Първата мисъл, която мина през главата на Намджун, когато видя момчето със сценичния костюм  и розовата коса бе...

– Ай стига бе, пак ли? – промърмори Юнги, премигвайки срещу предното стъкло.

– Ако не ме лъже паметта, миналия път аз се разправях с онези откачалки, които се мислеха за вампири – вметна Намджун, почесвайки се по носа.

Надяваше се неизказаният намек да е достатъчно ясен.

– Да и се справи отлично – кимна в съгласие Юнги и затвори очи. – Събуди ме, ако имаш нужда от помощ, но само ако  умираш.  Абе като се замисля, я направо за погребението.

– Ама моля ти се, няма нужда да идваш – каза иронично Намджун и откопча колана си. – Просто прати съболезнователна картичка. Ако не ти се дават пари, тагни ме във фейсбук  с някакъв тъжен цитат.

Юнги му махна с ръка, гонейки го.

С този прекрасен характер, нищо чудно да си останеше цял живот сам. В най добрия случая можеше да се ожени за леглото си. Щеше да е толкова пълноценна връзка.

Намджун излезе от патрулката, подготвяйки укорителна си реч за гражданската безопасност и хлапашки номера.

Разсея се само за секунда, забелязвайки че дясната му кубинка е развързана. Чу се издрънчаването на желязо върху цимент и Намджун надигна глава, срещайки чифт големи, тъмни очи, които премигваха срещу него, сякаш не вярвайки на това, което виждат. 

– Безкраен път до тебе извървях , едва не се разминахме сред мрака...

– Ъм..

Момчето се приближи към него, мечът му забравен на земята. Приличаше на човек изпаднал в транс.

– Защо сега да крия като грях, години толкова кого съм чакал?  

– Ще те помоля да спреш където си – Намджун каза възможно най - авторитетно, започвайки да се поти. Около тях се беше събрала малка тълпа. 

– Сега не може нищо да ме спре  – продължи да рецитира момчето, едва  метър и половина от Намджун, който паникьосано направи крачка назад. Това в очите му сърца ли бяха?! –  За теб ще пея до часа последен.

– Не знам каква игра си мислиш, че играеш хлапе...

– Аз искам тоя свят да разбере...

– Окей, това е достатъчно. Ако не престанеш, ще те арестувам!

–  ...че няма повече да бъда беден!

Намджун направи още една крачка назад и настъпи отвързаната си връзка. Залитна и понечи да се хване за  предния капак на колата, което се оказа болезнена грешка – металът се беше напекъл на слънцето. Намджун го пусна попарен и тупна на земята, удряйки десния си лакът в нея.

– Мамка му – изпсува тихо, опитвайки се да си изкриви ръката, за да види пораженията. Униформата му беше скъсана и мястото под нея бе ожулено, но, слава Богу,  нямаше кръв.

– О, не! Добре ли си?– възкликна момче за което Намджун бе изключил за секунда и клекна до него, придърпвайки  ръката му към себе си.

Намджун бе достатъчно замаян от падането, за да го позволи. 

– Нищо сериозно – промърмори момчето. Какви красиви очи имаше. И така ли му се струваше или наистина миришеше на рози? – Жалко, че нямам от онзи мехлем.

– Кой си ти? – изтърси Намджун.

Момчето го погледна и от толкова близко, Намджун можеше да преброи всяка златна частичка в ирисите му.  Усмихна му се  и сърцето на полицая  започна да бие по бързо.

– Казвам се Сокджин Великолепни и съм принцът на Щастливото кралство – представи се той. – Също така, съм твоята Истинска Любов.

'И това моето, ако е живот', самосъжали се Намджун.

–––––––––––––-

Стиховете са на Евтим Евтимов.