Част XIV

Айндховен, тайната щабквартира на политическата организация "Превес"

Началото на март, 20:33

- Колко пъти ти казах да стоиш далеч от него? - чете ми конско Гонсало за стотен път от приблизително месец насам.

Безхаберие.

Това е чувството, което изпитвам в момента, докато Гонсало крачи бесен пред мен със свити юмруци и святкащи очи.

- Изгубих им бройката след първия път - усмихвам се сардонично, облягайки се на стола.

- Твърде си ценен, за да ми ходиш като жив труп наоколо - заковава смръщените си вежди в мен за секунда, а след това продължава да обикаля бункера от едната до другата страна.

- Да, съжалявам, забравих, че съм вашата златна кокошка, която ви се снесе наготово - запращам му една хиенова усмива, а палецът ми завърта по навик пръстена на безименния ми пръст.

- Как не проумяваш какво се опитвам да ти кажа? - спира се пред мен и ме поглежда изпод свити очи. - Позволяваш на един убиец да си играе с теб като с една шибана проститутка! - изиква срещу мен, а вените по ръцете му изпъкват ярко.

- Усещам, че завиждаш. Искаш ли да те свържа с някоя проститутка, че да се успокоиш? - предлагам му и мога да предвидя как главата му скоро ще започне да пуши. Чудя се как още не ме е ударил.

- Арррр - изкрещява, вземайки един стол и го запраща по стената, който се разбива на хиляди трески. В стаята е мъртвешки тихо, а останалите агенти дори не смеят да издадат звук. Всички мълчат като пукали и се свиват още повече по столовете си. Дори хапливата Анастасия е странно смълчана. - Ще спреш ли да се държиш като пълен глупак? - изръмжава.

- Не мисля, че се държа глупаво - опонирам му. Гонсало се озовава с две крачки до контролното табло и натиска едно копче, с което тръгва записа от вчера вечерта, когато отидох в кабинета на Господаря и го молих да ме изчука здраво. И той го направи. Чукаше ме, докато краката ми не започнаха да ме предават и не започнах да рева отново заради болката в гърдите си.

Която от ден на ден става все по-неизмерима.

- Това е глупаво и неприемливо държание - посочва, вбесен монитора, където аз се моля на Господаря да ме изпълни, за да може той да заличи дупката в гърдите ми. И така и не успя напълно. Но поне ми достави наслада. Болезнена наслада. - Това да не е някаква извратена игра?

- Мисля, че си глух, Гонсало - повдигам вежди. - Разпитвахте ме почти половин ден. Минах няколко пъти през детектора на лъжата, разсъблякохте ме ти и твоите лекари, за да видите белезите. Почти ме унизихте. А ти все още не вярваш? - питам го спокойно със скръстени пред гърдите ръце. - Показах ти всички снимки, които имах. Разказах ти абсолютно всяка една подробност - с хладен тон изричам. - Не смей да ми повишаваш тон относно взаимоотношенията ми с господин Ким - мятам на Гонсало студен поглед. - Не смей. - А видеото продължава да върви, показвайки как Господарят ме просва на бюрото, сваляйки дънките ми. Обладава ме диво като животно, което е чакало часове, за да нападне жертвата си.

- Ще ни провалиш, Хенри - очите му се свиват заплашително, а в бункера започват да долитат собствените ми стонове на болка и удоволствие, предизвикани от настървеността на Господаря.

- Напомням ти, че дружно решихте да ме приобщите - гледам го право в кафявите очи, докато му говоря. - И го направихте, защото разбрахте, че и аз искам господин Ким мъртъв - поставям длани на коленете си, навеждайки се към Гонсало. - А аз не го искам по-малко мъртъв от вас. Тук влагам и личен мотив. Той измъчва моя народ от сигурно стотици години. Изнасили сина ми, Гонсало - скръцвам със зъби. - Няма да оставя нещата по този начин - повишавам глас, изправяйки се. - Господин Ким ще умре в моите ръце и никой от вас не може да ме спре. Вместо да ми четеш лекции постоянно, Гонсало, впрегни всичките си сили в това да намериш как се слиза под Лимбург, защото трябва да спася народа си. Искам да видя детето си живо и здраво, по дяволите - изсъсквам, а в очите на Гонсало блясва съчувствена нотка. Една от малкото такива, докато помежду ни прехвърчат искри на напрежение.

- Правя го, Хенри. Опитвам се да намеря начин да слезем долу - спира се на едно място и ме поглежда твърдо. - Но мястото, от което си излязъл, липсва. Няма го - глухо изрича.

- Как може да изчезне цяла вентилационна шахта? - недоумявам, а душата ми се изпълва с поредната доза отчаяние.

Отчаяние и срам, че няма да мога да видя сина си и да спася изстрадалия си народ.

- Когато върху нея се построи мол, може. Няма как да го претърсим целия, за да намерим вентилационната шахта - а аз отново сядам, покосен. Изведнъж нещо ме стяга в гърдите, малката ми частица надежда се свива мъчително.

- Нарисувах ви карти на Подземието в най-големите подробности, които успях да се сетя. И въпреки това не можете да откриете нищо?! - питам, включвайки и сарказъм. - Аз си свърших работата, ваш ред е да намерите как се слиза долу - присвивам заплшително очи срещу него.

- Проблемът, Хенри - започва с ръмжене, а видеото продължава да си върви на зададен план, докато между нас с Гонсало прехвърчат смъртоносни искри, - е, че дори да имаме карта на вентилационните шахти, не можем да изследваме всяка сграда. Няма как да стане. За повече от 15 години всичко се е променило доста, особено сградите. Преди на тяхно място е имало къщи или малки магазинчета, а сега има огромни блокове, хипермаркети, автомобилни салони и т.н.

- Има как да стане - изправям се отново и изкрещявам срещу него. - Казвате, че искате да убиете господин Ким, за да спрете кръвопролитията. Затова намерете някакъв вход към Подземието и ще спрете много повече мор, отколкото някога бихте могли. И нека набия следното в главите ви, господин Ким е мой - скръцвам със зъби. - И на никого другиго. Имам лична работа с него - с дълбок, мрачен глас изричам.

- Забелязвам - изсумтява Гонзалес и накланя глава към видеото, от което се чува как скимтя.

- Мислиш си, че можеш да ме засегнеш, като ми показваш това? - питам, не разбирайки какво точно се опитва да направи.

- Забелязах, че не си обидчив и че не засягаш. Като айсберг си. Но искам друго да ти покажа. Просто се виж - посочва екрана. - Когато дойде тук януари беше горд, изправен, стабилен, а сега се превръщаш в едно мекотело, което позволява да го разиграват като малко дете - повишава тон в края на изречението, а аз издишам протяжно. - Погледни се в огледалото, Хенри, и осъзнай най-сетне какви ги вършиш - назидателно ми напомня.

- Какви ги върша? - изричам с изнервен глас. - И за това ме разпита, Гонсало. Да не страдаш от Алцхаймер, че забравяш толкова лесно?

- Разбира се, че помня, Хенри - озъбва ми се. - Особено след като премълча толкова важна информация - челюстите му изтракяват силно.

- О, не ми говори за честност и истина - извъртам очи. - Казах това, което трябваше. А и се замисли малко, представи си, че бях казал следното:"Аз идвам изпод земята, където ме държаха насила 15 години и ме изтезаваха като мръсно псе. Приятно ми е да се запознаем". Едва ли би сметнал такова изказване за сериозно - продължаваме да се нападаме с него.

- Това е изключително важна информация, Хенри, която не бива да бъде премълчавана, защото променя доста неща - скръцва със зъби той, мятайки ми мълнии с очите си.

- Знаеш ли какво - започвам, - ти и вашата малка организация не вършите кой знае каква работа - изолювам ядно. - Единствената стабилна връзка между вас и господин Ким съм аз. Запомни това, Гонсало. И по дяволите, спри този запис. Това можеш да си го гледаш и вкъщи, ако толкова много искаш - поглеждам го за последно в бесните очи и излизам от бункера бързо, преди да е успял да каже още нещо.

Чувам крясъците му, докато се качвам нагоре по тунела. Нека да беснее, като иска. Никой не може да промени действителността или фактите. Имам нужда от Господаря.

За да може да потуши болката, която той сам създава.

