След 17 години...
-О, благоволи да дойдеш...-казах аз
-Сори, господин Чой ме забави.-каза Софи
-Ще почакаме и Лея.-казах аз
-Офффф...-измрънка тя
-Ако не ти харесва тръгни пеш, по-добре без теб.-казах аз
-Ще те кажа на тате.-каза тя
-Не ме плашат тези думи, София, той знае, че си голяма актриса. Не е само той...-казах аз и последното изречение го измрънках
-Щом казваш.-каза тя и най- накрая млъкна
Погледнах към вратите на даскало и Лея тъкмо се появи. Пресегнах се и отворих вратата.
-Хей.-каза тя и ме целуна по бузата
-Хей, Лея...-каза сестра ми на задната седалка
-О, м...-стресна се Лея
-Здравей, Софи, не те видях.-каза Лея
-Личи си, хайде карай Ромео...-каза Софи
Това малко човече, понякога ми се иска да го убия...
*skip time*
Пристигнахме пред Лея.
-Мерси много и чао.-каза тя
-Пиши ми по-късно.-казах аз
Кимна с глава преди да влезе в двора на къщата й.
-Не знаех, че с Лея сте гаджета.-каза Ая
-Еми разбра, клюкарке.-казах аз
-И други ще разберат.-каза тя
-Не се безспокой, ти беше единствената, която не знаеше, номера "ще те кажа на мама и тате" не минава вече фъстък.-казах аз
-Защо аз не бях по-голямата...-измрънка тя
-Ще видиш, че не е леко, а и нямаше да ми бъде яко, ако ти ме тромозиш.-казах аз
-Щеше да бъде яко.-каза тя
-Всъщност може да тормозиш Еди, той е по-малък от теб.-казах аз
-Да бе, не тормозя невините, а и кога ще мога да вляза друг път в банята докато се къпеш.-каза тя и започна да се смее
-След тази случка се заключвам, да знаеш.-казах аз
-Да знаеш, че бях в банята още преди да влезеш да се къпеш и за протокола, не си мисли, че можеш да пееш като тате.-каза тя
-Като си спомня с какво щастие отидох в болницата да те видя, не трябваше да си те пожелавам за Коледа.-казах аз
-Айзък, не ме мисли за толкова глупава, знам че бебета не се носят от щъркелите.-каза тя
Боже мили? Тя е само на 14...
-Нека приключим тази тема...-казах аз
-Най-добре.-каза тя
Бяхме на два светофара от вкъщи. Телефона ми звънна. Беше Дани. Пуснах на високоговорител.
-Хелоу, cousin.-каза Дани
-Здравей, Дани.-казах аз
-Какво правиш?-попита ме той
-Ами прибираме се от училище със Софи.-казах аз
-Аз съм в Сеул.-каза той
-Суп... чакай, какво?-казах аз докато осмислях думите му
-Изненада.-каза той
-Майната ти, на кое летище си?-попитах го аз
-<<адресът на летището>>-каза той
-До половин час сме при теб.-казах аз
-Как не се досетих, мама отдавна беше подозрителна.-казах аз
-Добра актриса, заблуди и мен.-каза Софи
*skip time*
В летището. Видяхме го да пие кафе навън. Софи се затича към него и го прегърна. Тъкмо и аз дойдох при тях.
-Липсваше ми дребосъче.-каза той като я пусна да стъпи на земята
-Бре, Айзък пубертета, те е хитнал като камион.-каза той и ми разроши косата след което се прегърнахме по братски
-Ще ходим ли към вас, че леля сигурно лети от щастие.-каза той
-Хайде.-казах аз
Сложих куфара му в багажника, Софи и Дани се качиха в колата, след което и аз и потеглихме към вкъщи.
*skip time*
Скучен един час в трафика на Сеул. Най-накрая пристигнахме. Слязохме от колата, Дани си взе куфара и право към входа. После към асансьора и към 10-ят етаж. Пред вратата, отключвам, влизаме вътре и има пълна тишина.
