– Заповядайте – каза с фалшива бодрост Намджун, поднасяйки две купички с овесени ядки и прясно мляко пред синовете си, които насила бе настанил около кухненската маса няколко минути по рано. – Лично приготвен от любимия ви татко деликатес.

– Прилича на повръщано – заяви Техьонг, загребвайки една лъжичка от сместа. Отново беше облякъл любимата си тениска с робота Уоли. – Не може ли да ни дадеш пари за лавката, както обикновено?

– Моля те, тате – включи се Джимин, гледайки умолително. Беше с половин глава по-нисък от брат си и малко по пълничък. Очевидно не заради закуските, които баща му му готвеше. – Миналия път хванах дария.

– Казва се диария – въздъхна Намджун, обръщайки се, за да почисти кипналото на котлона мляко. Все така ставаше. Беше се разсеял само за секунда и бам. – А и вече ви купих онази игра като извинение. Мисля, че се бяхме разбрали повече да не споменаваме този ин- Техьонг! За Бога!

Тъмнокосото момче подскочи, изпускайки купичката в ръката си върху саксията с мушкатото.

Въпросното растение бе подарък от майката на Намджун, която настояваше, че във всеки дом трябва да има поне едно цвете. Единственото, от което наистина се нуждаеше в своята къща Намджун, бе чистачка. Но кой бе той, че да спори с жената, която го бе раждала цели осем часа, както му напомняше госпожа Ким при всяко свое посещение, усмивката ѝ дори не трепвайки.

- Напоявах го , татко – обясни Техьонг сериозно.

Намджун въздъхна.

Едва минаваше седем и половина, а вече се чувстваше уморен.

– И от колко време го напояваш? – позаинтересува се Намджун, подхвърляйки гъбата за миене с която се бе опитал да почисти котлона обратно в мивката. Когато се върнеше, щеше да изчисти.

Теоритично.

Нетеоритично, най вероятно щеше да заспи на дивана преди вечерните новини с полуизпита бутилка бира в ръка.

Техьонг и Джимин се спогледаха виновно.

– Няколко седмици...

Нищо чудно, че проклетото мушкато беше избуяло изведнъж.

– Добре, – каза Намджун примерено и прокара пръсти през късата си, руса коса. – Разбрах. Никакви закуси повече. Отиде да си вземете раниците. След малко тръгваме.

– Да! – възкликнаха два гласа едновременно. Техьонг изчака Джимин да стане от стола си и го хвана за ръка, двамата хуквайки към стаята си.

Намджун ги проследи с поглед натъжено.

Знаеше, че готвенето му не струва. Мамка му, дори и уличните кучета на които се опитваше да  пробута манджите си от време на време, отказваха да ги ядат. Но му се искаше да може да храни децата си с нещо различно от замръзнали полуфабрикати и пица.

Служебният му телефон започна да звънни.

Намджун го грабна от масата и  вдигна без да поглежда дисплея. И без това знаеше кое е.

– Специална покана чакате, за да си домъкнете задниците долу или? – каза вместо добро утро Юнги. 

Както обикновено, в отлично настроение.

– Дай ни минутка.

Свободния сигнал бе единствения отговор, който получи.

Да, началото на поредния вълнуващ ден.

Намджун поизглади с ръка с униформата си и отиде да провери близнаците. Юнги никога не заплашваше напразно, а  последното, което му трябваше, бе да ги води на училище с градския транспорт. 

________________________

Искам само да вметна, че Техьонг и Джимин не са еднояйчни близнаци, ако вече не е станало очевидно xD