След като стигнах до заключението, че няма смисъл да моля леко лабилната си майка за помощ, следващото най-логично решение бе...

То беше...

Всъщност изобщо си нямах на идея какво бе то.

Нещо ми подсказваше, че нямаше да е особено добра идея да се обадя в полицията. Можех да си представя, какво щеше се случи, ако има кажех истината. Усмирителната риза ми беше в кърпа вързана. Е, можех и да излъжа, но не съмнявах че Сокджин ще ме остави да го направя просто ей така.

Щеше да е твърде лесно.

– Гуа! – пропълзя до мен Техьонг се опита да се седне в скута ми.

– Дори не си го и помисляй – намръщих се и го хванах изпод мишниците, премествайки го в отново в другия край на дивана. – Това е твоята територия. А това моята. Спазвай границите, хлапе.

– Гуа! – демончето се намръщи, пълната му долна устна, изпъквайки напред. Отново почна да пълзи към мен.

– Казах не!

– Гуа!

– Гуакайки си колкото искаш, това е моята къща и тук важат моите- МАМКА МУ! СВАЛИ МЕ ДОЛУ! ВЕДНАГА!

Изведнъж се бях оказал във въздуха, задника ми сочейки към тавана. Опитах се да се превъртя, но единственото което постигнах, бе да си ударя главата в полилея.

– Гуа! – изкряка Техьонг щастлив, хванал палците на краката си, клатушкайки се напред-назад.

Демон.

Чист демон.

Бингълс взе разумното решение да се скрие в спалнята.

[ Пет минути и тридесет и една секунди по-късно ]

Отново бях на дивана. Техьонг пък, от своя страна, се беше настанил в скута ми.

Погледнах надолу към него и получих странна, почти квадратна усмивка.

Маниполативно чудовище.

Не посмяха да го кажа на глас.

Огромната цицина на челото ме възпираше.