-Мамо.-провикна се Софи
-Лельо.-провикна се Дани
-Може да е в компанията.-казах аз
-Еми шанс.-каза Дани
Аз и Дани се насочихме към моята стая, а Софи си вляза в нейната.
-Няма да ти преча цялата седмица, обещах на леля Бри да отида и да и досаждам.-каза Дани
-Няма да ми пречиш, ще бъде забавно.-казах аз
-Да знаеш, че вечерта ще има събиране на част от фамилията, тоест леля, чичо Ийон и Еди ще дойдат.-каза той
-Схванах, без обяснения.-казах аз
-Колко ли е порастнал Еди?-каза той
-Ами 6 клас е.-казах аз
-Уха, беше в предуучилищната последно, много бързо порастнахте.-каза той
-Ти беше на 17 като се видяхме и все още нямаш разлика.-казах аз
-Мерси за комплимента, но остарявам, щом си стоя самотен.-каза той
-Как така, до преди месец беше качил стори в инста с момиче.-казах аз
-Не съм влизал в инста от месец...а да, сетих се, ами беше по нейна молба, just friend.-каза той
-Как така си останал без гадже, очудваш ме.-казах аз
-Еми съдба, ето леля знаеше, че ще идвам от месец, а дори когато съм тук не можахме да се видим.-каза той
-Сигурно момичетата имат някакъв ангажимент.-казах аз като се излегнах на леглото
-Ама те не се ли разпаднаха?-попита Дани
-Да, но създадоха нова група.-казах аз
-Но те идваха да вършат твоята работа, мистър Джеон.-каза Софи
-Гледаха и двама ни, не само теб принцесо.-казах аз
-Не се прави на ударен, правиш мили очи и да те пускат да излизаш с Джейсън.-каза тя
-Я марш в стаята си.-казах аз
-Не си тате.-каза тя и се оплези
-Ще видиш ти...-казах аз като я замерях с възглавница, но дявола избяга
-На това се вика братко-сестранска обич.-каза Дани
-Не, на това се казва, кой луд ме наказа с дявол като нея.-казах аз
-Ще се помирите един ден, ще бъде различно.-каза Дани
-Не мисля.-казах аз
-Хайде да си направим нещо за хапване.-казах аз
-Да не подпалиш кухнята.-каза Софи
-Просиш си го, София.-казах аз
-Нищо не можеш да ми направиш.-каза тя
-Мога да те нашамаря, позволено ми е.-казах аз
-Тате не ти е позволил...-каза тя
-Усланяй се на тате, само така.-казах аз
-Как, тя е принцесата на чичо, винаги бащите глезят дъщерите си и винаги ми е странно.-каза Дани
-Вярно е, винаги й угаждат, ама това е защото тя е голям дявол и ги омайва.-казах аз
Софи и Дани започнаха да се смеят.
-Истина е, ама върху мен нямаш влияние дявол.-казах аз
-Ще си говорим.-каза тя
-Стига сте се карали, ами да правим нищо за хапване, прималях като ви слушам.-каза
-Хайде, да не те уморим от глад, че мама ще ни убие.-казах аз
*skip time*
-Отдавна не съм ял китайско.-каза Дани
След каза това, Софи го удари с клечките си по главата преди да започне да яде.
-Ехо, не е китайско, тъпчо.-каза тя
-Е какво е тогава, госпожичке?-попита я той
-Японско, да ти приличаме и ние случайно на китайци?-попита тя
-Попринцип всички сте азиатци, така че, все там.-каза Дани
-Ей...-казахме заедно със Софи
-Много сте чувствителни на тази тема, не го приемайте лично, знам че сте полукорейци, просто исках да видя реакцията.-каза той
-И не беше добра...-казах аз вече с пълна уста
-Повече няма да се правя на глупав, но това не го знаех, наистина.-каза той
-Това е рамен, прави се с японски "спагети".-казах аз
-Като нудълсите ли?-попита той
-Да, просто го опитай, няма да съжаляваш.-каза тя
На него му дадохме вилица, защото можеше да си извади очите с клечките.
