- Имаш много хубав апартамент. - каза Чонгкук, докато седеше на канапето в хола на Хоби. - Мисл-л-л-я ч-ч-че-АПЧУХ!

- Леле, хубаво си настинал! - засмя се Хоби, който тъкмо влезе в хола с чаша горещ чай в ръка. Подаде му я, след което изчезна за миг и се върна с одеяло. Чонгкук го взе с благодарност и се уви с него.

- Благодаря.

- С какво успя да вбесиш всемогъщия Юнги, че те остави да висиш навънка?

- ...Разбих саксия в главата му.

- ....

- Каквоооо? Не ме гледай така! Не съм виновен, че мутрата му ми изкара акъла!

- ....

По лицето на Хоби първо се плъзна усмивка, която нарасна и прерасна в бурен кикот. Гледайки го, Чонгкук също се захили.

- Ще повярваш ли - каза той, докато бършеше сълзите си от смях. - че и аз съм правил нещо подобно?

- Да беее. - отвърна другия, отпивайки от чашата горещ чай.

- Да, май че не беше саксия. Ама той не спираше да ми краде пощата и накрая взех, че го замерих с ютия.

- ...Не си.

- ...Аха. Мисля, че от тогава планира убийството ми.

Чонгкук реши, че харесва Хосок. Имаше приятна усмивка, страхотно чувство за хумор и изглежда споделяше ненавистта му към Юнги.

- Какво смяташ да правиш? - попита го Хоби.

- Моля? - Чонгкук отпи още глътка от топлия, ментов чай.

- Имам натрапчивото чувство, че умалената версия на Хитлер оттатък блока няма да те пусне в апартамента до второ пришествие...

- ...Или докато адът не замръзне и демонът, дето ми се представя за съквартирант, не замръзне заедно с него.

- ...Или това. Ама къде смяташ да останеш до тогава?

Чонгкук въздъхна. - Не ме мисли... - каза той с възможно най-плачевния глас, който успя да си докара. - Ще се оправя.

- Сигурен ли си?

Той подсмръкна. Надяваше се физиономията му да е така отчаяна, както си я представяше.

- Да...

Чонгкук беше такъв добър актьор. И сам си го знаеше. Ликуваше вътрешно, чакайки Хоби да ми предложи да остане. Нямаше как другият да му откаже, виждайки колко е измъчен.

Хоби се усмихна и се изправи, взимайки празната чаша на Чонгкук.

- О, добре, щом си толкова сигурен. - и се върна в кухнята.

Чонгкук остана да гледа в празното място, премигвайки объркано.

Какво, мамка му...

- Ъм... Хобиии?

- Да? - извика другият от кухнята.

Чонгкук се прокашля. Актьорските му умения или бяха почнали да хващат ръжда, или Хосок беше от хората, дето трудно разчитаха намеци... По вероятно второто.

Пое си дълбоко въздух. Беше време за тежката артилерия.

Когато Хоби се върна, носейки чай за себе си, Чонгкук се бе постарал очите му да са насълзени.

- Е, аз по добре да тръгвам.

- Толкова бързо? Точно мислех да си приготвя нещо за ядене. Не искаш ли да останеш?

Коремът на Чонгкук изкъркори.

- Ох, не аз... – Пак изкъркори. По дяволите това къркорене! Щеше да го издаде. Прокашля се, за да скрие звука. - Започва да се стъмва и трябва да си намеря място за спане...

Хоби седна на дивана.

- Окей. - каза той със своята усмивка.

Господи... Той правеше ли се или си беше идиот?

- Ъм, да... - Чонгкук се завъртя и тръгна към вратата. - Най добре да тръгвам. Ъ, ти не ме мисли. Сигурен съм, че някой много добър собственик на денонощен мотел ще се съгласи да спя в мазето. - Хоби продължаваше да се усмихва. - ....Или в краен случай ще се свия под някой мост. Ха. Ха. Ха. Днешно време чувам, че бездомниците са много любезни. Ще си създам нови приятелства.

Хоби надигна чашата си и отпи една глътка, все така усмихвайки се.

Баси игнорът беше това!

- Емиии... - Чонгкук натисна дръжката на вратата. - Благодаря ти, че ме покани. Излизам.

Никаква реакция.

Вратата се отвори и студеният въздух, който лъхна, накара Чонгкук да смръщи вежди. По дяволите...

- Даааа.... - проточи той, обръщайки се към Хоби. - Сигурен съм, че под моста ще е по проветриво. Ха. Ха.

Пак никаква реакция.

Боже, сърцето му да не беше от камък?

- Е. Да тръгвам.

Чонгкук направи крачка и се спря. Обърна се пак.

- Тръгвам. - повтори той. - Навън. В студа. Сам. Беззащитен.

Хоби продължаваше да се усмихва все така глупаво.

Докато излизаше през вратата Чонгкук прокле него, децата му, внуците му, внуците на внуците му и извънземните, които щяха да са внуците на внуците на внуците му.

- Чонгкук?

Чонгкук се закова на място, обръщайки се веднага.

- Да? - попита той с надежда.

- Учил съм актьорско майсторство знаеш ли?

- ......

И Чонгкук прокле себе си.

- По дяволите...

Хоби пак надигна чашата си и пи. - Мда. И завърших с отличен.

- ....Мамка му...

Той се засмя. - Ако искаше да останеш трябваше само да попиташ.

- ...Какво? Сериозно ли?

- Да. Живея сам, откакто съквартиранта ми се премести и има много свободно място.

- О.

- Та?

- А?

- ...Искаш ли да останеш? Или наистина се каниш да ходиш да спиш под моста?

Чонгкук погледна към дръжката на вратата, която още държеше и влезе вътре, затваряйки след себе си. Ухили се.

- Ще съм ти страшно благодарен ако ме приютиш за една нощ. Или сещаш се... Докато гестапо разреши да се върна.

- Разбира се, можеш да останеш. Трябваше да кажеш от самото начало.

- ...Ама така нямаше да станеш свидетел на страхотните ми актьорски умения.

- Определено, представлението си заслужаваше.

- Колко ми даваш? Отличен шест?

- ...Среден три.

- .....

- Но ти признавам старанието.

- Аха.

Чонгкук реши, че харесва Хоби... донякъде...

-------

Life update #1

Има дни, в които птичките пеят, пчелите жужат и всичко просто ти върви като по мед и масло. Има дни, в които небето нещо се е заоблачило и настроението ти се скапва. Има дни, в които вали дъжд и сняг и грам нищо не ти върви. И, разбира се, има и дни, в които и да се хвърлиш с главата надолу от някой мост няма да ти стигне, че нещата да се оправят.

Е, успокоява ме мисълта, че след дъжда винаги има дъга...

Да бееее....

Само дето в моя случай не вали дъжд ми се сипят кинжали от небето, дъгата я няма, а в края ѝ няма намеря нищо друго, освен поредния буреносен ден.

Meh...

Живот.

Той най-добре от всички умее да си показва чувството за ирония. На мнение съм, че черният му хумор е мега забавен. Стига да си от хората дето го разбират :D