Блейк висеше надолу с главата от клонът на едно високо дърво. Розовото връхче на езика му съсредоточено докосваше горната устна, а върху иначе пакостливото му ангелско лице беше изписано изненадващо спокойствие. Тетивата издадоха остър звук от силата на обтягането и стрелата се завъртя във въздуха, насочена към веригата около златната клетка. Водната фея вътре подскачаше щастливо като малка пеперуда и ръсеше бляскавият прашец на крилете си като куче, на което е била дадена захар.

И после... клонът издаде чупещ се звук. Сините очи на Блейк се разшириха и за частица от секундата тялото му се намираше в отчайваща безтегловност, преди облепеният в небесносиня роба ДеЛамонт да се озове с лице, потопено в кална локва.

Няколко балончета изплуваха на повърхността, преди раздразненото му, кално изражение да се надигне като буреносен облак. Блей изруга и прокара пръсти през лицето си, избутвайки мръсотията. Водната фея започна да издава странни, пискащи звуци, които бързо привлякоха вниманието на младото момче.

— Хеййй... какво има?

Мъничкото лице на феята се изкриви от ужас и тя се притисна в ъгъла на клетката, уплашена от нещо което приближаваше. Блей можеше да чуе звукът от чупене на клонки под краката на състезателя и ловко се извърна, изваждайки нова стрела от колчана.

— Покажи се! — той стисна зъби и издиша остро. Нощният въздух полепяше летящи пухчета и листа по косата и лицето му, и Блейк можеше само да си представя каква гледка представлява в момента. — Излез ти казвам!

Разбира се, той нямаше да стреляше по човек, но беше хубаво да си придаде визията на закоравял убиец поне мъничко. Не за друго, а защото всичко в Мефистофел и участниците от кастата му го плашеха както малко неща биха могли.

— Започвам да броя до три. — Блейк присви очи. — Едно. — Листата в клоните на дървото прошумоляха, карайки косъмчетата по врата му да настръхнат. — Две...

Между високата трева се показаха червени ботуши от плат. Блейк замалко да опусне лъка, но си заповяда да запази хладнокръвие и да изчака участника да излезе.

— Блейк ДеЛамонт, а? Какво странно име. — участникът избута няколко по-ниски клончета от пътя си и стъпи под участък, осветен от луната. — Тази водна фея е моя. Отдръпни се.

Високият младеж изглеждаше като излазъл от корица на списание. Неговите ярки, пъстри очи, светеха с неземно хипнотичен блясък. Целунатата от Слънцето му кожа идеално пасваше с червената му роба и черният колан от който висяха златни нишки. Косата му беше вързана на опашка високо над тила, докато няколко черни кичура обграждаха страните на лицето. Очите му бяха с издължена форма, а веждите — сключени над носа в израз на гняв.

— Аз я открих първи. Следователно е моя.

Красивият младеж опря ръка върху кръста си. Беше плашещо висок и мускулест. Блейк се сумняваше, че външният му вид показваше истинската му възраст.

— Каква невинна глупост. — изплю непознатия. — Правилата не са създадени за да бъдат честни, ДеЛамонт.

Блейк изсумтя.

— А за какво?

— За да бъдат нарушавани, разбира се! — ухили се неговият конкурент и изблъска лъка от ръката му, посичайки веригата на клетката с острието на една от стрелите в колчана си.

Водната фея излетя свободно във въздуха и разпери ципестите си крилца, преди с неловко изражение към Блейк да протегне ръце и да започне да реди звездите над главата им. Блей изруга отново и издърпа негодника за ръката, приближавайки лице към неговото. Е, поне се опита да приближи лице към негово — копелето бвше твърде високо, затова му се наложи да се надигне на пръсти.

— Тази водна фея беше моя!

— Искаш ли да умреш?

Блейк вдигна ръка, присвил пръсти в юмрук.

— Що за състезание е това? — просъска ядно.

Непознатият се ухили и очите му потъмняха опасно.

— Мефистофел ще бъде толкова щастлив, ако те заловя и те занеса при него.

Блейк се наежи като настъпен таралеж. Беше толкова бесен, че от ушите му почти излизаше пара.

— Само опитай!

Непознатият се засмя. Носовете им се докоснаха.

— Ще откъсна всяко перце от малките ти крилца, ако не отстъпиш, нефилиме.

Заплаха увисна помежду им като оголена жица.

— Ще се целунете ли най-накрая?

Двамата отскочиха един от друг като попарени. Сред клоните на дървото, от което Блейк се беше озовал в локвата се намираше красиво момиче с дълго уши, облечена в бяло. Тя се усмихна палаво и посочи върха на лъка си към облеченият в червено участник.

— Долу лапите от него Райт! Глупчото е мой.