С всяка минута Марус губеше търпение.
Човекът, който трябваше да скочи, бе млад мъж, добре подготвен за студът тази вечер. Беше седнал на площадката, като краката му висяха от ръба.
Вратът му бе увит във вълнен кафяв шал, а на гърба си имаше дебело палто. Дъждът удряше главата му и той я бе свел.
Нещо в него подсказваше какво възнамерява да стори.

- Прекрасна нощ за самоубийство. - Каза Марус с плътния си глас, излизайки от скривалището си.

Момчето рязко се обърна. По лицето му личеше уплаха, а очите му бяха влажни. Страхът бавно се превърна в заплаха:

- Назад! Не се опитвай да ме спреш или ще те убия! - Марус не повярва на думите му, а като че ли и момчето не вярваше в тях.

- Никой не се опитва да те спре. - Спокойно му отвърна.

В главата на младежа се бе превъртал всякакъв сценарий, но не и този. Самоубиецът застина.

- Няма да ти преча, ако това е което искаш.

- Не... Не мога. Моля те, тръгни си.

- Искаш ли наистина да умреш? - Марус плавно се доближи и седна до стъписаното момче. - Дадох ти много време.

След десет минути

- Не разбирам защо не ме оставяш намира! Журналист си, нали? Ще напишеш някоя велика история за момче, скочило от блок.

- Още не знаем дали ще скочиш.

- Как се казваш? - Настоя да узнае момчето, присвивайки очи. Сърцето му биеше лудешки, а капките дъжд го заслепяваха.

- Има ли значение? Ако тази вечер умреш, наистина ли има значение как се е казвал журналистът, стоял с теб на покрива? А може и да си прав. Може би има значение. - Мъжът въздъхна, гледайки право напред - Последните ти мигове.

Минаха секунди, преди да проговори:
- Значи все пак си журналист! Не искам да пишеш нищо за мен. Ясно ли е? Нямаш право, човече. Остави ме. Моля те.

- От какво се страхуваш? - Марус продължи монолога, сякаш не го чуваше. - Ако ще умираш, имам предвид. От както те е страх?

- Господи! Остави ме сам. Няма да направя нищо. - Младия мъж вече премръзваше от студ, въпреки пашкула от дрехи, в който се намираше. Зъбите му тракаха, ръцете му бяха вкочанени. Вече не бе сигурен, че трябваше да се качва на този покрив.

- Отказваш се толкова скоро?

- Ти искаш да умра ли? Искаш да си съучастник в самоубийство? Тръгни си и се направи, че нищо не е ставало!

- Съучастник в самоубийство? - Марус не усещаше студа, дъжда или покрива под себе си. - Много хора са съучастници в нечие самоубийство. Тъкмо в това е въпроса. Сигурен ли си, че преди минути, когато беше сам, искаше да умреш? Че ти искаше да умреш? Заради самия себе си? Заради своя живот? Дали не си бил повлиян от чужди животи, навлизащи с или без позволение в твоя собствен? Хайде, пробвай. Отговори.

- Не ти дължа отговори. Няма да ме накараш да се откажа... нито да скоча пред теб. Не знам какво наистина искаш...

- А знаеш ли какво искаш ти?

- Вече ми писна! Просто ще си тръгна. - Момчето се изправи непохватно, избягвайки да гледа надолу.
Бързо се отдалечи от пропастта и тръгна с треперещи колена към вратата, когато Марус го събори.
Хвана китките му с двете си ръце, затискайки го към мокрия циментов покрив. Въпреки опитите да се измъкне, момчето бе по-слабо. Марус се придвижи до пропастта, където провеси главата на младежа и запуши устата му.
Наблюдаваше ужасът в лудешките очи. Момчето драпаше с нокти, опитвайки се с всички сили да се измъкне.

След пет минути

Момчето дишаше учестено, с ръка върху сърцето.
Беше се отдалечило на известно разстояние от мъжът.

- Ти си луд... Луд! И това... това не доказва нищо. Всеки един организъм се страхува да умре. Когото и да провесиш от там ще получиш същия резултат. Страхът не означава, че нямам смелост да го направя.

- Тук си прав. - Отговори Марус и се загледа в нощното небе. Луната не се виждаше, нито пък звездите, но черните облаци придаваха някакво значение на днешното събитие и това му допадна.

- Защо го направи тогава?!

- Имах важна работа, а ти и твоето несигурно самоубийство я прекъснахте.