Когато излизам на улицата, всичко е смълчано и неподвижно. Закопчавам дебелото си сако и пъхам ръце в джобовете му. Тръгвам напред, изтощен от караниците с Гонсало и непрестанните кошмари, които ме преследват.

Преди две седмици разпръснахме прахта на Линда и Захари над любимия парк на Линда в Кьолн. Като бяхме студенти това беше любимото ни място за сбирки и го посещавахме често. Задължително всеки уикенд бяхме там, събирайки се, за да обсъдим някои интересни клюки и да си говорим. Самият парк е малък с едно изкуствено езеро и мост над него, и няколко огромни бука. Посещавахме го, защото имаше някаква тайнственост и магичност, които ни привличаха към него. Макар и не малък брой хора също да го предпочитаха, винаги сядахме под единия от буковете, за да се наслаждаваме на задушевната атмосфера.

И преди две седмици за пръв път усетих хлад в нашата групичка. Линда я нямаше. Нямаше го онова слънчево момиче, което ни сплотяваше и ни правеше едно цяло.

Нямаше я.

И липсата ѝ си личеше.

Калоян и Сам бяха мълчаливи, Калоян не пускаше шеги, нямаше я вечно ухилената му физиономия. Високият като върлина Сам изглеждаше като плачеща върба - прегърбен и съкрушен. Карла триеше очите си постоянно, а Лена и Лео се опитваха да бъдат до половинките си. Но и двамата не бяха по-добре психически.

Никой от нас не беше.

Когато премахнеш важен орган от тялото, няма как да очакваш организмът да функционира по същия начин. Ще настъпят промени в него, които могат да доведат и до неговата смърт.

А ние, всичките, едва ли ще бъдем същото сплотено семейство, след като Линда и Захари ги няма.

Рухнах първи на моста сред хората, които минаваха по него. Просто паднах на колене и заплаках. Налагаше ми се да погреба още двама, важни за мен души в рамките на три дни. Не можех. Просто не издържах.

Но и не ме интересуваше нищо и никого. Нито хората. Нито времето. Нито мястото.

Исках да си върна любимите хора, за чиято смърт самият аз бях отговорен, но това нямаше как да се случи.

Крещях силно съм небесата, докато гърдите ми не започнаха да се разтърсват от хлипове - тежки и звучни. Бях изгубил съпруга си и момичето, което ме накара да повярвам в светлината. Бях изгубил досег и надежда за света.

А сега дори не чувствам приемственост между света и мен. Няма я онази живителна връзка, която ме кара да тача поне малко съществуването си.

Именно защото съм загубил всичко.

В онзи ден на моста всичко бе толкова сиво и бездушно. Бях сляп, глух за света и неговите цветове и шумове. Всички се опитваха да ми дадат от силите си, да ме подкрепят доколкото могат, но аз съм повреден от малък. Колкото и да ми даваш, и да искаш да ми помогнеш, няма да се получи, защото съм твърде кух, за да приема помощ или дар.

Ръцете ми трепереха твърде много, за да изсипя общата им прах в езеро. Гледах отстрани как Калоян го правеше, докато вятърът отнасяше сълзите ми с всеки свой порив. Гледах всичко, но не виждах. Слушах ги как се сбогуваха с Линда и Захари, но не ги чувах. Всичко бе безлично. Точно като едно размазано петно.

Не казах нищо. Устата ми просто не искаше да се отвори. Като на един жив труп. Нямах сили да се боря с действителността и да ѝ показвам, че аз съм по-силен от нея. Че няма да ѝ позволя да ме разгроми за пореден път, но не тя беше победила, а Господарят.

Но той е моята реалност.

Исках да утеша останалите, да им дам опората, която те ми даваха години наред, но не успях да събера нужното количество смелост, за да ги погледна в очите. Съвестта ме гризеше, защото знам, че аз съм виновен за смъртта на Линда и Захари. На Господаря не му пука колко хора ще изтреби, за да ме съсипе, но колкото и празен да се чувствам, все още не съм стигнал пълното безразличие.

Мъртвило.

Накъдето и да се обърнех, ме следваше задухът. Просто въртях златния пръстен на безименния си пръст, докато погледът ми блуждаеше в нищото.

Светът вече бе толкова различен. Толкова спаружен, убил и белезникав.

И в един момент не издържах да гледам сълзите им, да чувам хлиповете им. Затова избягах.

От апартамента.

От Кьолн.

От всичките си приятели.

За да се озова в кабинета на Господаря.

Така и не успях да избягам от него. Твърде слаб съм, за да го направя.

Нямаше нужда да коленича или да моля. Достатъчно беше, че бях дошъл при него, отчаян и треперещ. И той пределно добре знаеше, че вече съм стъпил на дъното. Че съм достатъчно изгубен, за да започна да го желая искрено и дълбоко.

Устните му бяха студени, но приемащи. Ръцете му скитаха навсякъде по тялото ми и винаги се закотвяха на плешките ми при името му.

Искам го. Защото вярвам, че той може да запълни онова, което сам разруши.

Но не стана така. Просто усещах как рухвах все повече и повече с всеки болезнен тласък. Пропадах все по-надолу в тъмния кладенец.

Но се присламчвах по-близо до твърдото му студено тяло с мисълта просто да забравя за всичко. Но не успях.

И въпреки това продължавам да се връщам при него, за да натискам повече болката, докато ме превземе изцяло.

Връщам се със самозаблудата, че тя ще изчезне в един момент. Че ще се изпари.

Но вече не мога да отстраня тази делюзия от себе си.

Вече не.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Март, 19:22

- Сигурен ли си, че нямаш нужда от още нещо, Хенри? - пита ме мило Наталия, докато бърка някаква супа на котлона в кухнята ми.

- И да искам, няма да го получа. Не мога да върна времето назад - отвръщам изтощено. - Всичко, което искам, е вече мъртво. А няма как да съживиш мъртвите.

- Ходил ли си въобще на работа? - сменя темата виждайки, че отново започвам да се самовглъбявам.

- Не - отвръщам честно. - Не и от почти три седмици - почесвам се по наболата брада. - Не искам да седя по осем часа в онзи отвратителна компания. Просто няма да издръжа на напрежението и отново ще рухна - допълвам, като пропускам да кажа, че въпреки това всеки ден ходя в кабинета на Господаря, за да ме чука, докато почти не припадна. И всеки път рухвам повече от предишния. Пропадам все по-силно за Господаря Ким.

- Хенри - започва и едвам се възпирам да не я прекъсна, - трябва да се съвземеш. Трябва - натъртва. И това е разговор, който съм водил стотици пъти не само с нея, но и с Гонсало, че и с Анастасия, която реши да ми даде няколко житейски съвета. Но никой не може да проумее, че съм роден с болката и отчаянието. Те не са придобити постфактум. Те са част от мен.

- Мислиш ли, че не опитвам, Наталия? - повишавам тон и потривам очите си. - Но не се получава. Колкото повече се изправям, толкова по-силно падам следващия път. Затова предпочитам въобще да не ставам от земята. Там ми е добре - безлично ѝ отговарям. Вече няма емоция в гласа ми.

Защото ставам бездушен като Господаря.

- Въобще не си добре - възразява. - Погледни се, Хенри - безсилно продумва. - Стоиш само в стаята си и гледаш безцелно тавана, докато не дойда да те видя какво правиш. Не ядеш...

- Не съм гладен - прекъсвам я, защото започвам да се отегчавам от този разговор.

-...не спиш. Не се грижиш за себе си - извисява тон. - Осъзнаваш това, нали? - пита и предполагам, че ме наблюдава, но аз просто зяпам масата сякаш е най-красивото нещо на този свят. А вътрешно всичко се разпада. Твърде бързо, дори за да успея да уловя моментите на паденията си.

- Да, осъзнавам го - отвръщам, продължавайки да въртя златния пръстен от Тулу. - Но не мога да променя нищо.

- Защо да не можеш, по дяволите? - изкрещява, но вече не ми пука кой, какво и защо казва. Няма значение. Никой не може да промени действителността. А тя е вече мъртва. - Боли ме да те гледам такъв, Хенри. Защо си го причиняваш? - тихо изговаря думите сякаш се страхува да не пипне някоя струна в мен и да не се разпадна на части необратимо.

