– Време е за папкане – възкликнах с фалшива бодрост. – Ням ням – добавих за повече убедителност, търкайки корема си.

Можех да се закълна, че дори надничащият от мивката Бингълс ме гледаше осъдително.

Техьонг, който седеше като крал на високото си столче, стисна още по-силно устни, гледайки ме накриво.

Загребах една лъжичка от зеленикавото пюре с решителността на човек, който нямаше илюзии относно успеха на мисията си, но се чувства длъжен да опита така или иначе. Поднесох я към устата на Техьонг, който извърна глава.

– Само една лъжичка – започнах да го убеждавам. – Нямаш си на идея какво пропускаш, приятел.

В отговор получих едно тихо "гуа", което по интонация много приличаше на "да бе".

– Ами да – продължих аз. – Кой не харесва смесът от... ъм... – повдигнах бурканчето, за да прочета етикета. – Броколи и ориз. Звучи толкова... полезно.

И отвратително, но това не го казах на глас.

Техьонг се извърна бавно към мен.

– Гуа?

– Да, гуа! – кимнах ентусиазирано няколко пъти аз, най-вероятно усмихвайки се като всеки втори, средностатичен сериен убиец. – Хайде, знам че искаш...

Допрях плътно пълната лъжичка до устните на Техьонг и той разтвори уста колебливо.

Това да я пъхна вътре се оказа една от най-големите грешки в живота ми.

От цялата случка си извадих две заключения.

Първото, никога не насилвай бебе демон да яде неща, които не иска.

И второто, бебешките пюрета се чистят изключително трудно от тавани.