- Това обяснява всичко. - Иронично измрънка момчето.

- За мен беше достатъчна причина. И беше мой избор. Повлиян единствено от теб, но можех да избера и да не го правя. Разбираш ли разликата? Можеш да си бъдеш в депресия или... в каквото там си решиш. Но можеш да избереш да не се стига дотук. А може и да избереш точно този път. Няма грешен избор, щом е твой.

- Вероятно досега щях да съм направил своя избор, ако не се беше намесил.

- Ти ме намеси. Можеше просто да скочиш, когато ме видя. Или да ме убиеш, както се канеше.

- Сега разбирам. Ти просто нямаш достатъчно публика, пред която да се правиш на интересен.

- Не се случва често да попадна на публика при такива обстоятелства, да.

Момчето просто поклати глава, затвори очи и си представи, че е някъде на топло.

След петнадесет минути

Марус бе слязъл до апартамента си да вземе още палта. Когато се върна, младежът го чакаше, отново седнал на ръба.

- Виждам, че още си жив. - Той облече едното кожено палто върху своето и хвърли второто на момчето.

- Сигурно ме мислиш за много жалък. - От устата му излизаше пара. Побърза да се стопли с дадената му връхна дреха.

- Че търсиш по кой път да поемеш? Не, не мисля, че си жалък заради това.

Момчето се усмихна едва-едва.

- Самото ти излъчване е жалко. - Добави Марус и усмивката на младежа помръкна.

- Много странен човек си, нали знаеш.

- Може би защото ходя по неотъпкан път.

- Разбрах вече. Стига с тези метафори. Искаш да разбереш защо съм тук.

- Слушам те. Междувременно, искаш ли цигара? Ще се скрием на сухо под наклона там. - Той посочи огънатата ламарина зад тях, по която дрънчаха нестихващите капки, но в самата си основа бе непокътната.

- Не, отказах ги.

Марус се засмя.

- Защото е вредно?

Момчето осъзна какво е казало и също се засмя.

- Защо пък не, дай една. Не съм пушил от месеци.

Преместиха се на сухо, всеки взе по една цигара и запали.

- За вероятно последната ти цигара. - Каза тържествено и чукна своята цигара с неговата.

- Ще ми кажеш ли все пак кой си? - Попита младежът, издухвайки димът през ноздрите си. Дългото отсъствие на цигарен дим в дробовете му го накара да се замае.

- Живея в този блок. Теб не съм те засичал. Избра чуждо жилище, за да не те намерят близките размазан, така ли?

- Всъщност проучих къде има достатъчно висок блок в този квартал. Само тук има два стриптийз клуба. Кварталът с най-малко деца. В този блок не живее нито едно и шансът да ме намери дете е най-малък.

- Значи си от онези хора, желаещи да се правят на герои и бесни на света, че няма нужда от тях. Между другото ще се изненадаш колко деца успяват да влязат в стриптийз клубовете.

Момчето изсумтя.

- Аз съм Джак. - Подаде ръката си, но отсреща нямаше реакция.

- И това ако не е ирония.

- Какво? - Смръщи се Джак.

- Няма значение.

- Няма ли да си кажеш името?

- Марус.

- Журналистът Марус и неговия голям пробив. - Джак си взе още една цигара без да пита.

- Всъщност съм преводач.

- Готино.

- Ако не искаш никой да вижда тялото ти, най-добре да решиш по-бързо дали ще скачаш, докато е още тъмно. Ще се обадя по телефона и ще те отнесат. Не мога да обещая, че никой няма да научи, особено след като си избрал най-оживения квартал, но поне всичко ще стане бързо.

- Може би все пак ще има статия за мен.

- Значи нямаш подобни подбуди? Не искаш внимание, съжаление? Не искаш да те запомнят?

- Всеки иска да го запомнят. Но съм достатъчно разумен, за да знам, че няма смисъл да бъдеш запомнен с нещо подобно.

- Според мен е достойно. Ако действието ти няма и капка самосъжаление, е достойно.

Джак дръпна едва-едва от новата си цигара.

- Печелиш време, а? - Усмихна се Марус.

- Тези мигове трябва да са паметни. Не че ще има кой да ги помни, освен теб.

- Това натъжава ли те?

Джак се заигра с вътрешността на устата си, където навярно имаше пиърсинг, макар никак да не му отиваше подобно нещо, според мнението на Марус.

