Бът едва беше затворила входната врата след неочакваните ( ха!) си гости, когато усети нечие присъствие зад себе си.

– Ще доживелия до деня в който ще почукаш на вратата? – попита уморено вещицата, обръщайки се, за да срещне развеселения поглед на Сокджин.

Още беше с проклетата рокля.

Бът почваше да се съмнява, че басът с Намджун е бил просто претекст за нещо друго.

– Че къде е забавата в това – усмихна се Сокджин и я последва в кухнята. – Така ли ми се струва или тук наистина мирише на котешка пикня?

Бът щракна с пръсти и във въздуха се разнесе галещят небцето, леден аромат на бор. Често забравяше да маха прикритието.

– Защо си тук?

– Скучно ми е и реших да се отбия при моята стара приятелка.

– Да бе – изсумтя Бът. – Тези ги разправяй на баба ми. Но не буквално, моля те  – добави бързо.

Сокджин седна на същия стол, който седеше и Чонгкук до преди малко. Опита са да кръстоса крака, но облеклото му беше прекалено тясно. Наложи се да се примири с небрежно кръстосани глезени.

– Интересно ми е, кога ще кажеш истината на Джимин?

– Момчето не е готово. Прекалено е ъм.. емоционално.

– И в това няма нищо лошо – каза пламенно Сокджин. – Времената се промениха. Вече нищо не е черно и бяло.

– Очевидно – вещицата хвърли бърз, неудобрителен поглед към червената рокля и  започна да прибира чашите от масата. И двете пълни. Колко неуважително. – Може ли да говорим за това някой друг път. Днес съм малко заета.

– Нека позная, поредният смъртен, който си омагьосала – Сокджин се ухили ехидно.

– Сякаш ми трябва да омагьосвам някой, за да излезе с мен – усмихна се тънко Бът и затвори очи.

В следващия миг невзрачната, ниска женица беше заменена от азиатската версия на Анджелина Джоли.

– Винаги съм се чудил – започна Сокджин. – Гърдите ти истински ли са?

– Защо, да не искаш и ти такива?

– Не мисля, че Намджун ще има нещо против.

– Щях да кажа, че това е извратено, но ти сигурно ще го приемеш за комплимент, затова ще си замълча – поклати глава вещица и заметната дългата си, права коса през рамото, хвърляйки недвусмисълен поглед към вратата.

– Добре, добре. Разбирам от намеци – изцъка с език Сокджин и се изправи. – Но си помисли за Джимин. Крайно време е да научи историята на рода си.

– Сигурно ще е очарован – промърмори Бът в празната кухня. Сокджин беше изчезнал. 

– О, чакай за малко да забравя - плесна се по челото Сокджин. - Да знаеш хубава марка сутиени за малък бюст?

– Искаше да кажеш за несъществуващ бюст, нали? - метна язвително Бът, но усмивката на Сокджин дори не трепна. Бът се отказа. - Ще ти дам един от моите.

– Благодаря, но не мисля, че ще ми станат - поклати глава Сокджин, но после невидима лампичка светна над главата му. - О. О. Значи теза са...

– Искаш ли сутиена  или не - прекъсна го Бът, борейки се с желанието да му тресне  един.

– Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо - козирува й Сокджин и Бът не можа да прикрие усмивката си.