17 август 3:46
-Ти си виновен, Джеон Джънгкук!-викаше Рей в родилното
Аз стоях отстрани и се опитвах да се доближа до нея, но май не иска да ме вижда точно в момента.
-Не съм единствения виновник.-казах аз
-Ще те сритам, ако не млъкнеш.-каза тя много "дружелюбно"
Точно в момента не обичам нейната агресия.
-Имате достатъчното разкритие, госпожо. Готова ли сте?-попита лекаря
-Ако всички тези болки спрат определено съм готова.-каза Рей
-Добре, сега успокойте се и дишайте дълбоко.-каза лекаря
-Доколкото мога се опитвам.-каза тя
Престраших се и я хванах за ръката.
-Ти можеш...-казах аз и я целунах по челото
-Още малко.-каза лекаря
Единственото, което можех да чуя в този момент, беше плача на бебо.
Не можех да повярвам. Аз не сънувам, нали?
-Не сънувам нали?-казах и погледнах към Рей
-Ако сънувах, това е най-ужасния ми кошмар.-каза тя и се засмя
Оставиха бебо в ръцете на Рей.
-Ей, успя да ме разплачеш...-каза Рей и целуна бебо по челцето
Аз гледах, просто гледах. Какво можех да направя? Аз останах без дъх и не можех да помръдна от мястота си, защото всичко това стана толкова бързо...
Успях да извадя телефона си. Исках да ги снимам. Искам това да бъде първата снимка на бебо.
-Погледни към мен.-казах аз на Рей
-Много съм "красива" нали?-каза тя, но въпреки всичко се усмихна
Усетих, че ръцете ми се разтреперяха. Успях да ги снимам, въпреки това. Взеха бебо, за да го прегледат, а аз излязох от родилното. Ръцете ми продължаваха да треперят. Джънгкук, стегни се. Но това "укоражаване" изобщо не спря от това да се разплача. Да му се невиди...
-Какво стана?-попита някой зад мен
Обърнах се, но преди това успях да обърша сълзите си.
-А, Джънгкук?-попита Ийон, приятеля на Бри
-Да, аз съм.-казах аз и се усмихнах и подсмърчах
-За да стоиш тук пред родилното и да си разтроен, значи мога да те поздравя.-каза той като си подаде ръката
-Благодаря ти!-казах и се ръкостискахме
-Да ви е жив и здрав сина, много щастие и да си му се радвате.-каза Ийон
-Много благодаря!-казах аз
-Измислихте ли име?-попита Ийон
-Не, не сме мислили. Ще го измислим днес.-казах аз
-Не казвате нарочно да остане изненада, аз знам.-каза Ийон и започна да се смее
-Сериозен съм, нямаме име още.-казах аз
-Исках да те развеселя, усмихни се, днес е твоя ден.-каза Ийон и ме потупа по рамото
Много готин тип. С това впечатление бях останал още като излязохме по двойки една вечер. Не е като онези скучни лекари. Наистина готин тип...
-Всъщност е деня на сина ми.-казах аз и се засмях
-Е, колкото е негов, толкова и твои. Майка ми казваше това често.-каза той
-Искаш ли да слезем долу, ще те черпя кафе?-казах аз
-С удоволствие бих приел, но предпочим да се наспя, защото бях нощна смяна в спешното.-каза Ийон
-Оу, добре, прибирай се и почивай.-казах аз
-Друг път ще излезем да пием по нещо, обещавам. Ще мина да видя Рей и бебо. Надявам се да разбера име тогава.-каза той и тръгна
-Чао.-казах аз
Медицинска сестра изляза от родилното и ми обясни, в коя стая ще настанят Рей и да оставя нещата й там. Първо отидох до паркинга, за да взема скромния сак и отидох в стаята. Вече бяха настанили Рей.
-А, пате, ти си била тук.-казах аз
-Мхм.-каза тя и виждах как очичките и се затварят
-Как се чувстваш? Добре ли си?-казах аз като оставих сака до леглото и се приближих към нея като я целунах
-Добре съм, просто много се уморих.-каза тя
-Нормално е, не престана да викаш, че аз съм виновен за бебо.-казах аз, за да я разведря малко
Въздъхна.
-Имаш частична вина.-каза тя и уж се разсърди
-Добре така да бъде. Сега какво да ти извадя от сака?-попитах аз
-Нищо, в момента не искам нищо.-каза тя и вече очите и се затвориха напълно
То аз не съм по-различен от нея. Уморен съм, не се наспахме, бебо ни изненада доста и май и аз ще заспа.
Имаше един стол до леглото. Придърпах го към Рей. Седнах и хванах ръката й. Както я наблюдавах колко сладко спи и аз съм заспал.

*след 3 часа*
Чух отварянето на вратата в просъница. Беше медицинска сестра и държеше бебо.
-Извинете, че ви събудих, просто като никой не дойде и реших да го донеса.-каза тя
-Няма проблеми.-казах аз
Тя ми го подаде. Ама той е много малък.