- Вече не знам, Наталия - отвръщам вяло. - Господин Ким ми отне всичко. Опитах се да се справя с него, да го победя в собствената му мръсна игра. Повярвай ми, опитах - още по-скръбно промълвявам, - но той държи сина ми долу в Подземието си - заравям глава в ръцете си. - Видях как го изнасилва. Това е моето дете и дори не мога да го спася. Не мога - А Гонсало само ми пили как не трябва да слушам Господаря и да пълзя в краката му. Бих продал душата си, тялото си, бих станал роб отново, стига да знам, че Господарят няма да наранява детето ми. Не мога да понеса тази гледка.

- Ще намеря начин да спася детето ти, Хенри. И не само него. Имаш думата ми. Но трябва да се държиш, мили мой, трябва да се бориш за детето си, за народа си и най-вече за себе си - увещава ме.

- Знам, Наталия. Знам. - Няколко сълзи се спускат по бузите ми, защото едно е да осъзнаваш сегашността, друго е да се опитваш да я разрешиш.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Улица Майне, "Сет Холдинг" АД

Средата на март, след работно време

Не тая надежди, че Наталия ще успее да открие вход към Подземието на Господаря Ким. Затова ще се наложи доброволно да сляза там като роб.

Почуквам силно на орнаментираната врата на кабинета на Господаря и изчаквам няколко секунди, докато ми отвори.

- Мисля, че е крайно време, господин Шулц, да се появите на работа - посреща ме с хиенова усмивка и черни очи. - Трябва ли да Ви припомня какви са изконните Ви задължения? - повдига вежди, при което очите му стават още по-големи и насмешливи.

- Няма нужда, господин Ким - отвръщам с учудваща за мен увереност, която не притежавам. - Всъщност идвам да подам оставката си - и да ти дам душата и тялото си, за да не измъчваш сина ми. Единственият жив човек, който ми остана.

- Ако обичаш, влез - отдръпва се от вратата и ме подканя да вляза вътре. През огромните френски прозорци зад бюрото му навлиза лунната светлина на нощта и обгръща кабинета му в призрачно сияние.

- Да не би да работите на тъмно, господин Ким? - питам с гръб към него, докато той затваря вратата.

- Не, просто реших да се полюбувам на залеза от тридесетия етаж - и красивият полилей в средата на стаята светва.

- И полюбувахте ли се? - питам хладно.

- Разбира се, че да. Залезът може да бъде многопластов, господин Шулц. Приемете го като момента, в който денят умира, а се ражда нощта. В този миг светлината и тъмнината се срещат, а тъмнината измества светлината - говори монотонно.

- Тогава и при всеки изгрев светлината измества тъмнината - смръщвам вежди, с Господарят се отправя към бюрото си.

- Това е така - затваря някакъв кожен тефтер и го пъха в чекмеджето на бюрото си.

- Не виждам логиката - поглеждам го, докато вътрешно сърцето ми бумти. Господарят се усмихва омайно, минава пред бюрото си и се обляга на него.

- Сигурно, господин Шулц - кръстосва глезени. - Помислете какво може да изобразяват залезът и изгревът - сваля очилата си. Но колкото повече го гледам, толкова повече потъвам в чисто черните му завладяващи очи.

- Не знам - отговарям отвеяно. - За друго съм тук, а не да отговарям на въпроси - озъбвам се.

- Тогава нека отговоря на Вашия - усмихва се злобно. - Няма да ходите никъде, господин Шулц. Не Ви позволявам - отласква се от бюрото с хищна грациозност.

- Моето не беше въпрос - възразявам, а Господарят тръгва да ме обикаля като лъв, дебнещ плячката си.

- Иначе нямаше да дойдете дотук, господин Шулц. Искате разрешение, но аз няма да Ви го дам - спира се пред мен и ме поглежда, вдигайки глава. - Все още имам работа с Вас - засмива се злостно, от което косъмчетата на ръцете ми насттъхват. - Но мисля, че сте дошли и за друго нещо, господин Шулц. Мога да го усетя - започва отново да обикаля, докато аз стоя на едно място, замръзнал и вцепенен. - Отново ще се молите да залича болката от безполезното Ви сърце? Или ще искате нещо повече от това? Ще искате да ме убиете? - прошепва близо до мен. - Или аз да убия Вас? - допълва, докато обувките му едвам забележимо тропат по пода. - Назовете желанието си, господин Шулц, и аз ще го изпълня - прошепва ми с дрезгава нотка.

- Спри да измъчваш сина ми. - Стъпките му спират и тишината бавно протяга към нас кървавите си ръце.

- Какво ще ми дадете в замяна, господин Шулц? - повишава глас.

- Душата си, тялото си. Всичко - а Господарят се засмива високо.

- Виждам, че няма какво да ми предложите, господин Шулц. Вие сте роб, едно нищо. Как едно нищо може да ми предлага всичко? - пита иззад гърба ми.

- Вземете каквото е останало от мен, но пощадете сина ми - отново му казвам. Трябва да го спася. И ще сторя всичко. И не ми пука, ако ще и главата на Гонсало да експлодира от яд.

- Мислите те си, че е останало нещо от Вас? - с насмешка възкликва.

- Да - отговарям уверено.

- Какво е останало в такъв случай? - в гласа му не се долавя любопитство, а студена язвителност.

- Човечност - а Господарят отново се засмива зловещо.

- В голяма самозаблуда сте, господин Шулц. Взех всичко от Вас - храня се с вашите гаснещи болка и гняв. Само това имате, но бавно Ви вземам и тях. Накрая ще останете гол - без нищо, за което да се хванете - минава пред мен и вперва злостния си поглед в моя. Очите му обхождат лицето ми, търсят слабите ми места и искат да ме принизят.

- Убий ме, тогава. Нямам нищо. Взе всичко от мен - хващам се с ръка за гърдите, където усещам сърцето си да бие все още. Все така мъчно. - Уби любовника пред очите ми, изби народа ми. Накара ме да убия съпруга си - изшепвам дрезгаво под напор на задуха в мен. - Остана ми синът, когото искаш да съсипеш. Разменям живота си за неговия - предлагам му отново с наивна надежда.

- Ще ме молиш ли, робе? - Миглите му трепват бързо, докато очите му ме гледат с мъртви пламъци. - Колко повече може да дадеш от себе си? - Приближава се опасно близо до мен, телата ни са на нищожни милиметри разстояние. Знам, че иска да ме види унизен. Но за мен не е унизение да искам да спася детето си.

Вече не.

Падам в краката му и скланям глава. Прекланям се пред него, показвам му, че той е победил.

Но кой всъщност печели от всичко това?

- Умолявам Ви, Господарю, пощадете го. - Пръстите ми докосват излъсканите му до блясък обувки. Душата ми се пречупва с всяка следваща дума.

- Защо да го правя, робе? Особено се отвращавам от копелетата. А ти си създал едно такова - произнася жлъчно.

- Накажете мен по какъвто начин искате. Ще поема всичко. Само не го наранявайте повече - тихо промълвявам.

- Искам сладката Наталия. Нейният живот за този на копелето ти. Избери си - засмива се ехидно, а сърцето ми се свива, докато коленича в краката му.

- Не отново - вдигам глава, докато един ред сълзи потичат по бузите ми. - Не ме карайте да избирам - проплаквам с отчаяна молба.

- От кого имаш повече потребност, робе? - пръстите му минават през лицето ми и избърсват сълзите ми с жестока хладност. - И така си в краката ми, можеш да ми духаш - откопчава колана и копчето на дънките си, пренебрегвайки отчаяната борба, която водя в момента.

Анхел или Наталия.

Наталия или Анхел.

И аз свалям панталона му заедно с боксерките и го поемам, доколкото мога в устата си.

- Докрай, робе - нарежда ми и хваща с деликатните си пръсти косата ми, дърпайки главата ми назад. - Ще ме поемаш целия - напъхва се надълбоко в гърлото ми и аз започвам да се давя от дължината му, но той не се отдръпва, а ме наблюдава как се гърча като червей в краката му.

Хващам се за бедрата му, докато Господарят Ким натиска главата ми към половия си член. Изважда го от устата ми и аз започвам да кашлям силно.

