Преди Техьонг да се появи в живота ми – по точният израз щеше да е "се стовари като шибана, атомна бомба", но да не навлизаме в чак такива подробности, – обичах да си поспивам до обяд, пропускайки лекции толкова често, колкото ми позволяваше съвестта.

Което, просто за информация, беше почти всеки ден.

А сега...

Всяка сутрин.

Пет и половина.

Като по часовник.

Вече не се будeх от кошмар, а в кошмар.

***

Отворих с мъка очи, опитвайки да се ориентирам в полумрака.

Ревът на Техьонг можеше да се сравни само със свирката на парен локомотив, умножена по сто. С тази разлика, че не предупреждаваше заблудените души да се махнат от релсите, а вдигаше мен, Чон Чонгкук – по известен като полузаспалото зомби, – от леглото.

Имах чувството, че ушите ми кървят.

– Ставам – изграчих и миг след това се претърколих от леглото на земята. В последно време често ми се случваше, затова предвидливо бях наредил няколко възглавници, които да омекотят удара. – Ставам...

Минаха още пет минути докато успея да допълзя до кошарата на Техьонг. На около тридесет сантиметра ме удари миризмата.

Време беше да се подготвя за процедурата.

Под кошарата бях сложил кашонче, което придърпах към себе си. Вътре имаше щипка за пране, маска против грип и пакетче с медицински ръкавици.

Професионален екипировка за бърсане на демонски акота.

– ГУА!!

– ЧАКАЙ МАЛКО, ДЕ!!