Имало едно време, един сравнително млад и симпатичен полицай, който си живееше спокойно и щастливо с двамата си синове близнаци.

Звучи добре, нали?

Проблемът е, че леко преувеличих с частта за спокойствието.

Всъщност, единственият вътрешен мир до който се успяваше да се докосне  Намджун, бе времето в което му се отдаваше да поспи няколко часа през нощта, където блажената тишина бе прекъсвана само от някоя разгонена котка или пиян съсед, решил да поздрави всички останали с Despasito, защото какво друго да прави клетия човечец в три през нощта?

( И естествено, винаги я имаше вероятността Джимин и Техьонг да цъфнaт в спалнята на нашия симпатичен, сравнително млад герой. Макар и само на по седем, близнаците бяха истински майстори на това да заемат възможно най много пространство върху и без това не особено голямото легло в спалнята на нещ... така де, щастливият татко. )

И денят му не минаваше по леко.

Което отчасти се дължеше на това, че му се налагаше да бори със злото – тоест да раздава глоби за неправилно паркиране на гневни граждани, които винаги се опитваха да изкарат него виновен, – и от части от факта, че партньорът му не бе кой да е друг, а Мин Юнги.

( И тук е момента да уточня, че Мин Юнги не беше лош герой, а просто заспал такъв. Прекарваше по голямата част от работния си ден облегнат на седалката в полицейската кола, похвървайки в ритъм със звуците, които долитаха от радиото, докато Намджун се опитваше да разбере, защото радио станцията пак не работеше. )

И нека започнем от начало.

Имало едно време, един сравнително млад и изтощен полицай, чийто единствено желание бе да открие малко спокойствие далеч от партньора и  децата си, които, е все пак, обичаше силно.

Но вместо това попадна на чаровен принц, който си мислеше че може да разговаря с животните; на най добрият приятел на принца ( не по малко откачена особа, която твърдеше, че е вълшебник, който е изгубил пръчицата си ) и цял куп нови проблеми.

Готови ли сте?

Време е да разгърнем първата страница.