- Дори не можеш да ме задоволиш, робе - издърпва рязко косата ми назад и ме принуждава да го погледна, докато хрипове излизат от притвотените ми уста. - Вече дори за курва не ставаш - удря ми силен шамар с другата си ръка. - Ти си безполезен - бавно и хладно ми говори, докато пръстите му стискат косата ми до червена болка. - Ти си един боклук, който знае само да реве и да се моли. Жалък си - изсмива се в лицето ми. - Кажи ми как би се описал - извисява се над мен в целия блясък на своя мрак.

- Както ме опишете Вие - премигвам, за да разкарам сълзите. Но не мога да разкарам задуха.

- Искам да го чуя от безполезната ти многознаеща уста. Какво си ти? - усмихва ми се с хищна усмивка, която разцепва красивото му лице.

- Роб - изшептявам, докато лявата ми буза пулсира.

- Не те чувам - подвига крайчето на устните си.

- Роб. Аз съм роб - отвръщам безсилно.

- На кого принадлежиш, робе? - ясно изрича, докато очите му трептят в орбитите си.

- На Вас - гледам го право в безчувствените очи, а устните му се разтягат в доволна усмивка.

- А какво правят робите? - накланя глава на една страна, без да мига.

- Подчиняват се - преглъщам тежко.

- Много добре, робе - пуска главата ми. - Знаеш какво да правиш, курвичке моя - засмива се остро, а единственото, което изпитвам аз, е мерзост. Отвратен съм от това, че давам и последната си частичка свобода в опит да спася Анхел от безнравствеността на Господаря.

Поемам го отново в устата си, а след това облизвам целия му ствол.

- Прави го по-добре - изръмжава ми той.

- Да, Господарю - промълвявам монотонно. Без каквото и да е било остатъчна емоция.

Курва.

Това съм аз. Една курва, на която никога не ѝ стига и винаги иска още и още. Но докога ще имам правото да желая и изисквам?

И да искам, не мога да побера половия член на Господаря в устата си. Затова смуча и облизвам главичката му, докато обработвам останалата част с ръката си. Сълзи на самопрезрение и отвращение се стичат по бузите ми, докато духам на Господаря.

Чувам го как сумти. Усещам как нарочно пъха члена си по-надълбоко в гърлото ми, карайки ме да се задушавам и давя. Но продължавам да му правя фелацио.

Чувам смеха му, който извибрирва по тялото ми, карайки ме да настръхна. Смехът му е жлъчен, безрадостен, коравосърдечен.

- Знаеш ли, робе, какво са залезът и изгревът? - слага ръката си върху тила ми и се тласка рязко в устата ми, при което звездички изскачат пред погледа ми. - Това, робе, са смъртта и раждането. Всяка сутрин се раждаме, за да умрем всяка вечер. И така до безкрайност.

Искам да му отговоря нещо хапливо, но Господарят нарочно запушва устата ми.

Нарцис.

Поставям ръцете си на снежнобелите му бедра за опора, докато продължавам да облизвам половия му член, който трепти в гърлото ми и ме задушава. Поемам го по-настървено, по-майсторски, по-дълбоко.

Изведнъж Господарят ме бута от себе си, отстранявайки главата ми от ерекцията си.

- Стига толкова, робе. Смятам да свърша в задника, а не в устата ти. Събличай се - нарежда ми хладно и сваля тъмночервения си елек, докато аз стоя все така на колене и го наблюдавам в цялото му безсмъртно изящество. Гледам как разкопчава ризата си и я изхлузва през главата си и как изритва дънките си.

- Цяла вечер ли смяташ да седиш на колене, робе?

- Не - отвръщам вяло на реторичния му въпрос. Но нямам сили за нищо. - Защо не ме убиеш, след като смяташ, че нищо не е останало у мен? - питам го с надеждата просто да ме убие. Така поне ще се спася и няма да страдам повече.

А това е нещо, което той така или иначе не иска да извърши. Дори да съм стигнал дъното на екзистенциалната нищета.

Няма да го направи, защото има нужда от хората, за да продължава да живее.

- Както казах и по-рано, робе, още не съм свършил с теб - хваща ме за бицепса и ме изправя на крака с невиждана сила. Или просто съм станал твърде слаб, за да противодействам. - Но си прав, има нещо останало у теб, което все още мога да взема.

- И кое е то? - питам, докато сърцето ми блъска срещу ребрата ми.

- Тъгата ти - започва да ме дърпа към дивана в лявата част на стаята. - Усещам я как те покрива целия. Все още си достатъчно тъжен, за да не се предадеш. Но ще взема всичко от теб, докато не започнеш да ми се подчиняваш напълно, робе - сяда върху дивана от естествена кожа с цвят на горски плод и ме дърпа рязко, и аз падам върху студеното му както винаги обтегнато тяло.

- Не ти ли се подчинявам достатъчно? Не изпълнявам ли всяко твое желание? - питам го, докато черните му очи ме хипнотизират с плътността и дълбочината си.

- Винаги се дърпаш и бягаш, робе - ръцете му пропълзяват по гърба ми, впивайки се в кръста ми. - Това не е подчинение, а непостоянство. А аз искам да ми се отдаваш напълно и изцяло, да слушаш всяка моя заповед и да изпълняваш дословно всяка моя дума - строго изрича. - Но ти не го правиш - ухилва се мрачно, а скулите му изпъкват още по-яростно на фона на студеното му изражение.

- Твърде много Ви мразя, за да Ви слушам. И за какво да го правя? За да можете накрая да убиете всеки един, който значи нещо за мен? Много добре знаете, че двамата се използваме взаимно - прибирам един непокорен тъмен кичур зад ухото му. - Вие вземате от мен, като същевременно пълните други дупки, които преди това сте изчегъртали. И така до безкрайност. Вие имате нужда от мен, колкото и аз от Вас. Просто причините ни са с различно естество - поглеждам го за последно в дивите пламнали очи, които ме изгарят като факла. Толкова празни, изпълнени с умопомрачение.

И този път той ме целува.

Твърдо.

Лековато.

Настоятелно.

Ръцете му изкарват ризата от панталоните ми, докато устата му се слива с моята. Пристискам се колкото мога повече в голото му тяло, което тръпне колкото моето.

Отделяме глави, но аз отново сливам устите ни в пламенна целувка и разделям устните му с езика си. Ръцете ми минават набързо през лицето му и се спират на меката му коса. Езикът ми се преплита с неговия и няма как да не се почувствам жалък, когато знам, че го правя повече за лична изгода, отколкото с мисълта да спася било то Наталия или сина си.

Задъхан от целувката и с подути устни свалям сакото от раменете си, а Господарят изхлузва ризата през ръцете ми. Пръстите му минават през изпъкналите ми ребра, по които си личат старите белези и новите синини и рани. Господарят Ким нарочно ги разранява наново и кървави струйки потичат по хилавото ми тяло.

Дишам тежко, докато гледам как Господарят облизва кървавите си пръсти един по един с ехидна усмивка, която кара лицето му да изглежда невероятно зловещо.

Ставам от него, а краката ми треперят конвулсивно, и разкопчавам колана и дънките си. Събувам обувките си и изтръсквам дънките на пода.

Господарят Ким отново ме дърпа в скута си и аз падам върху него.

- Можете да спрете с това. Така или иначе накрая ще получите това, което искате. Че даже и отгоре - отговарям на пресекулки заради бушуващия в мен адреналин.

- Така е, робе - изшептява, но гласът му зазвучава толкова кристално ясно и отчетливо в ушите ми. - Винаги получавам това, което искам. - Ръцете му минават през дупето ми и се спират на белязаните ми бедра. - А ти винаги си бил мой. Разбираш ли? Мой - вперва жежкия си поглед в моя, натежал от старост и обърканост.

И двамата се сливаме.

О, само как се сливаме.

Бавно.

Дълбоко.

С пъшкане и ръмжене.

Навлиза в мен надълбоко, докато не започвам да скимтя и да се извивам в скута му.

Усещам го. Целия.

И го приемам. Напълно.

Започвам да се движа по набъбналия му член, който част по част ме разтяга, при което охкания излизат от устата ми.

Харесвам начина, по който ме изпълва - толкова ефикасно и красиво. Ако болката въобще може да бъде красива.

Но това е нашият ритъм - див, неопитомен, помитащ.