-Уау, това е страхотно, наистина.-каза той
-Може да си ужасен певец, но готвиш чудесно.-каза Софи
-Мерси...-казах отново с пълна уста
Обичам да си похапвам. Дори първи свърших, измих си посудата и седнах при тях отново.
-Ебаси, кога успя...-каза Дани докато още се моташе да яде
-Бързо ям.-казах аз и се засмях
-Докато с тате ядем, те с мама са готови и дори ни оставят сами.-каза Софи
-Еми гени.-казах аз
-Наистина има нещо вярно, защото с мама не можем да готвим изобщо, първият ни и последен опит свърши ужасно и тате ни каза да не се пробваме повече.-каза Дани
-Софи също не и позволено да готви, защото щеше да подпали кухнята.-казах аз
-Оффф, веднъж да искаш да направиш нещо добро и да допуснеш малка грешка е престъпление...-каза тя
-Ами изгорелото петно на тавана, което боядисвах казваше нещо друго.-казах аз
-Айшшш, гадняр.-каза тя и ме погледна кръвнишки
-Дали мама е намислила нещо за вечеря?-попитах аз
-Ти току що яде и пак за храна мислиш...-каза Дани
-Принципно да, но дали трябва нещо да напазарувам и да направя, ако е заета.-казах аз и се протегнах към плота за телефона ми
Звъннах й.
-Какво има, Айзък?-попита ме тя
-Ами прибрахме се и взехме компания с нас.-казах аз и Дани се обади
-Здравей, лельо...-каза той
-Е, вече знаете.-каза тя
-Мхм.-казах аз-Разбрах че ще се събираме вечерта, трябва ли да взема нещо и да сготвя, преди да си прибрала или?-попитах аз
-Ами аз тъкмо се прибирам от компанията, имам да вземам някой неща и ще започна да приготвям вечерята, не мисля че имам нужда от помощ.-каза тя
-Добре.-казах аз
-Ако искате можете да разведете Дани наоколо.-предложи мама
-Това е една страхотна идея, лельо.-каза Дани
-Аз винаги давам оригинални идеи.-каза тя
-Ще видим да не те задържам, чао.-казах аз
-Чао.-каза тя и затвори
-Къде ще ходим?-попита Софи
-Ти никъде няма да ходиш да не забрави, че днес е четвъртък и утре си на даскало?-казах аз
-И ти учиш, за теб не се ли отнася това?-попита тя
-Имаш тест по история утре, знам, защото учителят ти ни мрънкаше.-казах аз
-Дори и да ме оставиш тук, аз няма да седна да уча за този шибан тест...-каза тя
-На мен ми е от ясно по ясно, просто не искам да те вземам с нас, нямам нужда от още едно дете...-казах аз
Погледнахме към Дани, който се опитваше да бурави с клечките.
-И защо не ме искаш?-попита ме Софи
-Ще го заведа на "онова място"-казах аз
-Тогава не ме брой наистина.-каза тя и избяга и отиде в стаята си
Засмях се ехидно.
-Трябва ли да се страхувам за живота си на "онова място"?-попита Дани
-Не, това е едно заведение,ще пийнем по нещо и там ще ти разкажа.-казах аз
-Въпрос, как ги държите тези неща и как успявате да вземете храната си?-попита Дани
Засмях се и му показах как се използват.
*skip time*
"Онова място" се намираше на центъра и решихме, че ще закъснеем, ако тръгнем пеш и реших да карам до там.
-Ти нали си на 17, защо караш?-попита той видимо стресиран
-Тук в Корея, можеш да си вземеш книжката на 17.-казах аз
-Уау... добре, това ми хареса и то доста.-каза той
-Знам, това е едно от малкото хубави неща тук.-казах аз
Не си казахме нищо повече. Те първа ни предстоеше разговор.