-Само малко по-нагоре главичката. Така е супер.-каза мед. сестрата
-Благодаря ви!-казах аз и гледах моят малък син
Няма да ми омръзне тази дума никога. И още не мога да осъзная, че аз наистина в момента държа моето сладко бебче. Това сякаш е сън. Сън, който не искам да забравя.
-Какво име да ти изберем, бебо?-прошепнах аз тихо
-Наистина не мислихме за име.-каза Рей
-Добро утро, мамо...-казах аз
-Ау, вдигна ми самочувствието.-каза тя и се засмя
-Сериозно трябва да измислим име.-каза тя
-Някакви предложения?-казах аз
-По принцип обожавам името Даниел, но вече е заето от племеника ми.-каза тя
-Джей?-казах аз
-Ъм, неп.-каза тя
-Адам?-казах аз
-Не е лошо, но искам да е нещо друго.-каза тя
-Нещо от Марвел?-казах аз
-Айзък.-каза тя
Гл.Рей
-Айзък.-казах аз
-Това не е ли от Teen wolf?-попита Куки
-Да.-казах аз
-Айзък... звучи странно, харесва ми.-каза Куки
-Харесва ли ти името, сине?-попита Куки и му се усмихна миличко
Аз безшумно си взех телефона и исках да го снимам. И аз да си имам снимка с тях двамата. Куки се приближи към Айзък и го целуна по челото. Успях да го снимам в този момент. Автоматично тази снимка ми отива на тапет. Това е много сладкоооо...
-Прати ми я.-каза Куки
-Мислех, че не разбра.-казах аз
-Знаех си, че ще изкушиш. Все пак и двамата сме очарователни.-каза Куки и се засмя
-Но Айзък, който е на около 3 часа, обра точките по сладост, не му се сърди.-казах аз
-Е, не мога да се сърдя на сина си.-каза той и отново го целуна
Наистина е очарователно бебенце. Като го видях се разплаках, освен от това, че цялото ми тяло ме болеше, но и от това, че най-накрая го виждам.
-Трябва да звънна на всички сега. Мързи меее..-казах аз
-Праща ме им една от снимките и това е. Те като искат да ти звъннат.-каза Куки
-Хитро!-казах аз
Снимахме и Айзък докато Куки го държи и пратих на всички, който познавам.
Повечето сийнаха. Най-интересна беше сестра ми. Видя снимката и само я лайкна, тя май дори не я погледна. Найс.
Бръмбър😘:Чакай малко...
Написа ме тя. Това означава, че успя да осъзнае какво видя и ще се изстреля до две минути. Ако е толкова развълнувана може и да долети.
Тъкмо и мама ми звънна на видеочат.
-Така ли искаш да ми изкараш ангелите, Рейчъл.-каза тя
-По лесно ми е отколкото да говоря.-казах аз
-Много е сладък, жалко че билета ми е за след седмица.-каза мама
-Искам да го нагушкаш от мен, защото като дойда няма да го пусна.-каза мама
-Недей така и аз искам да си му се радвам.-казах аз
-Джънгкук там ли е?-попита мама
-Мхм, тук е държи Айзък.-казах аз и насочих телефона ми към тях
Нарочно казах името така.
-Айзък ли? Така ли се казва?-попита мама
-Да.-каза Куки
-Ооо, интересно име. Честито и на двама ви.-каза мама
-Мерси!-казахме в един глас
-Ти защо не ми звънна, че си родила...-вляза Бри с вратата, буквално
-А, трябваше ли?-казах аз и се направих на сърдита
-Как не трябваше...-каза Бри и ме прегърна и то доста силно
Ох, след всички мъки от сутринта всичко ме боли...
-Мамо, ще може ли да ти затворя, защото малката ти дъщеря ще ме убие.-казах аз
-Бри, пусни я, всичко я боли в момента.-каза мама
-Чао...-каза Бри и й затвори
-Как си? Нямаш температура нали?-каза тя и сложи ръката си на челото ми
-Добре съм, просто се изтощих много.-казах аз
Погледна към Куки.
-Може ли да подържа това сладурче?-попита тя
-Естествено.-каза Куки
-Нали искаше племеница, защо сега се радваш?-казах аз уж, че съм сърдита
Куки беше дал вече Айзък на Бри.
-Още ли продължаваш да ми се сърдиш за това?-каза тя
-Не, ама просто не трябваше да го казваш така тогава.-казах аз
-Ох, не ми обръщай внимание. Радвам се повече от колкото си мислиш.-каза тя и се усмихваше на Айзък
-Как се казва този сладур?-попита Бри
-Айзък.-каза Куки
-Нека продположа, ти си го измислила, от Teen wolf.-каза Бри
-Еми така го почувствах.-казах аз
-Интересно е.-каза тя и продължаваше да се радва на Айзък
Докато той обаче беше на друго мнение и започна да плаче.
-И ти ли не я хареса и аз бях така като я видях за първи път заплаках.-казах аз и го взех от ръцете й и започнах да се смея
Мале колко усилие е това, мамка му.
