Чонгкук успя рано, рано сутрин да се измъкне през прозореца на банята и като същински спайдармен да се плъзне по парапета и да кацне гладко на земята. Разбира се, гладкото му кацане свърши в кална локва, разбит нос и изкълчена ръка, охлузен крак, навярно едно-две пукнати ребра, плюс че една жена дето простираше на съседния балкон извика изплашено и го замери с чехъл. Но пък не му пречеше, докато събира остатъка от разбитата си на парчета гордост от пода, да си представя, че е същински спайдърмен.

Чу виковете, които ехтяха по цялото стълбище и разбра от къде идват, още преди да натисне звънеца на апартамента си. Юнги крещеше някакви заповеди, Техьонг пък говореше с престорено мил глас, а някои ревеше. Или нещо. С много тънък, писклив глас.

Чонгкук натисна звънеца пак и пак и пак и сякаш като дежа вю от преди ден-два разбесенелият Юнги отвори вратата със замах.

- КАКВООО? – изкрещя и щом видя калният Чонгкук с висящи и разкъсани и кървясали дрехи и изражение, малко по-сурово и парче прясно месо, повдигна вежди. – О. Ти ли си?

- Не, доставчика на пица. Пусни ме да вляза, че трябва да си взема душ. И да сменя две-три ребра. И май ми трябва нов далак.

- Абсурд. – Юнги сложи ръка на гърдите му и го отблъсна от вратата. По най-грубия възможен начин, разбира се. – Ако си мислиш, че ще те пусна да влезеш така в моя апартамент си в голяма грешка. Навънка има маркуч. Иди си вземи душ и пак се върни. Не, чакай! Така ще ми намокриш новия мокет. Иди си вземи душ навънка, след т'ва постой час два на слънце да изсъхнеш. А след т'ва вземи едно такси и продължи към Мексико и недей се връща.

- Ха. Ха. Ха. Така ми липсваше черния ти хумор, докато опитвах да си наместя задника в оная вана.

- К'во?

- Нищо. Пусни ме да вляза.

Изражението на Юнги не се промени, само веждите му се повдигнаха още малко нагоре. Ако беше възможно. – Абсурд.

Чонгкук отвори уста да му каже къде ей сега ще навре целия му цинизъм и лош вкус за шеги и как ей сега ще види какво е да полетиш от прозореца на първия етаж и успя единствено да изписка, когато Техьонг мина покрай Чонгкук като самолетна ракета и се изстреля по стълбите, едвам не го събаряйки.

Джимин изскочи секунда след това.

- Чакай ме, Те! Оу, здрасти, Чонгкук! Чао Юнги-хьонг! Късмет и на двамата!

- Къде хукнахте по дяволите! – извика Юнги след спринтиращите вече по стълбите момчета. – Трябваше да я гледате, мамка ви!

- Нулев шанс! – чу се ехото от гласа на Джимин, който най-вероятно вече бе на входната врата. – Оправяй се! Ще се върнем за вечеря!

Лицето на Юнги стана мораво червено. – Тея са пълни иди-

- Уаааааааааааа!

- Господи! – възкликна уплашено Чонгкук, когато от към апартамента долетя проглушителен писък. Юнги преглътна. И за пръв път Чонгкук видя в очите му... страх. И май разбра от къде идва звука. Или от какво. – Господи... моля те кажи ми, че си вързал птеродактил в стаята. Моля те! Моля!

Юнги разкриви устни в нещо, което беше далеч от усмивка и близо до гримаса. И каза думите, които никой, ама никой необвързан, необременен с деца, човек, не иска да чуе. – Пет годишната ми племенница е на гости. За цял ден.

Чонгкук се завъртя на пети. – Е, да, късмет тогава. Отивам да си взема душ с градинския маркуч и да се пека три часа по средата на асфалта. Може да извадя късмет и някой камион тръгнал за Мексико да мине отгоре ми.

Чонгкук стовари тежко ръката си на рамото му. – О, не, ти не отиваш никъде.

- Моля? Какв-

И преди да има възможност да се измъкне Юнги го завлече в апартамента и затръшна вратата. А след миг долетя ехото на гласа му.

- Кияяя. Виж, водя ти приятелче.

И още едно малко, тъничко, сладко гласче. И сладък смях. Точно като на сатаната.

- Мога ли да му правя прически и да го гримирам?

И викът на Чонгкук.

- Помоооооооооооооооооооооощ!