- Това е прекалено.

- Мхм.

- Абсолютно неприемливо!

- Мхм.

- Тази молба преминава границите на работната етика! Мога да подам оплакване!

- Мхм.

- Случайно да знаеш нещо различно от мхм? – подразни се Намджун. Беше си реалист по природа и не искаше чудеса от Юнги, но и нямаше да откаже малко подкрепа. Особено в тази ситуация.

Последния път в който се бе почувствал толкова ядосан бе, когато объркаха абонамента на сутрешния му вестник и любопитният Техьонг бе намерил чисто нов брой "Плейбой " небрежно подхвърлен пред входната им врата. Последваха дузина неудобни въпроса на които Намджун трябваше да измисля отговори, които нямаше да разрушат напълно детството на близнаците.

- Знам – потвърди Юнги с лениво кимане на главата си, намествайки ръцете си на корема – Но предпочитам да ти дам шанс да си изкажеш, каквото ти е на душата.

- Е.. – намръщи се Намджун, волю-неволю трогнат – това е неочаквано мило. И изобщо не ти е в стила.

В патрулната кола се разнесоха звуците от тихо похъркване.

- Естествено – поклати глава Намджун, разочарован, но не и изненадан.

- Извинете?

- Майчице! – възкликна полицаят, който за момент бе забравил напълно за пътника на задната седалка. – Исках да кажа, проблем ли има?

В огледалото за задно виждане и мрежестия предпазител към задната част на колата, Сокджин Готиният или Както Му Беше Там Името изглеждаше леко пребледнял.

- Що за магия е това? – попита мнимият принц, махвайки неопределено към купето на патрулката. Бяха му свалили белезниците заради репортерите, които чакаха отвън. Според лейтенанта щяха да направят лошо впечатление. Според Намджун вече бе късно да се притесняват за това.  – Как подчинявате чудовището?

Намджун беше твърде възрастен за подобни игри.

- Слушай хлапе – започна той с най-дружелюбния тон на който бе способен в момента. – Защо просто не разкрием картите си*? А? Какво ще кажеш?

Сокджин Хубавецът или Както Му Беше Там Името се изчерви.

- Веднага ли?

„Аха!" , възкликна наум Намджун триумфално. „Толкова съм добър!"

- Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали?

- Но аз не съм подготвен.

- За това не ти трябва никаква подготовка – побърза да го увери Намджун, който вече предвкусваше малката си победа.

- Ами приятелят ти?

- Кой? Юнги? Спи като пън, така че спокойно. Ще си остане между нас.

- Какви странни традиции – промърмори Сокджин Наистина Трябва Да Му Запомня Името. – Е, какво пък. Всичко за Истинската Любов.

- Ама ти пак ли започваш с тази истин.. - Намджун погледна към задното огледало и за малко да се блъсна в минивана отпред. Натисна спирачките рязко и Юнги, който много удобно бе забравил да си сложи колана, залитна към предното табло, удряйки си челото в него. – ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ СВАЛЯШ РИЗАТА?!

- Единствено важният въпрос тук е, КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТИ ДАДЕ КНИЖКА, БЕ?! – възмути се Юнги, търкайки челото си. Гледаше Намджун убийствено, но Намджун бе твърде разсеян с гледката отзад, за да му обърне внимание.

- Съжалявам – извини се все така културно полуголият принц. – С дрехите ли ще го правим?

- Да правим какво? – попита сащисано Намджун.

Отговора дойде с известно закъснение, но пък за това без капка колебание.

- Любов.

Намджун отвори уста. Осъзна, че не знае какво да каже и пак я затвори. Погледна умолително към Юнги.

- Спри колата – заповяда партньорът му.

- Защо?

- Защото ще си хвана такси – осведоми Юнги Намджун с тон, който говореше, че въпросът на втория полицай е безкрайно идиотски и му прави му услуга като изобщо му отговаря. – Пък и не си падам по вояризмът. Не искам да ви преча.

- Доста се забавляваш, нали?

- Нямаш си на идея колко. 

*Б. А. / "Да разкрием картите си" в Щастливото кралство означаваше "Да се разкършим под чаршафите", което си бе доста странно, като се замислеше човек, защото по-голямата част от населението изобщо не използваше чаршафи.

______________________________

изненада, ъпдейт ;д