаята, калпазанино!

Блей се извърна съвсем малко и се взря с благодарност в сбръчканото й лице. Въпреки, че му беше казала, че не може да се меси, тя му помагаше. Изпълнен с радост от възможността да се измъкне от там, той прекоси стъпалата на един дъх и се шмугна в първата стая, която видя.

Sant Anel: Скъпи прекрасни цветя, бих била безкрайно щастлива, ако оставите по едно мъничко коментарче с мнение по книгата дотук, за да знам какво да оправя, ако има нужда. :) ❤