- Още. Искам повече - изскимтявам, когато навлиза рязко в мен, карайки ме да издам глава назад.

- Знам, робе - засмива се и раздалечава краката ми, за да ме изпълни по-дълбоко. - Курвите винаги искат още. Но ти ламтиш за други неща, не само за секс - мрачно промълвява.

- Откъде можете да знаете, като не притежавате и капка човечност? - преглъщам слюнката си и облягам глава на рамото му.

- Чувствата, робе, са, за да можеш да бъдеш съпричастен на другите - прошепва в ухото ми. - Но на мен не ми трябват чувства, за да разбирам какво чувстваш всеки един момент. Живял съм на този свят много повече, отколкото малкият ти мозък може да побере - изрича с дълбока ненавист. Сякаш е отвратен от собственото си безсмъртие и съществуване. - И сега мога да разчета всекиго само с един поглед, особено теб. Мога да разгадая всяко чувство, мимика или конвулсия на тялото ти. Усещам те по-дълбоко, отколкото си мислиш, робе.

- След като твърдите, че ме усещате и познавате, за какво ламтя тогава? - питам шепнешком в ухото му. - Толкова ли съм лесен за Вас? - с раздразнение допълвам.

- Хората ми станаха безинтересни от отдавна, робе - изръмжава, дърпайки силно главата ми назад, а пръстите му стискат здраво косата ми. - Защото всички сте едни и същи - себични и лицемерни същества, които гледат собствената си изгода. И ти си същият и страдаш от същите глупави предразсъдъци. Твърдиш, че искаш да спасиш копелето си, но единственото, което искаш да извлечеш от цялата ситуация, е удоволствие, с което да залъжеш себе си, че си праведен и вършиш нещо добро. Ако го правеше за чуждата облага, робе, нямаше да идваш всеки ден като скитник и да ме молиш да те чукам. Ти си един долен лъжец, който дори не знае какво иска от мен - изплюва ядно и се тласка мощно в мен, при което се затягам около ерекцията му.

- Погледнете първо себе си, Господарю - промълвявам, останал без въздух. - Хората за това са хора - да правят грешки. Но и Вие правите същото - грешите в консервативната си преценка. Хората може да сме всякакви, но все още имаме сърце и душа - поглеждам тавана с размътен поглед, докато Господарят държи в юмрука си косата ми, скубейки я в израз на незадоволителност. - А Вие нямате сърце, не го усещам да тупти под дланта ми - усмихвам се лудешки, поставил ръка върху гърдите му. - Вие не можете да се похвалите с това, че сте човек, че можете да чувствате и да обичате. Не можете и никога няма да сте способен, Господарю.

- Не ми и трябва тази твоя човечност - повдига таза си и двамата се срещаме бурно като две загубени комети в необятния космос. - Тя е безполезна точно като теб - с гняв изрича. Но въпреки това усещам, че има нещо повече зад думите.

Една неизказана история.

- Но все още не сте ме убили. Защо? - затягам хватката си около таза му. - Мразите ме, защото съм двуличник. И смятате, че съм беьполезен. Но знаете ли какво, Господарю? - спускам се по него. - Причината, заради която аз идвам всеки ден при Вас, а Вие не искате да ме пуснете, е, че желанието за омраза няма да свърши никога. Вие ще ме мразите, защото съм човек и страдам от собствените си чувства, а аз ще Ви мразя, защото съсипахте не само моя живот, но и стотици други. Това е устна уговорка между двама ни, която е непостоянна, защото ролите винаги могат да се сменят, Господарю - подсмърчам. - А аз никога не нарушавам обещанията си - затварям силно очи и се оставям на течението.

С Господаря Ким не сме много по-различни един от друг. Всеки страда от различни предубеждения и характер. Но с Господаря се допълваме, не защото сме различни, а защото си приличаме по повече неща, отколкото и двамата бихме искали да признаем.

Огън бушува в мен, докато се сношаваме тежко и неконтролируемо. И аз знам, че той няма да ме убие, колкото и да искам. Той ме държи близо до себе си, не защото не е свършил с мен, а защото съм единственият, който може да му се опълчи и да каже истината в лицето му.

Господарят Ким ме изгаря с всяко свое докосване, разкъсва ме на части с всеки свой тласък. Усещам гнева му, защото съм напипал едно от малките места в него, които все могат да предизвикат емоция.

- Но знам, че и у Вас е останал някакъв остатък от чувство - прошепвам срещу устните му, попивайки от ябълковия му дъх. - Омразата и яростта са все още чувства, Господарю, а Вие ги превъплъщавате много добре - целувам го, за да изпия всичко от него.

И за да взема всичко, което ми предлага.

Да си върна онова, което той взема от мен.

Пръстите му с тъпи нокти нарочно дерат бедрата ми, оставяйки червени следи. Нарочно стискат и мачкат, за да оставят моравочервени синини.

И знам, че предавам народа си. Анхел. Себе си.

Но каква е цената, която трябва да платя, за да спася себе си и народа си?

И двамата с Господаря се сливаме в едно неразривно цяло - превръщаме се в един хаос от пъшкания и скимтене. Скимтене и пъшкания.

Пот се стича от мен и пада върху гладката му кожа. Устните му са все така студени и безчувствени, но се разтварят за мен.

Треперя силно, докато ме изпълва със студените си гняв и коравосърдечие.

По-навътре.

По-навътре.

По-навътре.

Докато не ме изпепели и не се превърна в една купчина безполезна прах.

Никога не съм бил нещо по-малко от негов, но и той не е бил никога нещо повече от мой.

Независимо от неговите предубеждения и моите страхове ние сме свързани.

Нищо повече и нищо по-малко.

Защото когато безсмъртието и човечността се срещнат, всичко избухва като свръхнова.

Ярко.

Запомнящо се.

Уникално.

И Господарят свършва в мен, стенейки силно, докато пръстите му се впиват в седалището ми до болка.

Спускам се за последно по него, склопяйки здраво очи, пометен от голяма доза удоволствие.

Оргазмът е винаги кратък, но освобождаващ.

- Просто ме убийте, за да се отървете от мен - предлагам му за пореден път, защото в нашата игра всичко е на живот и смърт.

А аз искам да умра, за да не гледам как унизявам народа си, който положи толкова усилия, за да ме спаси.

- Ти си нищожество, робе - хваща брадичката измежду пръстите си, - но аз съм по-зле, поне в това си прав. Очевидно харесваме да виждаме отражението си в другия. Ти ми предлагаш отново смъртта си, а аз ще ти предложа за последен път да оставиш народа си и да властваш с мен. Помисли внимателно върху възможността, робе. Ще имаш всичко, което някога си искал - ще ти дам абсолютно всичко - говори убедително и омайващо. Но доколко мога да му се доверя? - Ще имаш мен, ще имаш власт, ще имаш дори онази нахалница, която ти роди дете - тихо промълвява.

- Тя е жива?! - недоумявам.

- Разбира се, че е - извъртява очи, а моите се напълват със сълзи. - Жива е, защото изплаща греха си заради това, че е спала с теб и че роди онзи изрод, заради който искаш да жертваш сладката Наталия - мрачно изговаря.

- Какво си направил на Мариета? - вдигам ръцете си и ги увивам здраво около врата му. - Какво?

- Можеш да спреш да се правиш на мачо - изхърхва. - Слушай ме внимателно и ще ти я доставя на тепсия - усмихва ми се, докато лицето му бавно почервенява заради силното ми стискане.

- Защо точно мен? - отслабвам хватката си, докато го гледам бясно. - Можеш да имаш всеки друг. И без това всеки лази в краката ти, но ти искаш мен. Защо? - не разбирам. Но няма как да проумееш безсмъртието.

- Защото, робе, си един от малкото, който успя да избяга. Не само че избяга, но и все още проявяваш свободна воля. На изключително малък кръг от хора съм позволявал да ме чукат - поглежда ме с изключително тъмен поглед, който обаче не мога да разгадая. - Колкото си ми безинтересен, толкова си ми и интересен. - Но усещам, че зад думите му има друга причина. Никога не разкривай картите си напълно, а Господарят винаги има по няколко коза в ръката си. Тогава какво още крие той? - А аз имам нужда от разнообразие - усмихва ми се дяволски изпод сплетения си тъмнокафяв бретон. - Какво ще ми отговориш, робе? Съгласен ли на да замениш живота на целия си и без това ненужен народ за тези, които наистина искаш? - пита, знаейки, че ме поставя в неудобна дилема. Но знам какво би искала Мариета и за каквото би се борил Анхел - за правда и отмъщение. Имам дълг към тях. И Мариета би умряла в опит да спаси останалите, отколкото да се предаде по този низък начин. Трябва да изпълня онова, заради което ме изкараха на повърхността.

