– Ела, Бингълс – шепнех аз, обикаляйки из хола. Сигурен бях, че котаракът се крие някъде наоколо. В ръката си държах панерче с щипки, които подрусвах периодично. Надявах се, че звукът ще мине за котешки гранули. – Хайде. Знам, че нямаш търпение да се изкъпеш... Писи, писи, писи...

Клекнах, за да проверя под дивана и в същия миг чух звъненето на телефона, който бях захвърлили върху купчината списания на масичката. Съвсем забравих, че държа щипките. Изправих се прекалено рязко и панерчето килна на една страна, покривайки пода пред мен с тях.

– Идеално. Просто идеално – вдигнах ръце във въздуха и щипките, които не бяха паднали все още полетяха надолу. – Окей! Падайте! Да не мислите, че ми пука?! Ха!

Какво?

Напълно нормално е да си изкарваш гнева върху неодушевени предмети, които няма как да ти отвърнат.

Грабнах телефона си и седнах. С ъгълчето на окото ми се стори, че мярнах движение към коридора, но докато се обърна нямаше нищо.

Можех да заложа топките си, че това беше Бингълс.

Зарязах телефона си и прескочих дивана, едва не се убивайки в ръба му.

– Можеш да бягаш, но не и да избягаш! – изкрещях лудешки аз и хукнах към спалнята от която се чу жално мяукане.

Негова си беше вината.

Ако не беше решил, че е добра идея да заспи в котешката си тоалетна сега нямаше ми да се налага да се смея като безумец, който определено не бях.

_____

сериозно се замислям да прекръстя историята на "Чонгкук, бебето демон и феичката"...