Когато Джимин ми каза, че има леля, която разбира от тези неща – думите бяха съпроводени с едва забележимо, предпазливо кимване с брадичката към Техьонг – в съзнанието ми веднага изникна образа на откачалка на средна възраст, с гъста бухнала коса, огромни очила с  диоптри и поне дузина котки.

Да не повярвам човек, колко точно се оказа тази представа.

Е, поне очилата липсваха.

– Джимин! – изписка нисичка женица, обвивайки костеливите си ръце около племенника си, който ми хвърли умолителен поглед.

Направих крачка назад, придържайки Техьонг.

Да не бях луд да му помагам.

– Здравей, лельо Бът – потупа я неловко по рамото Джимин. – Нова прическа? Страшно ти отива.

Бът?*

Сериозно?

– Никога не е те бивало да лъжеш – изсумтя Бът и направи крачка назад, поглеждайки към мен. – А вие сигурно сте Чонгкук и Техьонг?

Погледнах стъписано към Джимин, който повдигна рамене.

– Хайде, влизайте. Имам прекалено любопитни съседи, за да говорим навън – подкани ни лелята и се скри вътре.

– Казах ти, че е добра – прошепна ми Джимин.

– Мислиш ли, че имаме шанс да измъкнем от нея и  числата за тотото? – попитах с надежда.

– Че това как ще ти помогне с Техьонг?

– За помагане не знам, но ще ми е много по-лесно да си примиря със ситуацията, ако съм милионер.

Едва бях прекрачил прага и вратата се хлопна сама зад мен.

Най-вероятно от несъществуващото течение.

***

– Заповядай, миличък – усмихна ми се Бът, поставяйки пред мен чаша пълна с някаква зеленикава течност. Можеше и така да ми се струва, но в погледа ѝ май долових съжаление. – Специален чай за повече късмет. Ще ти е нужен.

Преглътнах и благодарих с половин уста.

Колко обнадеждаващо.

Техьонг започна да шава и аз го пуснах на пода, оставяйки го да обикаля около кухненската масата, гуайкайки си на воля.

Бебе демон да си на този свят.

Във въздуха се носеше аромат, който определено нямаше как да сбъркам. Мислено зачеркнах и котките от списъка.

– И моя ли е за късмет? – попита Джимин, когато леля му подаде неговата чаша.

– Мента с няколко капки валериан и щипка черен пипер. Против махмурлук. Пък и отвратителният вкус ще те накара да си помислиш два пъти преди да се докоснеш пак до алкохол.

Джимин пребледня.

– Е, аз... да.. ъм...да...

– Няма нужда да ми благодариш – усмихна му се Бът. Явно бе взела заекването му за смутена признателност. – Роднините трябва да се поддържат. Пък и от нашия род често се пръхват алкохолици.- намигане. -  По-добре да вземем мерки докато е рано, нали? 

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо – кимнах сериозно. – Колкото по-ранни и сериозни мерки, толкова по-добре.

Джимин изчака леля му да се обърне, за да ми покаже среден пръст.

Усмихнах му се мазно.

– Е, с какво мога да ви помогна? – попита Бът, когато се върна на масата, избирайки стола между мен и Джимин. – И къде отиде малко ти приятелче?

– Сигурно  рисува пентаграми под масата – коментирах сухо. Повдигнах покривката, за да проверя и наистина Техьонг беше седнал близо до краката ми. Очите му проблеснаха в полумрака. Пуснах бързо покривката.

– Всъщност пентаграмите нямат нищо общо с демоните – осведоми ме Бът и си взе от сладките, които беше сложила на масата. Няколко трохи паднаха в скута ѝ и тя ги избърса на земята с небрежното движение на човек, който не се интересуваше особено от термини като чистота. – Те предпочитат лимузини. Въпреки че им е по-трудно да ги прекарват през порталите.

– Значи знаете, че Техьонг е-

Бът не ме остави да довърша.

– Дете на дявола? О, да. Известно ми е – кимна тя. – Сигурно си много специално момче, за да те избере като приемен родител.

– Изобщо не съм специален – троснах се.

– Напротив, но да не спорим за това. Искате да ме питате нещо, нали?

Погледнах към Джимин, които схвана намека.

– С Чонгкук се чудехме дали случайно не знаеш начин по който да се... ъм...

– Искате да се отървете от Техьонг.

– Е, отървем е доста грубо казано – засмя се нервно Джимин и аз го последвах. Неловките ни усмивки обаче бързо замръзнаха  под силата на укорителния поглед на Бът.

– Като оставим настрана, колко жестоко е от ваша страна да си мислите, че може да захвърлите едно бебе сякаш е торба буклук-

– Заради тази торба боклук ще ми трябва психотерапия – защитих се троснато.

–...ще  ви разочаровам, но отговорът ми е не – завърши тя и ме погледна строго. – За една година ти ще бъдеш неговият баща и колкото по-бързо приемеш този факт, толкова по-лесно ще ти е да преживееш следващите дванадесет месеца.

– Аз дори себе си не мога да гледам – сринах се в стола си. – Знаете ли, колко видео урока в ютюб изгледах, докато му сменя памперса?! Ами храната му? Цялата ми ръка е със следи от изгорено, защото четох, че трябва да пробвам върху кожата си дали млякото не е прекалено горещо! Не съм мигнал от три вечери, защото Техьонг явно е решил, че вечерите са време за левитация на котки! Да не говорим за всички пропуснати лекции! Това буквално е най-лошото нещо, което ми се е е случвало!

На края на малката си реч едвам си поемах въздух, но в същото време се почувствах така сякаш съм свалил огромна тежест от гърдите си. 

– Бро – прошепна Джимин. Очите му лъщяха подозрително.

– Джимин, кълна се, че ако започнеш да цивриш ще ти наритам задника.

– Това беше толкова тъжно – изхлипа Джимин и аз  въздъхнах. – Дай те ми само минутка.

– Често ли го прави? – попита ме Бът.

– Един път се разплака, защото билетите за филма, който искаше да гледа бяха свършили.

– Ставаше въпрос за "Кучешки живот" ! – възропта се Джимин, бършейки потеклия си нос в ръкава.

  Лицемер.  

А после се оплакваше, че аз правя същото със сополите на Техьонг. 

_____________________

*Бът - да не се бърка с английското but. Butt e. В превод задник. Какво да кажа, някои хора просто се раждат да носят готини имена.