Но желанието ми спрямо Господаря никога няма да спадне. Винаги ще го желая до болка. Ще го желая извечно и до безкрай, защото само той пасва на моята същност. Грешиш, Тулу, не мога да продължа напред.

Защото Господарят Ким ме държи в миналото с вериги. Вериги, които няма как да срежа.

- Не ти искам скапаната власт и похот, Господарю. Искам праведност и свобода. Осъзнавам, че съм долен заради това, че желая да ме задоволяваш всеки ден, но аз имам изконен дълг към един народ, който ти съсипваш. Скоро деспотът ти ще свърши, Господарю - подпечатвам думите си с гробен шепот.

Очите на Господаря потъмняват напълно, а розовите му устни се обелват в страховита усмивка.

- Отново грешен ход - не мига и с един замах ни преобръща и се отказвам заклещен под жилавото му тяло.

Ръцете му намират врата ми и стисват толкова силно, че почти усещам как смъртта идва за мен.

- Ще умреш от глупост, робе, но трети шанс не смятам да ти давам - навлиза рязко в мен и вече усещам пълния му гняв, породен от неподчинението ми.

И разлагащата се Марипоса каза същото:"Сърцето ти и душата ти ще те погубят".

Усмихвам се умопомрачително, докато Господарят ме пори болезнено.

Простете ми, че съм грешник.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

22:13

С треперещи пръсти и крака се обличам бавно, защото цялото ми тяло ме боли. Господарят се погрижи да остави поредната неизлечима следа по мен.

Излизайки от кабинета му, безчувстеният му празен поглед ме изпраща, но има нещо в леко загатната му усмивка, което ме плаши.

Очите ми се разширяват, когато осъзнавам какво значи гротесната му усмивка.

- Бягай - оформя с устни и аз се затичвам с пълни сили към асансьора въпреки болката в задника ми и по цялото ми тяло.

Докато сляза във фоайето ми отнема сякаш цял век.

"Наталия" - крещи съзнанието ми и аз пренебрегвам всякаква болка и неразположение, за да тичам по-бързо към блока.

Бутам се в хората, на няколко пъти дори залитвам, но устремено продължавам напред, защото силна тревога блъска в гърдите ми.

След няколко минути стигам входа и трескаво отключвам вратата, изчаквайки на бегом стълбите. Краката ми треперят конвулсивно, сърцето ми бумти яростно срещу гръдния кош, а душата ми се усуква около нескончаемото притеснение.

Заставайки пред апартамента на Наталия, забелязвам, че бравата е разбита. Влизам припряно вътре и извиквам силно:"Наталия", но отговор не получавам.

Целият ѝ апартамент е преобърнат с краката нагоре. Навсякъде има разбити мебели, личните ѝ вещи са строшени и разпохвърляни по пода. Личи си, че някой я е извлякъл насилствено от апартамента ѝ. Господарят иска да изсценира обир или е търсил нещо специфично?

Не знам.

Спалнята е най-зле от целия апартамент. Вратите на гардероба да изкъртени, раклите и шкафовете са счупени и на трески, дрехите ѝ са разпиляни по целия под. Матракът на леглото ѝ е изваден и лежи на една страна. Какво си намислил, Господарю?

Падам насред кочината на пода и свеждам глава, виновно и измъчено.

Изкрещявам силно, докато крясъкът ми не се превръща в ръмжащ рев.

- Не трябваше да става така - изричам през хлип. - Вярата ви в мен никога не е била обоснована и истинска. Дадохте ми повече, отколкото заслужавам и накрая всички ще отидете в гроба, защото Господарят Ким не може да позволи да гледа как щастието ме обгръща - изричам тъжно и на един дъх.

Излизам от апартамента ѝ, като долавям колко мъртвешки тихо е в самия блок. Никой ли не е проявил смелост да излезе и да помогне на Наталия? Защо никой не се е притичал на помощ?

Страхливци.

Вярвам, че Наталия е успяла да намери нещо за Господаря. Нещо, което Гонсало не е успял да направи. Иначе Господарят не би си правил труда да я отвлича.

А дали е успяла да намери начин как да се стигне до Подземието на Господаря, както ми бе обещала?

Само ми се иска да вярвам.

А ако няма начин как да сляза при народа си, Господарят ще има причина да ме разиграва още дори години наред.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

След два дни, 7:30

Вчера се обадих на Гонсало и го умолявах да намери Наталия, и да я спаси от лапите на Господаря, но колкото и пъти да звънях, Гонсало все ми отвръщаше, че не може да я открие. Че нямало следи. Че не може да я проследи. А накрая звучеше тъжен и измъчен, че не може да направи нищо.

И всеки път удрях стената, докато не разкървавях кокалчетата си. Положението е вече безнадеждно, а аз не знам какво повече да правя.

Тулу е мъртъв. Наталия също. А Господарят държи в плен сина ми и Мариета, за която 15 години смятах, че е мъртва. Толкова много тайни, скрити истини и смърт ме следват по петите. Толкова много проблеми с отворен край.

И зад всичките тях стои Господарят Ким.

Когато решавам да отида в апартамента на Наталия и да го претърся отново за някакви улики, намирам малка кутия пред врата си. Сърцето ми се спаружва, защото предусещам какво ще намеря вътре в малката червена кутийка.

Влизам обратно в апартамента, докато вината ми расте ли расте пропорционално.

От кутията изваждам флашка и дълго време я въртя измежду пръстите си, несигурен дали искам да изгледам смъртта на Наталия. Готов ли съм да го направя?

"Поне това ѝ дължиш" - ухилва се подсъзнанието ми. И аз знам, че то е право. Но въпреки това едвам пъхам флашката в компютъра, гледайки дълго единствения файл на нея.

"Дължиш ѝ го".

Но истината е, че всички около мен заслужаваха много повече. Заслужаваха уважение и достойно оценяване, които не получиха от мен. Заслужаваха мирен и спокоен живот - добри съпрузи/съпруги, деца и сигурно бъдеще. А получиха мен, защото бяха заслепени от своите очи, които не видяха, че душата и съществуването ми са твърде мъртви и погубени, за да излезе нещо читаво от тях.

Вдишвам и издишвам дълбоко и цъкам файла, докато седя на тръни върху стола.

Простете ми. Всички.

- Привет, робе - усмихва се лудешки Господарят срещу камерата, като се вижда само кръглото му лице, острите скули и святкащите черни очи. - Ако не беше толкова заблян и отвеян, можеше и да успееш да спасиш сладката Наталия, но заради твоята глупост тя ще умре - накланя глава настрани с немигащ взор и се отдръпва от обектива, за да ми покаже как е завързал Наталия за някаква кука на тавана, докато краката ѝ висят във въздуха. Тя е гола, със запушена уста и мокри от плач очи и бузи. - Скъпоценната ти Наталия крещеше твърде много и се наложи да покрия красивата ѝ уста. Ще ти го призная, робе, умееш да избираш привлекателни жени - измерва с перверзен поглед голото тяло на Наталия, докато превъртяла усмивка изгрява върху устните му. - Почти ще изпитам съжаление, че трябва да обезобразя това тяло заради теб. Защо си толкова глупав, робе? - завърта главата си отново към камерата и повдига гъстите си тъмни вежди. - Правиш грешка след грешка. Можеше да спасиш Наталия, която обичаш, но ти избра отново безполезния си народ. Хората сте единствените същества, които правите една и съща грешка безброй пъти, без да си вземете поука. Колко хора трябва да убиеш, за да се научиш да ми се подчиняваш? - усмихва ми се, като по този начин се опитва да накара Наталия да ме намрази. Но въпреки сълзите в кафявите ѝ очи, не виждам омраза, а само страх. - Но нека започнем с интересната част на това занятие - приближава се към Наталия с вдигнат нож, а тя започва трескаво да върти главата си и да крещи, но заради превръзката не се чува нищо друго освен нечленоразделни звуци. - Страх ли те хвана, Нати? Докато ме плюеше и псуваше преди десет минути, беше по-смела и настървена. Къде отиде тази буйна ярост? А? - допира тялото си до нейното и я поглежда в очите, а тялото ѝ започва да се тресе от плач. - Плачи, сладка Наталия, плачи и обвинявай онзи роб, че те докара дотук в това състояние  - усмихва се доволно.

