Джънг Хосок беше фалшификатор. Един от най-добрите в бизнеса. Беше добър, защото харесваше работата си. Обичаше това което беше зад безсмисленото преписване на книги и документи. Онова което се криеше в почерка. Характерът на пишещия.
Сутринта на 11 ноември, 1887 година, Лондон
Денят беше студен и влажен. Вятърът биеше през лицето. Затова не беше изненада, че лицето на клиента беше почервеняло от режещия вятър. Клиентът, здрав и заплашителен на вид мъж, влезе през задния вход. Което означаваше, че поръчката е за много пари. Хосок се ухили доволно. Поне месец нямаше да му се налага да вечеря плъхове. Всички имаха случаи в които нямаха какво да вечерят. Момчето не бе изключение.
- Какво мога да направя за вас?- попита колкото се може по-мило, надявайки се че клиентът няма да излезе от малката му, задимена кантора, щом види, че е азиатец.
- Слушай, дръпнатия. Казаха ми, че си най-добрия в тая област. Вярно ли е? - отвърна грубо поръчителят.
- Предполагам. - сви рамене момчето.
- Време е да го докажеш. Виждаш я тая тухла, нали? - посочи книгата под мишницата си. - Искам да видя едно изречение от нея преписано, а почеркът да е абсолютно еднакъв.
Хосок се усмихна и протегна ръце, за да вземе томчето от ръцете на клиента си. Когато видя кой беше томът, фалшификаторът ахна. Та това беше ръкописът на новоизлезлият "Етюд в червено" на Артър Конан Дойл. Авторът беше аматьор, но лондонските вестници, вече пишеха отзиви за него. Беше търсил копие на книгата навсякъде, но не бе намерил. Сега гледаше с благоговение този прост тефтер, чиито страници бяха запълнени с думи, написани с подреден почерк.
- Стига си гледал с отворена уста! Почвай! Нямам време да те чакам да се нагледаш! - кресна му мъжът.
Момчето се сепна и отвори бързо книгата на случайна страница. Започна да чете първото изречение, попаднало пред погледа му. Щом го прочете, затвори очи и се опита да си представи чувствата владели автора. Отвори ги, пое си въздух, изпусна го и преписа със замах изречението. Когато приключи, взе оригинала и преписа и ги огледа критично. След това ги подаде на клиентът си, който след известно взиране в двете се усмихна доволно.
- Прекрасно. -кимна одобрително той. - Сега да изберем хартията и мастилото. Корицата не е твоя отговорност.
- Тефтерът е стар. Хартията е крехка и пожълтяла. Мисля, че най-подходяща е хартията "Спомени". - Хосок стана и отиде в студения склад, за да вземе хартия. После се съсредоточи върху мастилото, с което бе писано. В спомените му, то беше индиговосиньо. взе две-три бутилки с подобни мастило и се върна в кабинета. Започна да драска леко по хартията с различните мастила, а после започна да прави и комбинации. Най-накрая получи същото индиговосиньо. Показа на поръчителя крайния цвят и той кимна доволно, казвайки:
- Имаш една седмица, момче. Успех. - завъртя се на пети и излезе от кантората.
На фалшикаторът му падна ченето от изненада. Как така една седмица?! Това е почти невъзможно да се случи. Но явно ключовата дума беше почти. Момчето въздъхна, осъзнавайки, че ще е най-добре да се захваща за работа.
През следващата седмица, Хосок непрестанно беше превил гръб, преписвайки историята. Но се бе случило и нещо друго. Той се бе влюбил в автора на произведението. Не във физичната му красота, а в качеставата му и интелекта му. В съзнанието на фалшификатора вече имаше характеристика. Артър Конан Дойл беше човек затворен и потаен, но отзивчив. Човек със силна воля. С изключително добре развита логическа мисъл. Пестелив. Песимист.
Всичко това момчето бе разбрало само от почерка. А творбата сама по себе си разкриваше интелекта.
След завършването на преписа, той започна да разпитва навсякъде за този човек. Залъгваше себе си че го прави просто от възхищение към интелекта на автора. Но дълбоко в себе си знаеше че това възхищение неусетно се бе превърнало в любов. Но не си го признаваше защото бе лудост да си влюбен в човек, чиито лик дори не си виждал.
Търсенето се оказа успешно. Сега момчето знаеше истинското име на автора и местата на които обичаше да се разхожда. Артър Конан Дойл прикриваше Артър Кимбърли. Кимбърли се разхождаше вечер по брега на река Темза.
И ето го тук, на брега на река Темза, която, сива като облачно небе, не преставаше да гони своите посестрими, сякаш участвайки в състезание без финална точка. Чакащ човека, който пробуди гръцки огън в душата му. Този огън изгаряше всичко в него. Дори всекидневните посещения на студения, мокър и кален бряг не можеха да го угасят. Стоеше сам и наблюдаваше. Очакваше да види силует. Такъв съм глупак, помисли си той. Може силуетът да е на някой убиец, а аз с радост ще му се хвърля на врата, приканвайки го да ми пререже гърлото.