Намерих място близко до заведението и паркирах. Настанихме се на една маса по-навътре. Тъкмо седнахме и се появи Адам.
-О, здравей, Айзък.-каза той и си дадохме юмрук
-Знаех, че днес ще си на смяна и затова дойдохме.-казах аз
-Е, супер.-каза той
-Това е Даниел, братовчед ми.-казах аз
-Оу, много са ми говорили за теб, приятно ми е, аз съм Адам.-каза той
-За мен обичайното, чокофредо, ти Дани?-попитах го аз
-И аз мен същото.-каза Дани
-Добре, връщам се след малко.-каза Адам и тръгна към барплота
-Това е причината, заради която милата ми сестричка не дойде.-казах аз
Погледна ме въпросително.
-Мисля, че го харесва, ама не иска да си признае.-казах аз
-Чакай, той на колко е, не е ли голям за нея?-попита Дани
-Твой набор е.-казах аз
-Какво? 8 години разлика...-добре, че не го извика
-Е и какво от това?-казах аз
-Това е все едно аз да излизам със Софи...-каза той
-Да.-казах аз
Ококори се и не можа да каже нищо.
Адам тъкмо дойде.
-Попринцип идваш със Соф, къде е тя?-попита Адам
-Вкъщи, учи за тест.-казах аз
-Тя ли? Не ставай смешен, тя не учи за тестове.-каза той и се засмя
Спогледахме се с Дани с поглед: тук има нещо.
-Този път е важен, половината от срочната й оценка.-казах аз
-Е, дано е седнала наистина.-каза той и ни остави
-Май не само тя го харесва.-каза Дани и отпи от чокофредото си
*skip time*
Говорехме си за доста неща, все пак нямаме особенна разлика. 5 години не е кой знае какво... Живота в Сеул и Севиля, учение, защото и той учи, любов, смешни случки.
Вече 17:45. Трябва да тръгваме. Оправих сметката и право към вкъщи. Леля ще закъснее, както обичайно, но да. Това е леля все пак.
Пристигнахме пред блока, видях колата на тате, което ми говори, че или помага на мама в кухнята или се е затворил в своето кътче. По вероятно е второто. Отново асансьора и отключването на вратата. Чуваше се музика. Определено мама се е развихрила и нищо не може да я спре и по-добре да стоя далеч. Дани се насочи към стаята ми и реших да го оставя да се преоблече на спокойствие, а аз се насочих към стаята на тате. Обожавам неговото малко студио, макар да не съм толкова творческа личност като него. Отворих вратата и влязох. Днес май му беше ден за рисуване.
-Красиво е.-казах аз
-Ох, помислих си, че е майка ти.-каза той като си пое дълбока глътка въздух
-Спокойно, тя в своя си свят.-казах аз и седнах до него
-Как мина в училище?-попита ме той
-Обичайно, нищо интересно като цяло, освен че взех Дани от летището и днес вечерта ще има купон.-казах аз
-Да, знаех от по-рано.-каза той
-Добри актьори сте.-казах аз
-Знам.-каза той и се усмихна
-Опс, мислех си че това е банята.-каза Дани,който нахлу в стаята
-Няма проблем.-казах аз
-Здравей, Дани.-каза тате и стана от мястото си и се здрависаха
-Уау, изобщо не съм се променил.-каза Дани
-Ехе, вече не съм на двадесет и няколко  като теб.-каза тате
-Все пак, не съм идвал от 5 години, за мен си един и същ.-каза Дани
-Годините са едно число.-казах аз
И двамата ме погледнаха остро. Добре де, явно за тях не е.
-Ще видиш като станеш на 22.-каза Дани и се насочи към кухнята
Мале, какво ли го очаква. Бях зад него, защото исках да видя реакцията на мама.
