Кибум беше тихо дете. Обикновено си рисуваше кротко в ъгъла и не обелваше и думичка.
Един ден, след обилен дъжд, майката на Кибум излезе на кафе с приятелка и замъкна детето със себе си.
Докато двете възрастни жени бъбреха и споделяха клюки, излезли току-що от фризьорския салон, топли като струята на сешоар, малкото момче седеше на мократа пожълтяла трева и ровеше в калта с пръчка.
Първата вдлъбнатина беше линията на тялото. Втората - левият крак, след това човечето се сдоби и с десен крак. Перпендикулярна на тялото беше чертата, която даваше ръце на калното човече. Сега беше ред на главата, която бе едно разкривено кръгче с рехави черти за косица.
Това беше Джонгхьон. Кибум започна да говори с него. Сподели му доста неща за себе си. Първоначално му беше супер неловко и притеснено, но после се отпусна. Говори на Джонгхьон с часове, докато най-накрая майка му не реши, че е крайно време да си ходят. Тогава помаха на Джонг за чао.
Щом се прибра вкъщи, малкият почувства, че е много уморен и си легна да спи. Веднага щом докосна възглавницата, от която се носеше аромат на домашна прах, смесен с лавандуловия омекотител, той заспа.
Когато се събуди на сутринта, слънцето вече беше станало и приканваше всички останали да сторят същото, видя момче на неговата възраст да седи на стола до бюрото му.
Малкият се изплаши и попита страхливо:
- Кой си ти?
- Аз съм Джонгхьон. Ти ме нарисува вчера, нали? Защо не ме позна?
И наистина, Кибум се замисли, че точно така си беше представял Джонгхьон, но заради рисувателните си умения или по-скоро липсата на такива, не бе успял да придаде този образ на нарисувания в калта свой приятел. Тези високи скули, които му придаваха леко грубовато и мъжествено излъчване още на такава крехка възраст и които контрастираха с меките, топли очи. Джонгхьон приличаше на малко попораснало лабрадорче с кафява козинка.
Новият другар на „художника" се мъкнеше навсякъде с него. А художникът се радваше, защото винаги имаше с кого да си играе. Постепенно започна да се отваря към останалия свят и да намира приятели с помощта на Джонгхьон. И самотата, която тегнеше над него преди появата на Джонг, изчезна напълно.
Дните минаваха един след друг и Кибум все повече се приобщаваше към останалите. Когато намери новия си най-добър приятел Ухьон, детето се почувства съвсем щастливо.
Същата вечер Джонгхьон разроши за последен път непокорната коса на мъничкия си създател и тръгна.
На сутринта, щом Кибум разбра, че Джонгхьон го няма, се разрида неутешимо. Отиде на градина с течащ нос и зачервени очета, подсмърчайки шумно. Но скоро сълзите пресъхнаха, щом се включи в играта с приятелите си, а Ухьон му избърса лицето с носната кърпа, която майка му винаги слагаше в джоба на якето му.
* * *
Вече на осем години, Кибум беше ученик. Той не се занимаваше с математика и другите предмети толкова много, защото не ги харесваше.
Една вечер си играеше с пластелина, който родителите му му бяха подарили за рождения му ден. Направи едно човече. С тънки крачка, тънко телце и главица. Щом завърши творението си, майка му го изпрати да си ляга. И той си легна. Въртя се много, докато заспи, и имаше чувството, че има някакви искри в стаята му. Най-накрая заспа и не сънува нищо.
На сутринта го събуди не както обичайно досадният звън на будилника, който му вадеше душата всеки път, щом го чуеше, а мелодичен глас, който броеше:
- Раз, два, три и четири!
Кибум отвори изненадано очи и видя момче, все едно излязло от манга, да се върти грациозно из стаята.
- Кой си ти? - объркано от новодошлия попита детето.
- Аз съм Темин. Вчера ме направи. Хайде ставай! Нямаме време за губене!