Така чакаше и чакаше. Вече беше започнало да се развиделява. Момчето с усилването на светлината губеше все повече надежда. Може би не съм го видял в мрака, усмихна се тъжно, щом си го помисли. И тъкмо когато съвсем се бе обезверил, съзря на отсрещния бряг мъгляв силует, който се подаваше от сенките и го наблюдаваше. Темза ги делеше един от друг, но погледите им бяха събрани. Въпросът кой си ти се откриваше в очите на двамата, но ако в тези на фалшификатора се четеше надежда, то в тези на непознатия имаше съмнение.
Стояха и се гледаха в огледалата на своите души - очите. След известно време леко дрезгавия глас на непознатия разряза тишината, питайки:
- Кой си ти?
- Алфред Линъл. - отговори Хосок, който реши да използва името, с което успя да се сдобие с кантората си. Все пак английските власти не са толкова широкоскроени.
- Не ме лъжи. Искам рожденото ти име, не това, с което отбиваш номера пред властите. Ако не си забелязал, луната огрява много по-силно теб и аз мога да видя, че си азиатец. - сопна се събеседникът.
Фалшификаторът въздъхна.
- Джънг Хосок. Хосок е собственото ми име, а Джънг - фамилията - обясни момчето.
- Знам. Аз самият съм азиатец. Ким Техьонг. А замазвам очите на властите с името Артър Кимбърли. - гласеше отговорът.
Щом чу последното име, сърцето на Хосок подскочи.
- Какво толкова стана, че така се въодушеви изведнъж? - разсмя се Техьонг.
- Ти си Артър Кимбърли? - попита невярващо фалшификаторът.
- Да. Поне с това име съм познат сред малцината си познати и пред властите. Защо? Чувал ли си за мен?
- Ти си писателят на "Етюд в червено"? - беше следващия въпрос от страна на Хосок.
- Да. Под псевдонимът Артър Конан Дойл. Откъде знаеш? Да не си протеже на властите? Да не би да са те изпратили да ме заловиш, за каквото и да съм извършил? - стана подозрителен авторът.
- Не. Аз съм фалшификатор. Поръчаха ми да фалшифицирам ръкописа на "Етюд в червено". Аз самият съм извън закона и е цяло чудо че им се изплъзвам вече две години. - отговори Хосок, засмивайки се.
- Приятели? - попита писателят.
- Не можем. Аз вече не мога да съм ти само приятел. Обичам те и най-искрено ти се възхищавам, което е лудост, имайки предвид, че не съм те виждал през живота си.
- Време е да ме видиш тогава. - каза Техьонг.
След тези думи, той стана от студената и мокра кал и махна шапката си. Избледняващата лунна светлина го огря.
Писателят имаше кафява коса, тъмни очи, ясно очертани вежди и леко издаден нос. Щом го видя, в Хосок се зароди желание да прекара пръсти през косите му. Да проследи с пръст очертанията на лицето му. Да усети устните му върху своите.
Внезапно стана. Приближи се към реката. Още една стъпка и щеше да падне в реката.
- Не! - извика Техьонг и хвърли нещо, целейки се в момчето, ходещо към смъртта си. Искаше да го изкара от транса и да го спре. Но то падна в реката и потъна.
Но фалшификаторът не спря. Стъпи във водата. Очакваше всеки момент да падне, но усещаше странна сигурност. Погледна надолу. И видя, че стоеше върху един лист изписан с думи, които избледняваха. Стоя известно време, гледайки листа. А мастилото продължаваше да изчезва. Внезапно краката на Хосок започнаха да потъват плавно. В паниката си той пристъпи напред, а кракът му застана върху още един лист хартия изпъстрен с избледняващи думи. Направи още една крачка напред, и отново застана върху плавно изплуващ лист. Започна да върви смело върху изникващите листи хартия и стигна другия бряг на реката.
Техьонг гледаше недоумяващо как момчето се приближаваше към него. Изненадата беше изписана на лицето му и докато фалшификаторът го притисна към себе си. Не беше се отърсил от това чувство, когато Хосок заключи устните им в целувка. Той галеше треперещите устни на момчето в прегръдката си със своите. Скоро те разделиха устни, но не и погледи.
- Какво хвърли? - фалшификаторът попита писателя.
- Листите, на които писах един разказ от няколко дни.
Хосок притисна Техьонг по-силно към гърдите си и останаха така.
А изгряващото слънце ги съзерцаваше с трепет в душата и сякаш гледката му даваше сили да продължи да се изкачва по хълма-небе.