- Състояние?! - прошепвам. - За какво говори той, Наталия? - с уплаха питам.

Очите ѝ се опулват, поглеждайки не към Господаря, а към камерата. В очите ѝ се четат толкова много емоции, че дори не мога да ги уловя. Искаш да ми кажеш нещо ли, Нати?

- Изглежда, че не само робът ми крие тайни от теб - засмива се силно и допира ножа до бедрото ѝ. - Нека да му кажем що за истина си премълчала. Искаш ли? - дърпа ножа надолу по крака ѝ, а аз потрепервам върху стола си, докато цялото ми тяло се смразява. - Е, робе, честито - завърта тялото си към камерата. - Ще ставаш баща. То, друго не правиш, освен да създаваш изверги, които да пълзят наоколо - засмива се, докато държи кървавия нож в лявата си ръка. Чувам на заден фон как Наталия се къса от рев. Не я страх, че ще умре, а че загуби детето ни.

О, дявол да го вземе.

Не усещам кога сълзите са започнали да се стичат по бузите ми. Чувствам как затъвам още по-надълбоко в помията. И как завличам всички с мен в нея.

Кой грях е по-голям - Да убиеш любим човек? Или да убиеш собственото си дете?

- Не го прави, Господарю - прошепвам срещу екрана на лаптопа си, макар да знам, че това е безполезно. Той вече я е убил.

- Страхотно ще от празнуваме тази вест със сладката Наталия. Ще ми има да се забавляваме доста дълго - прошепва мрачно и с обещание, че ще стъжни последните мигове на Наталия.

- Дяволите да те вземат, Господарю - удря с юмрук по масата, докато гледам как Господарят Ким започва бавно да я мъчи.

- Нека сключим сделка, Нати - прокарва ножа и през другото ѝ бедро, а тялото ѝ се разтреперва силно. - Ще ти задавам въпроси и искам да ми отговаряш честно на тях. За всеки грешен отговор, ще режа по един пръст - усмихва ѝ се, а мускулите на гърба му се свиват и разпускат като навита пружинка, а голите му рамене са винаги в готовност за действие. - Ще махна превръзката от устата ти, но ти казвам искрено, че дори да викаш, няма кой да те чуе, но все пак можеш да поизхабиш гласните си струни - надига се на пръсти и сваля кърпата от устата ѝ, а Наталия веднага започва да крещи за помощ, от което сърцето ми веднага започва да се къса, защото знам, че изход от това бедствено положение няма.

Освен смъртта.

- Казах ли ти, че е безсмислено да се опитваш да викаш? - мята ѝ отегчителен поглед, докато тя свежда глава примирено.

- Защо го правиш? - пита пресипнало тя. Прости ми, Наталия. Ала дали аз ще успея някога да си простя?

- Поради две причини, Нати. Първата е, че заради онзи глупав роб си пъхаш носа там, където нямаш работа. Защо въобще го правиш? - смръщва вежди той.

- Защото искам да му помогна - разхлипва се тя.

- Виждаш ли докъде те докара волята да помагаш? - пита реторично с повдигнати вежди.

- Виждам - съгласява се с него, - но въпреки това не съжалявам. Защото от отдавна знам, че вършиш незаконни неща - с гняв изрича.

- Нищо не знаеш, Нати. Всички си мислете, че знаете, но накрая излизате с едно глупаво и никакво нищо. Не знам защо хората живеете в такава огромна самозаблуда. Кажи ми защо претендирате, че знаете нещо, когато това дори не е така? - повдига вежди.

- А ти защо мислиш, че не знаем нищо? - отвръща му на въпроса с въпрос.

- Защото си живяла само 27 години, Нати. Това е нищо. 27 години са нищо на тази земя - с дълбок глас промълвява.

- Говориш така сякаш си живял повече от мен, а не изглеждаш на повече от 30 - поглежда отново камерата, сякаш се опитва да ми предаде нещо.

- Топло, топло, Нати. Робът изглежда си намира и умни красавици, поне за това го бива - повдига рамене.

- Хенри ли имаш предвид? - свежда отново глава.

- И двамата знаем, че той не се казва така - студено отвръща Господарят. Мога да си представя как се чувстваш, Наталия. Бил съм на твое място толкова пъти. Ръцете ми изтръпваха бавно, сълзите засъхваха връху бузите ми, а металиковият мирис на кръвта  се загнездваше в носа ми. Накрая не чувстваш тялото си от жестокия побой и безмилостното изнасилване. Съжалявам, Наталия, че ще преживееш същото. Че ще умреш по такъв начин.

Не го заслужаваш.

Вероятно никой от нас не го.

- За мен няма значение кое е истинското му име, но той не е роб. Той не е предмет, за да си играеш по този начин с него - тихо промълвява тя.

- Той си заслужава всичко това, защото любимият ти е мое притежание - повишава тон Господарят, но тялото му дори не трепва.

- Кое го прави твое притежание, Чихьон? - пита го, без да го погледне дори за секунда в очите. - Той е човек и е негово изконно право да бъде свободен, да обича и дори да има деца. Какво право имаш ти да го държиш като заложник и да го измъчваш по този начин? - подсмърква, защото осъзнава, че скоро ще умре. А аз гледам безучастно и отново не мога да направя нищо.

Безполезен съм.

Както Господаря Ким ме заклейми.

- О, сляпа Нати - кляка пред нея, вперил поглед в сивия под на тясната стая, - връзката между него и мен не е такава каквато си мислиш - погалва единия ѝ крак. - Аз не го държа с нищо. Той можеше да избяга от мен, но реши да се върне, защото има нужда от мен. Само аз мога да му дам онова, от което се нуждае - с луд тон изрича.

- Тогава защо измъчваш мен? - пита с уплах в гласа и поглежда отново към камерата. Кафявите ѝ очи гледат натоятелно, тъжно и отчаяно. И много, много наплашено.

- Не измъчвам теб, Нати, а него - засмива се шумно и дръпва силно крака ѝ, който тя иска да измъкне от ръцете му. Но в крайна сметка единственото, което оглася апартамента ми, е нейният див крясък, когато Господарят Ким отрязва кутрето на стъпалото ѝ.

- Майната ти - изкрещявам силно и за малко да метна лаптопа към стената, но се спирам. Защото трябва да изгледам всичко докрай.

Заради Наталия и нероденото ни дете.

- И искам само да отговаряш, а не да ми се репчиш. Робът го прави вместо всички ви - отчетливо ѝ съобщава. - Сега, мила Нати, ми кажи защо реши да ме проучваш и да слухтиш около мен?

- Съвсем случайно разбрах, че убиваш хора - хлипащо изрича тя, докато по краката ѝ се стичат кървави струйки, които образуват наситено червена локва върху пода. - И тръгнах да разследвам, защото исках да науча защо го правиш, но така и не разбрах, защото не виждах логиката между убийствата. - Тялото ѝ се тресе от плач и едвам долавям какво казва измежду хлиповете си.

- Нали ти казах, че всички само си мислите, че разбирате какво правя - назидателно ѝ казва.

- Знам, че ще ме убиеш. Преди да умра, ми кажи поне каква е връзката между всичките тези убийства - отново поглежда камерата и то с още по-голямо отчаяние и болка отпреди. И веднага след това скланя глава.

Опитва се да спечели време.

- Когато някой ми се пречка в краката или се мисли за голямата работа, го очиствам. Но всички правите онази грешка да се мислите за велики и недосегаеми. Имате склонност да си въобразявате, че няма да ви се размине. Разбира се, след това прескъпо плащате за това, но е твърде късно да върнете времето назад - облизва струйката кръв, която се процежда бавно по едното ѝ бедро. - Ужасно си сладка, Нати - тихо простенва. - Много, много вкусна.

