– Бро, знаеш ли до какво заключение стигнах?

– Горя от желание да разбера, бро – казах с целия ентусиазъм, който успях да измайсторя. Бяхме на дивана, гледайки към изключения телевизор.

Техьонг седеше между нас. От време на време поглеждаше ту към мен, ту към Джимин и се усмихваше по не особено бебешки начин.

Имах неприятното усещане, че си мисли, че играем някаква игра.

– Напушени сме, бро – изтърси Джимин. – Толкова сме напушени, че ни се привиждат разни неща.

Такъв. Гении.

– Мисля, че Бингълс няма да е съгласен с изказването ти.

– Ама и котката ли говори? – Джимин се извърна рязко към мен. Приличаше на човек, който е на косъм от това да изгуби  и последната си частица разсъдък.

С други думи, точно мое копие.

Е, нямаше как да пропусна тази възможност.

– Само от време – вметнах небрежно, все така втренчен в телевизора. Беше прашясъл. – За да иска допълнително храна. Или да се оплаче за хемороиди си. 

Джимин се намръщи.

– Ебаваш се с мен, нали?

– Нее – махнах с ръка. – Как ти хрумна изобщо?

– Чакай, чакай! – възкликна изведнъж Джимин, пляскайки. – Знам, кой ще ни помогне!

Техьонг го изимитира веднага.

С тази разлика, че когато той като плесна, плазмата се отлепи от поставката си и се катурна на земята със звучен пукот.

Премигнах.

– Гуа!

– Аз нямам вина – възкликна Джимин, размятайки ръце.

– Свали ги долу бе! – креснах истерично.

Късно.

Ново "Гуа" и звуковата уредба се присъедини към плазмата.

– Е... затова може и да съм малко виновен...

– Просто млъкни. И в името на всичко свято, дръж си лапите под задника!