Апартаментът ми беше празен.

Освен, разбира се, Бингълс, който си беше вирнал единия крак във въздуха и спокойно си ближеше огромните топки, настанен върху слънчево петно на пода.

– Сериозно ли проверяваш и под дивана? – изрази съмнението си гласно Джимин, но му бих игнора. Ако беше видял това което и аз, сигурно сега и той щеше да тренира патешкото си ходене. – Добре. Схванах. Оставям те да си търсиш. Аз, от своя страна, имам лекции. Обади се после, Кук.

– Стига да мога – промърморих. Да се учуди човек, как още не бях развъдил плъхове с всичките боклуци, които се въргаляха отдолу.

И преди да кажете, че Бингълс е най-вероятната причина за това да няма гризачи в апартамента, нека ви светна.

Бингълс бе най-мързеливият, дебел котарак, който някой можеше да си представи.

Освен да ядеше и да си ближеше интимните части, другото му най-често занимание се състоеше в това да похърква по-котешки (което звучеше точно като човешкото похъркване, но с една нота по-дразнещо), разнообразявайки симфонията с някоя друга пръдня от време на време.

Завиждате ли ми вече?

И аз така си помислих.

– Чао! – кресна Джимин от антрето.

Чу се изщракането на входната врата и внезапно ме осени плашещата мисъл, че отново бях сам.

Надигнах се от пода и седнах на дивана. Тишината ми дойде в повече, затова си пуснах телевизора, надявайки се това да разведри атмосферата.

Трикът подейства.

За около минута.

След това хвърлих случаен поглед надясно и забелязах, как Бингълс се носи на около метър и половина над земята. Погледите ни се срещнаха.

– Мяу.

Преместих очи надолу.

Рогатото бебе се беше проснало по задник и се смееше беззвучно, гледайки към котарака ми с грейнали, алени очи. 

'Дам', реших миг преди да припадна, 'определено ще ми трябва екзорсист'.