И Кибум стана. Оправи се и отиде на училище. А Темин го придружи. Докато течеше часът по математика и Кибум се мъчеше над събирането на числа, Темин му помагаше, а след това го мъмреше, че не си е направил домашното.
Малко по малко успехът на Кибум по математика започна да се повишава, с помощта и насоките на Темин. Скоро Кибум стана пръв в класа по математика. А вечерта Темин си тръгна, за последно галейки бузата на осемгодишния си ученик прошепна: „Добра работа" и си тръгна.
* * *
В пубертета Кибум имаше проблеми с гнева. Гневеше се за най-малкото нещо. Щом се разгневеше, започваше да хвърля предмети по виновника за състоянието му.
В час по рисуване ги накараха да рисуват портрет. Когато учителката каза на Кибум да направи очите на човека в рисунката по-малки, той побесня. Запрати скицника по бедната женица, придружен от няколко грозни думи. След това демонстративно напусна класната стая.
- Кибум, пак ли? - попита безпомощно майка му.
- Какво пак ли? - изрепчи се Кий на майка си. за приятелите си той вече не беше Кибум, а Кий. По две причини Кий се превърна в негов прякор. Първо, защото каквото и да му кажеш напреки, беше ключът към зъбене и крещене. Второ, защото той и приятелите му винаги успяваха да влязат в богатата къща, която предварително са набелязали. Занимаваха се предимно с дребни кражби или просто разлайваха кучетата и правеха стопаните на луди. Според Кибум те си го заслужаваха. Живееха фрашкани с пари, а имаше сума хора, които гладуваха. Малко дискомфорт нямаше да им се отрази зле, мислеше си тийнейджърът.
Никакви молби от страна на майка му, предупреждения от баща му, забележки от учителите не спираха момчето от това да прави каквото си иска и да изкарва лошото си настроение на околните. Затова днес, докато майка му пак го молеше със сълзи на очи да престане да повишава тон на всички, той се завъртя и безцеремонно тръгна към стаята си. Събра малко багаж и излезе от къщата през терасата. Не бе трудно, тъй като точно до самата тераса имаше дърво със стара къщичка. Хлъзна се бавно по дебелия клон и скоро се намери на широкото разклонение, където беше къщичката. Вмъкна се вътре за малко и извади брезентов спален чувал, задигнат от една богаташка къща. Нарами го и тръгна към парка в града, където знаеше със сигурност, че няма никого. Намести се на едно силно разкривено дърво и загледа звездите, Докато се опитваше да разпознае всички съзвездия, момчето заспа спокойно.
Сънят му продължи все така блажено до настъпването на зората, когато росата, появила се по близките клони на дървото не го събуди. Щом отвори очи, чу един дълбок глас, който каза:
- Небето е прекрасно толкова рано сутрин.
„Боже, пак съм попаднал на ексцентричен студент по изкуство с нацапана до неузнаваемост на първоначалния цвят роба" - помисли си раздразнен Кибум. Точно когато отвори уста, за да каже на нахалника да се маха, хвърли един бърз поглед на досадата. И затвори уста в същия момент. Само за да я отвори отново.
- Чакай, ти всъщност много приличаш на човек, когото смятах за въображаем. Сещаш се, вчера ни караха да рисуваме хора и аз си представих някого, който изглежда точно като теб.
- Всъщност аз съм този от рисунката - отговори момчето, излъчвайки непробиваемо спокойствие.
- Стига. Не ме занасяй. Не зная как си ме намерил и кой въобще ти е платил, за да ме изпързаляш, но ако не се разкараш, ще те наритам до Инчонското летище и ще ти открадна портфейла, за да платя за билет до Америка от него, задържайки останалото вътре - озъби се Кий.
- А визата? Как ще я уредиш? - насмешливо попита студентът, не губейки нито капка от аурата на спокойствие.
- Ще ти принтирам фалшива - заяде се другият, който още седеше в брезентовия чувал с камуфлажна шарка.
