– Не знам какво да кажа, Намджун.

Споменатият полицай си чоплеше кожичката на палеца, вторачил се във върха на излъсканите си, черни кубинки.

Честно казано, и той не знаеше какво да каже. Затова не надигаше глава, молейки се на който и да слушаше отгоре всичко да свърши по бързо.

( Намджун беше избирателно набожен. Обяснено по най просто начин, това означаваше, че вярваше в Бог само когато задникът му беше в опасност, което като се имаше предвид неговата професия, както и водената му несръчността му, се случваше прекалено често. )

– Не всеки ден  дават мои служители по новините – продължи лейтенанта и Намджун направи физиономия. Онова проклето момче с телефона. Сигурно то бе изпратило клипчето. Ах, само да му паднеше. – На националната телевизия.

Намджун отвори уста и я затворя бързо, осъзнавайки, че това беше. Моментът в който го уволняват. От сега нататък щеше да работи като охрана на някой паркинг и щеше да вижда Техьонг и Джимин само събота и неделя. Дали имаше шанс Юнги все още да ги кара на училище?

– Моите поздравления – прекъсна шефът му мрачният низ от мисли и Намджун го зяпна. По възрастният полицай се усмихваше. Не по онзи гаден ще-те-накарам-да-съжаляваш-че-си-станал-от-леглото-начин, а по скоро бащинска усмивка на мъж, чиято рожба току що е е направила първите си стъпки.

Намджун бе изключително объркан.

Подозираше, че току що му се беше случило нещо хубаво, но не можеше да схване точно какво.

– От колко време се опитвам да убедя онази организация за защита на човешките права, че полицията в този град не е настроена хомофобско. Благодарение на теб и новото ти приятелче – изказването беше придружено от намигване – Вече не ми се налага да правя каквото и да било. Направо им затвори устите, момче. Сложи им намордник, така да се каже.

– Намордник, ясно – промърмори Намджун, който се бе върнал към втренчването в обувките си. Не му харесваше посоката на разговора.

– Има обаче един малък проблем с чаровния ти принц – каза лейтенанта и кръстоса ръце на масивния си корем. Заседяването на бюрото се бе отразила изключително добре за развиването на сланинки. – Понеже не иска да ни каже истинското си име, нито имаше някакви документи в себе си, се наложи да му вземем отпечатъци.

– И? – попита Намджун, гложден от любопитство.

– И... – драматична пауза. – Нищо.

Намджун се почеса зад ухото.

– Ще ме прощавате сър, ама как така нищо?

– Ами така, нищо.

Сякаш по невидим сигнал, двамата се извърнаха към прозорците на офиса, поглеждайки към Сокджин Страхотния или както там беше, който май си говореше с групичка зюмбюли сложени във ваза на бюрото пред него.

– И сега какво?– Намджун се извърна обратно на мястото си.

– Сега би трябвало да го предадем на федералните – лейтенанта се пощипа по носа.

– Интересен избор на думи... Би трябвало...

– Виждаш ли, Намджун – не, Намджун изобщо не искаше да вижда. Единственото, което желаеше бе да се пръждоса от кабинета и да се прибере вкъщи, където да си вземе дълга, релаксираща баня с достатъчно увеличена, класическа музика, че да не чува крясъците на Техьонг и Джимин. – Тази организация наистина ми създаваше проблеми. А и племенницата ми членува в нея. Нямаш си на идея в какво изтезание се превръща всяка семейна вечеря. А аз дори не мразя обратните. Честно. На мнението съм,че не е моя работа, кой къде обича да си пъха оная работа. Стига да не го прави на публично място де.

Намджун кимна в съгласие. Два пъти му се беше налагало да прибира такива двойки. Във втория случай мъжът и жената продължиха да се натискат дори и с белезниците. Наложи  се Юнги да им кресне, че ще им лепне да солена глоба, ако не престанат, докато Намджун решително избягваше да поглежда към задното огледало.

– Та знам, че това за което ще те помоля не е малко, но ще ти бъда много благодарен, ако се съгласиш – усмихна му се лейтенанта. – Ще настаним момчето в полицейското общежитие, където ще е постоянно под наблюдение. Твоята задача е да го изкараваш един път на ден.

– Да го изкарвам? – не разбра Намджун.

– На срещи – уточни лейтенантът. – Сещаш се.

О, да. Намджун се сещаше.

Започна да го мъчи главоболие.

Не беше честно все на него да му се случват такива неща.

– Но защо аз?- промълви нещастно. – Защо не някой друг. Юнги например.

Лейтенантът изсумтя.

– Защото има по - голям шанс следващата ми почивка да е на луната от колкото това да накарам Юнги да направи нещо, което не иска.

Е, така си беше.

И въпреки това..

– Ама мен изобщо не ме бива срещите – продължи отчаяно Намджун. – Ще оплескам нещо.

– Стегни се полицай – скастриха го. – Всичко ще продължи само една, две седмици, докато задоволим обществения интерес. Няколко снимки тук и там. Може би целувчица.

– Целувчица?! – едва не се задави в собствената си плюнка Намджун.

– Е, без език де.

– Не, абсолютно не. Няма начин. Напускам.

Усмивката на лейтенанта се преобрази в нещо по злобно.