-Лельо.-каза Дани и вляза вътре
Тя просто механично погледна към вратата и когато го видя на прага на вратата, остави това което правеше и го прегърна.
-Лельо, ще се задуша, ако не ме пуснеш...-каза той
-Няма да те пусне.-прошепнах аз
-Лельо...-повтори Дани
-Не съм те виждала отдавна, трябва да ти се порадвам.-каза тя и го остави да диша
-Ще ми се радваш колкото искаш.-каза той и се усмихна
-Аз приключвам след малко и Бри ще дойде скоро, вечерта ще говорим, когато сме сами.-каза тя
-Добре, с нещо да помогнем?-попита той
-Не, почивай си, сигурно си уморен от пътя.-каза тя
-Спах в самолета.-каза той и се засмя
-Ще трябва да посвикнеш с часовата разлика.-казах аз
-Да, бе ,верно.-каза той
Оставихме мама да вършее в кухнята, а ние с Дани се затворихме в стаята ми. Аз си бях на тела и си писах с Лея, а той подреждаше някои от дрехите си, след което и той си беше на тела.
*skip time*
Леля Бри, чичо Йион и Еди пристигнаха и всички седнахме да вечеряме. Беше приятно да се съберем така, макар че виждам леля често, но така всички на едно място беше различен уют. Хапвахме, говорехме си, като разпитваха Дани за живота в Испания и университета и останалите "деца" останахме в сянката, което изобщо не ми беше проблем. Направи ми впечатление, че леля и мама бяха много щастливи да видят Дани. Наистина ни липсваше много. Той може би ми е най-близкият човек, чувствам го като моят по-голям брат и най-добър приятел и съм му споделял проблеми, които само той може да разбере. И не че родителите ми няма да ме разберат, напротив, те са едни от малкото готини родители, дори имам чувството, понякога, че аз съм най-зрелият вкъщи. Но с него е различно.
-Айзък, реши ли какво ще учиш?-попита ме чичо Ийон
-Ами, не знам, ни най-малка представа имам. Още една година имам, за да реша.-казах аз
-Аз ще следвам журналистика.-каза Софи
-Ти ли бе?-казах аз и се изсмях
Погледна ме злобно, това ми стига, за да ми оправи деня.
-Ще си промениш решението сто пъти, като леля ти.-каза мама и погледна към леля и се усмихна мазно
-Хахах, много смешно.-каза тя
-Така е, до последно се чуди какво искаш да работиш.-каза мама
-Вярно е, но може и да го е решила като теб.-каза леля
-Ще разберем, времето ще покаже.-каза Дани
Сменихме темата и отидохме на спомените. Любимото ми. Много ми е интересен живота на мама и леля преди.
-Рей, ти винаги носиш странен късмет.-каза леля
-Късмет е силна дума.-каза мама
-Раждането на Дани.-каза леля
-Няма да забравя, когато отидох за една седмица в Испания, на гости на майка ти и аз бях с нагласата, че има още един месец до раждането и нищо няма да се обърка. Да ама не, докато пътувам в самолета, Крис ми пише, че Али е в родилното и аз съм като. По дяволите, защо... И не, че не исках да те видя, но едно, че щеше да беше в болницата за няколко дни и второ, ще ги притеснявам, все пак първи дни с бебе и да... Необичаен късмет.-каза мама
-Еми аз съм побързал, за да се видим.-каза Дани
-Беше много сладко и малко бебенце, като те взех ме беше страх, че ще изпусна.-каза мама
-Не, че не можеше да се случи.-каза леля и се засмя
-Да, като се познавам.-каза мама и също се засмя
-Малко по сложен въпрос, тъй като със Софи сме родени август месец, кога са рождените ни дни?-попитах аз
Знам,че се бъркат или забравят и това го разбрах когато миналата година забравиха за моят рожден ден и ми честитиха на рожденият ден на Софи. Да, прекрасно, нали... Сам си броя годините.