- В такъв случай ще ти трябва поне името ми. Че Мино - включи се другият с новопоявило се игриво пламъче в погледа.
В отговор Кибум го изгледа свирепо. Стана от чувала, нави го на руло и си тръгна невъзмутимо.
- Би ли благоволил най-сетне да ми кажеш откъде дявол те взел се пръкна и защо ме гледаш като кудук? - ядосано попита Кибум Мино, държейки го за яката опрян в стената.
- Казах ти, аз съм човекът от рисунката ти - спокойно каза последният, сякаш беше всеизвестен факт.
- Да речем, че ти повярвам. Защо постоянно ми вървиш зад гъза? - Кий продължи да си показва рогата.
- Леле, внимателно с думите, все пак ядеш с тази уста - отвърна Мино, ни най-малко притеснен от факта, че беше опрян до стената и здраво хванат за яката.
- О, ти да не си папата под прикритие, да ми четеш морал? - подхвърли саркастично Кибум.
- Не - кратко отвърна Мино. - И между другото, ще е добре да свикнеш с мисълта, че някой върви отзаде ти.
Тъкмо когато Кий си отвори устата, за да се озъби за пореден път, се появи учителка, която започна да крещи:
- Ким Кибум, пусни съученика си веднага и ела с мен до директорския кабинет!
- Няма нужда да ви следвам, с директора вече сме стари дружки - изрепчи се на жената. Пусна Мино, хвърляйки му последен свиреп поглед, и тръгна към директорския кабинет.
Всеки ден Кибум усещаше присъствието на Мино, което първоначално го изнервяше и ставаше все по-избухлив. Но с времето този ефект намаляваше драстично и Кий започна да черпи спокойствие от Мино, като едновременно с това изграждаше все по-високи граници на търпимост към околните и Мино започна да го наблюдава все по-отдалеч. Когато Кибум се научи да се сдържа без помощ от Мино, последният се отдръпна драстично. Седеше в къщичката на дървото по цели дни. Щом мина седмица без Кибум да избухне, Мино реши да си тръгне. Във вечерта на заминаването си остави шала, който винаги беше на врата му.
* * *
Сутринта, щом Кибум откри, че Мино го няма, зарида неутешимо, прегръщайки шала и усещайки кашмирената му мекота. Обикновено успокояващото кафяво се напои със сълзи и се превърна в потискащо кафяво-сивкаво.
В опит да успокои болката си, Кибум хвана четката и започна да рисува нежни, успокояващи форми, които му хрумваха на момента. Хартията се оцвети в слънчево жълто, кафявото, в което беше шала, който Мино му остави. А от време на време се показваше игриво зелено, свежо като утринната роса, а пастелно розово придаваше нежност на цялата композиция.
На края на вечерта Кибум остави четката, изми лицето си от следите на вече изсъхналите сълзи и се надяваше, че от цялата мацаница, която направи, ще излезе човек, който ще го обича безпрекословно и то с много нежност. Легна си с треперещо сърце.
На сутринта усети целувка по челото си и се събуди. Първото нещо, което видя, беше мъж с неправилни черти - леко гърбав нос, малки очи и зъбата усмивка с криви зъби. Въпреки това мъжът беше изключително красив, а пробуждащото се небе, нежно като цвета на сакурата, го окъпваше в светлина, правейки ореол около главата му.
- Хей, аз съм Джинки - дори гласът му беше мек и сладък като мед, с нотка звънливост, присъща на камбанките.
В този момент Кибум си обеща, че никога няма да позволи на сякаш приказното същество пред него да си тръгне, защото то вече беше проправило със странната си ефирност пътечка към най-строго охраняваните части на сърцето му. И той се надяваше, че стените, издигнати около това сърце, ще запазят облика на ангела пред него заключен завинаги. Защото Кибум подсъзнателно знаеше, че ще има нужда от любовта на Джинки във всеки момент, в който диша.