– И викаш имало рога, така ли? – попита Джимин за трети път.

– Не, опашка имаше! – сопнах му се, губейки търпение.

– По-спокойно, бро – вдигна ръце във въздуха Джимин. Идиотът се усмихваше. – Просто се опитвам да помогна.

– Не виждам какво ще ми помогне задаването на един и същи тъп въпрос сто пъти! – избухнах.

– Опитвам да хвана, сещаш се,  рогата на проблема.

Югьом, съквартирантът на Джимин, с който си споделяше тясна стая в общежитията, прихна в смях.

–Това беше. Тръгвам си.

– Чакай, чакай – спря ме Джимин. – Нека поне ти дам нещо да се преоблечеш. Тоест Югьом да ти даде нещо. Едва ли ще се побереш в моите дрехи.

Замислих се.

– Добре – съгласих се благосклонно накрая, присядайки обратно на неоправеното легло на Джимин. Бях ги събудил и двамата.

– Супер – усмихна ми се Джимин. – И после ще дойда с теб до вас.

– Ами ако още е там? – преглътнах.

Юнгьом се закашля.

Изгледах го гадно.

– Куки – започна търпеливо Джимин, – няма рогати бебета.

Да, освен моето.

– Но..

– Шшш – Джимин сложи показалец на устните ми. – Никакво но. Сигурно си сънувал малко по-реален сън. Случва се.

Не че не ми се искаше да повярвам  в думите му. Наистина.

Но бях сигурен, че не е сън.

– Да не забравите светената вода – привикна се след нас Югьом на излизане.

Това беше.

Името ми да не бе Чон Чонгкук, ако не използвах поне веднъж суичъра и долнището, които ми даде, за чистенето на  тоалетната на Бингълс.