Мама се ококори и тате дълбоко се замисли.
-Чакай и аз забравих, кога бях аз...-каза Софи
Вече се бъзикат с мен.
-Не знам.-каза мама и се засмя
-Браво бе...-казах аз
-Значи на 17 и на 23, но кой кога беше вече се обърках.-каза тате
-Датите са верни.-казах аз
-Така ли?-попита мама
-А да, значи на 23 е Адам, а Софи на 17.-каза мама
-Не, обратно.-казах аз
Тогава се спогледаха с тате и осъзнаха за грешката миналата година.
-Опс.-каза мама и отпи от чашата си
-Чакай малко, миналата година сме ги объркали?-попита Софи
-Добро утро...-казах аз
-Мамо, ти ме заблуди тогава.-каза Софи
Аз съм единственият вкъщи, който помни важни неща.
-Ако не сте вие, аз ще си забравя собствения рожден ден, така че не ме обвинявайте.-каза мама
-Не е толкова сложно.-казах аз
-За нас е като английския при теб.-каза Софи
-Млъкни...-казах аз
Добър съм по всички предмети, но не и по английски. Този език ми вади душата и мисля, че никога няма да го науча, каквото и да правя няма полза. И малкия дявол се възползва от това.
-Соф, не всеки е добър в някоя област, на мен например никога не ми провървя историята, бях на косъм да ме скъсат последната година, но минах. Аз знам, че Айзък ще успее да мине поне с 3.-каза Дани и се засмя
-Повярвай ми и 3 ми е много...-казах аз
-Ако наистина искаш онова което ми спомена днес, трябва да се постараеш поне за 4.-каза Дани
-Много усилие е.-казах аз
-Аз мога да му помагам, но не искам.-каза Софи и си усмихна мазно
Ах, този тасманийски дявол...
-Ако на теб трябва да разчитам, ще си остана с твоето ниво на математика.-казах аз
Колкото аз не владея английския толкова тя не владее и математиката. Пълна скръб. Опитах се един път да й обясна задачите и нищо не влиза в тъпата й главата. Може би защото е пълна с мисли за някого.Хихих, мога да бъда злобен, ако искам.
-Айзък, като ти е толкова добра паметта, къде е Дионис в момента?-каза Софи
Тогава просто кръвта ми замръзна. Мамка му, забравих кучето в баба.
-А, вярно къде е кучето ти?-попита ме Дани
-В баба, днес трябваше да го взема...Айшшш...-казах аз
-Виждаш ли, че е нормално да забравиш.-каза мама
-Да, ама аз се разсеях заради идването на Дани и изобщо изключих за Дион.-казах аз
-Сега аз съм ти виновен.-каза Дани
-Неее, просто утре след даскало, ако искаш може да дойдеи с мен да го взема, поне е на сигурно място.-казах аз
-Къде е кучето, точно?-попита Дани
-В Бусан.-казах аз
-Това не е далечко.-каза Дани
-3 часа път, не е много.-казах аз
-Какво? Не е далеч ли, моят университет е на 1 час път и имам чувството, че вървя цял ден.-каза Дани и всички започнаха да се смеят
Беше интересна нощ. Признавам си. Бях щастлив да се съберем така и да говорим за всичко. Надявам се да имаме повече такива моменти занапред...

***
Не мога да повярвам, че успях да завърша тази книга. Знам, че стона дълга и се проточиха събитията  много, но като де опитах да събера всичките ми идеи в едно и станаха 67 глави🤣. Както и да е. Благодаря за търпението, което проявихте. Надявам се наистина да ви е харесала книгата, надявам се да съм пресъздала героите така както трябва. Обмислям в бъдеще да пусна продължение на книгата, но сега обмислям да си почина🤣
Ако имате някакво мнение или нещо което мога да коригирам /освен правописни грешки/, може да ми оставите коментар
Благодаря Ви отново за всичко и до скоро❤😘