-Хахах, много смешно. Не е свикнал с мен, затова плаче.-каза Бри
-Или защото е гладен.-каза Куки
-Най вече.-казах аз и го помилвах
-Аз отивам в кабинета, ако има нещо ми звънни.-каза Бри и си тръгна
-С нещо да ти помогна, патенце?-попита Куки
-Ами, може да ми вземеш нещо за хапване от долу, докато се опитвам да кърмя Айзък.-казах аз
-Окей, отивам на мисия.-каза Куки
-Връщам се след малко.-каза Куки, целуна мен и Айзък
*след около 5 часа*
Докато Айзък спеше, ние с Куки си говорихме, че сме забравили едно единствено нещо и то е количка. Тя ще ни трябва, защото аз трябва да излизам навън и да се движа, за да сваля тези килограмки. Разглеждахме сайтове.
-Искам да е неутрален цвят, нито за момче, нито за момиче, за да я използваме евентуално за бебе номер две.-казах аз
-Защо евентулно?-каза Куки
Погледнах го сърдито.
-Не и днес да говорим за това.-казах аз
-Аз искам друго бебе.-каза той миличко
-То и аз искам, ама не искам аз да страдам.-казах аз
-Нищо ти няма, сияеш като звезда.-каза той
-Ще те набия, ако не млъкнеш.-казах аз
-Какво мислиш, за тази.-каза той и ми показа една сива количка
-Супер е.-казах аз
Наистина ми хареса.
-Добре, поръчвам я.-каза той
В този момент се почука и се отвори вратата.
-Хей, хей...-каза Хана, като държеше в едната си ръка подяръчня чанта, а в другата Мира
Мира беше с червената рокличка, която и подарихме.
-Като бонбон е...-казах аз и направо останах без думи
Много сладко й стой.
-Благодарим! И вашия юнак е сладур.-каза Хана и подаде чантата на Куки
-Честито и на двама ви! Да ви е жив и здрав, да ви радва винаги.-каза Хана и отиде към кошчето на Айзък
Там имаше още един стол и Хана остави Мира там.
Дойде при мен и ме прегърна.
-Как беше? Предполагам като ад?-каза Хана и започна да се смее
-Да, определено си беше като ад.-казах аз
-Аз не помня нищо от тогава, представи си.-каза Хана
-Как се казва?-попита Хана
-Айзък.-ме изпревари Куки
-Интересно име. Айзък... Това не беше име на някой герой?-попита Хана
-Мхм, Teen Wolf.-казах аз
-Ааа, не се и очудвам, защо е такова името.-каза Хана и отиде отново при Айзък
-Очарователен е!-каза Хана и го помилва по главата
-Щях да забравя.-каза Хана и издави от чантата си една гривничка
-Аз я направих.-каза Хана и лекичко я сложи на ръчичката му
-Знаеш, че не съм суеверна, но мерси.-казах аз
-И как е? Мисълта да си родител?-попита Хана
Спогледахме се Куки и нямамхме точен отговор. Всмисъл, не го приемам като някаква супер задача, която трябва да изпълнявам. Ще го приемам като част от ежедневието ми. Сладко ежедневие. Поне ще ми прави компания  когато Куки е на тренировки и турове.
-Това е първия ни ден, Хана, нямаме представа.-каза Куки и започна да се смее
-Знам, но как се чувствате?-попита тя
-Никак.-казах аз
Хана започна да се смее.
Ама аз наистина нямам представа. Наистина всичко се случи доста внезапно и още не мога да асимилирам всичко. Трябва ми малко време и сън.
Хана беше станала от мястото си и беше взела Мира.
-Мира, видя ли Айзък?-каза Хана
-Ако можеше да ти каже...-казах аз
-Те разбират всичко, така че.-каза Хана
-Аз ето съм на 25 не разбирам нищо на моменти, камоли едно бебе.-казах аз
-Ти си си бебешки акъл.-каза Хана и се усмихна
-Хаха, много смешно.-казах аз
-Аз ще тръгвам, ако има нещо ми звънни.-каза Хана
-Ако си сама, Куки да те закара до вас?-казах аз
-Не, Сам ме чака долу.-каза Хана
-Ооо и онзи е тук. Окей, върви да не ти мрънка.-казах аз
-Забравих да кажа, че имате поздрави и от него.-каза Хана
Повярвах му...
-Мерси.-казахме с Куки в един глас, може би защото знаем колко много са "обичаме" с него
-Чао за сега.-каза Хана и изляза
-Онзи ме дразни.-казах аз
-Ще се понасяме.-каза Куки
*след още известно време*
Продължавахме да говорим за изписването и разни други неща и вече се стъмни. Предложих му да се прибере и да се наспи вкъщи. Противеше се, докато аз умело го накарах да се прибере. Какво да кажа, бива ме да убеждавам.
-Добре, но ако има нещо ми звъниш, пишеш на пожар.-каза той
-Отивай да спиш и не ми пречи.-казах аз
-Аз се опитвам да ти помогна.-каза той
-Задушваш ме така, искам свобода.-казах аз
-Добре, добре, тръгвам.-каза той
Отиде да види Айзък и го помилва, целуна ме и тръгна.
Сега мисля да си поспя, докато не се събуди и не огладнее.
Така и постъпих. Колко било блаженно  макар и мъчно да се бях обърнала, да спя по очи. Това беше момента, който чакам отдавна...