- Наистина не знам какво да правя. - Момчето се загледа в обувките си, които бе изчистил за пръв път, специално за случая. Търсеше ли нещо? Искаше ли внимание или тази стъпка бе просто примирение?

- Имаш ли семейство? - Неочаквано го попита Марус. Неговата цигара бе свършила и въпросите отново заприиждаха.

- Ъ, имам майка. И баща. - той замълча за миг - И момче. На три години. - Не смееше да погледне към лицето на другия мъж. Срамуваше се от реакцията му, от укорът, който очакваше да посрещне.

- А жена?

Той кимна.

- Разбирате ли се?

Кроткият разговор му даде увереност и Джак изстреля:

- Обичаме се. Всичко е наред. Между нас, искам да кажа. Идвам от достатъчно доходоносно семейство, никога не съм губил близък човек. Нищо лошо не ми се е случвало, не и такова, което да ме бележи. Но сякаш...

- Сякаш животът не е за теб?

- Така е, не е създаден за мен. Или аз за него. Искам нещо ново. Нещо повече. - Момчето млъкна и погледна Марус - Що за изрод си?

Марус се подсмихна.

- Що за изрод съм?

- Не те разбирам. Не разбирам, но ти сякаш разбираш. Кажи ми кой е правилният път. Моля те.

- Не става така, момче. - засмя се той - Нали тъкмо за това се боря. Избор.

Вълна на ярост се разля в Джак и той стана на крака, далеч от ламаринения подлез. Дъждът отново капеше по косата и се стичаше по почервенялото му лице. Цигарата се угаси и сива струйка запълзя по китката му.

- За теб това е игра! Забавно ли ти е? Кажи ми!

- Спокойно, Джак. - Каза някак уморено Марус.

- Кажи ми какво да правя!

След още няколко минути, Джак се намираше легнал на една страна върху покрива. Ядни сълзи се гонеха една след друга по скулата му.

- Отдавна щях да съм свършил с всичко ако не беше дошъл...

- Не ми се вярва. А и да беше така, нямаше да е сигурно дали не си искал съжаление. Сега знаеш. От мен няма да получиш такова, Джак. Ти си човек, също като мен. Нито по-малко, нито повече. Имаш само себе си и избора си. Нищо странично.

- Толкова е трудно. По-трудно от живеенето.

- О, сега вече се самосъжаляваш. Устройва ме, докато не ме караш да те съжалявам и аз.

- Не искам нищо от теб! Само отговори.

- Изправи се. - Всичко изречено от Марус бе умерено, спокойно, дори лежерно. За Джак цялата ситуация бе нереална, но въздействаща. Думите на Марус бяха заповед.

Джак се вдигна на крака и тихо седна до него. Мокрите му дрехи оставиха следи по сухия под на убежището.

- Статия със сигурност ще има и без значение кой ще я пише, нито дума, че съм ревал. Разбрахме ли се? - Марус не откликна на вялия му опит да придаде комичност на ситуацията.

- Би било опасно да кажа, че съм бил тук с теб, така или иначе. - Марус преброи цигарите - оставаха седем - Искаш ли?

Джак избърса мокрото от сълзи и капки лице, издърпа цигара и изведнъж се усмихна.

- Да имаш някакъв алкохол там долу?

- Не. Но купих пакетчета капучино. Не съм сигурен къде са сега. Навярно пликът е станал на киша.

- Добре. Ясно. Няма значение.

За Марус тази вечер бе изключително интересна. Той изучаваше Джак и стигна до извода, че когато човек се колебае дали да прекрати живота си, настроенията му се менят често, а най-дребното нещо може да го окуражи или откаже от идеята. Марус имаше алкохол, но не искаше преценката на Джак да се замъгли и да вземе решение, повлияно от опиата. Отказът му, дори да бе съпроводен с лъжата, че не притежава алкохол, разстрои Джак. Това убеди Марус, че се влияе твърде много и не бива да пришпорват нещата. Ако досега нямаше търпение, то вече Марус си даде за цел да изчака колкото е нужно.
Каза на Джак, че се прибира за малко. Идеята бе да го остави да помисли.

Вече близо час се взираше в екрана на лаптопа си. Опитваше се да продължи с превода, но музата му бе няколко етажа по-нагоре, и по-точно - върху покрива на сградата. Погледна часът и реши, че е дал достатъчно време на момчето.
Качвайки се с асансьора, се зачуди какво ли ще завари горе. Бе по-склонен да вярва, че е решил да се откаже. Преценката на Марус рядко го лъжеше.