- Убий ме, така или иначе нищо друго не ме чака - проплаква отново, а аз просто гледам екрана на лаптопа и се моля за бърза смърт, защото никой не иска да преживява бавното изтезание на Господаря.

- Закъде си се разбързала, Нати? Чакат ни още въпроси, чийто отговор много искам да разбера - засмива се злостно, а в мен страхът и гневът отчаяно са се хванали за гушите и се душат.

И той я разпитва за семейството ѝ (но аз съм сигурен, че знае цялата ѝ биография наизуст), къде живеят, какво работят. А Наталия отговаря със сълзи на очи на всеки въпрос, хълцайки. Но странното е, че не спира да гледа камера и да свежда глава. И нито веднъж не поглежда Господаря. А той продължава да я пита въпроси, свързани с работата ѝ и с различните ѝ проучвания.

- Усещам, че криеш още нещо, сладка Нати. И то нещо важно - поставя ножа между краката ѝ с върха нагоре, точно срещу клитора ѝ. - Не си разследвала само убийствата, нали?

- Не - отвръща кратко тя.

- Какво друго си търсила? - задава поредния си лишен от чувство въпрос.

- Помагам на Хенри.

- Отново робът - изцъква с уста Господарят, докато клечи неподвижен като статуя. - Колко информация успя да намериш?

- Не достатъчно - започва да трепери силно Наталия.

- О, Наталия - избърсвам сълзите си, докато цялото ми тяло се сковава. - Моя Наталия - свеждам виновно глава, но колкото и вина да изпитвам, това няма да я спаси. Няма.

- И сама знаеш, че излъга - спокойно изрича той и рязко пъха ножа в нея, при което жлъч се надига в мен и се обръщам да повърна на пода, докато слушам крясъците на Наталия, които карат косъмчетата на ръцете ми да настръхнат.

Повръщам от отвращение. Но не към Господаря. А към самия себе си.

- Какво точно откри, Нати? - пита я с леден глас. - Не ме карай да те насичам на парчета. Ако това искаш, лесно можем да го уредим, но не е нужно да изпитваш ненужна болка. Предлагам ти два изхода от тази ситуация - бърз и бавен - скръцва със зъби. - Избери си вариант - поглеждам екрана, когато Господарят завърта ножа в нея, а аз притискам ръка към устата си в опит да възпра бълвоча повръщано, който се надига.

Писъците ѝ раздират всичко наоколо, карайки ме да се чувствам като пълно нищожество. Обилно количество кръв се оттича върху пода, докато тялото ѝ се полюшва, окачено на куката.

- Не знам нищо - проговаря на родния си език слабо и измъчено. И въпреки това продължава да гледа камерата, мигайки и свеждайки глава.

- Не мисля, че е нищо, Нати. Давам ти последен шанс да се вразумиш. Виждам, че си интелигентна жена - топва пръст в локвата кръв на земята, - не пропилявай този шанс - ледено натъртва и пъхва още малко навътре ножа.

- Нямам нищо съществено, което да искаш, Чихьон - поглежда отново изплашено камерата, а аз едвам издържам да гледам как Господарят Ким мъчи невинната Наталия. Непоносимо трудно е да срещаш изтерзаните погледи на хората, които обичаш. Коремът ти те свива, сърцето ти бумти болезнено срещу гръдния ти кош. Ръцете ти изтръпват, вкочаняваш се от неизбежност, парализираш се. А накрая пропадаш в самообвинения и невиждана слепота.

- Като си решила да защитаваш роба, добре, това си е твое решение - въздъхва тежко.

И гледам как той реже един по един пръстите на краката ѝ, докато не обезобрази целите ѝ стъпала. Не спира да задава един и същи въпрос под различна форма, искайки да изкопчи информация от нея. Но тя се жертва заради мен. И заради сензацията, която ще взриви света, ако покаже всички материали, които с моя помощ събра.

Но тя иска и справедливост за приятеля си, който е умрял по нейна вина.

Всички страдаме от желязната ръка на съвестта.

- Какво знаеш, Нати? - присмехулно измърква, докато държи някакви клещи в ръце. - Няма ли да ми кажеш? - пита с престорено учудване, когато тя поклаща отрицателно глава с вяло движение. Виждам как силите ѝ я напускат и как ѝ става все по-трудно да изправя глава. Нейните очи са червени, подпухнали, китките ѝ са сини и подути, а от стъпалата ѝ се излива кръв, в която Господаря Ким стъпва съвсем необезпокоявано. - Все още ли твърдиш, че нямаш нищо полезно за мен? - накланя главата си на една страна.

- Нямам. А ти би трябвало да знаеш всичко за мен. Защо ми трябва да ти казвам каквото и да било? - говори бавно, хрипливо и накъсано със силен акцент.

- Не разбираш какво се опитвам да ти кажа, сладка Нати. Знам всичко за теб, но не знам дали си казала на роба за последните си проучвания. Той дори за детето не знаеше, иначе щеше да те пази като писано яйце - засмива се силно той, заставайки пред нея.

- Ти си болен - едва-едва прошепва, преди да се отпусне окончателно.

- Не - изхлипвам, ръцете ми свити на юмруци. Вече няма нищо останало у мен.

- Не заспивай, Нати - повдига главата ѝ, но очите ѝ не се отварят. - Нати - удря ѝ плесница, но Наталия не дава признаци за жизненост. - Е, робе - поглежда камерата с широка усмивка и кървави устни и брадичка, - мисля, че скъпата ти Наталия вече не е измежду живите - поставя пръсти върху шията ѝ, за да напипа пулса ѝ. - О, да - извърта глава с предоволна гримаса. - Сега мога да направя каквото си поискам с нея - залюлява тялото ѝ, а аз едвам се възпирам да не повърна отново. - И ще започна с това да махна копелето от утробата ѝ - засмива се и спира безжизненото ѝ тяло. - Щеше да е по-забавно, ако беше жива, но тя умря - прошепва с монотонен, безличен глас.

- Ще те съсипя, Господарю - с треперене изричам. - Ще те убия. Ще отмъстя за всички твои жертви. Ще им дам онзи покой, от който се нуждаят - със свито гърло обещавам.

И наблюдавам със сълзи на очи и със свито сърце как изважда с клещите някаква безформена маса от нея, която пуска на земята в краката си и нарочно стъпква. За да ми покаже, че човешкият живот е нищо за него.

Защото безсмъртието не може да се мери с тленността.

- Боже - прошепвам името Му, което нагарча върху езика ми. Или това е собствената ми кръв.

Наталия е била наистина бременна.

С моето дете.

Убих и двамата. Със замах.

Аз съм просто един глупак.

- Ех, робе - въздиша престорено, качвайки се на стол, за да отвърже тялото на Наталия, - Наталия бе хубава жена - засмива се изкуствено и пресилено, - но дори в смъртта си, тя е полезна. - Тялото ѝ се строполява на пода сред кръвта и вече мъртвото ѝ дете. Чувам чупене на кости, трупът ѝ се изкривява под странен ъгъл.

Но Господарят Ким я обръща по гръб съвсем непринудено и сваля черните си дънки. Кляка до тялото ѝ прошепва нещо в ухото ѝ, което не мога да доловя. Гледам с опулени очи и туптящо сърце как изпълва вече кухото ѝ тяло. А тя лежи бездиханна, празна и мъртва. А Господарят се сношава с трупа ѝ толкова диво, ненаситно и изжадняло.

Иска да ми покаже, че всеки човек е негов. Дори в смъртта.

Виждам как хапе кожата ѝ, смучейки. Чувам го как ръмжи като животно. Почти мога да доловя настървението му, с което използва скъпата ми Наталия.

Плача. Човешки.

Моля се. Истински.

Боли ме. Душевно.

И затова превъртам записа отново и отново. Като назидание. Искам да се накажа за греховете си. Но не постигам нищо, освен че целият настръхвам от ярост и болка, следейки внимателно всяко мъчение на Господаря. Наблюдавайки как я насича на части след животинското си сношение. Докато не я разсече на части и не се облее целият в чужда кръв.

Искам да преживея болката на всички онези хора, които загубиха живота си заради мен. А изтерзани сълзи се стичат по надъвканите ми устни.

И знам, че Господарят Ким ще се погрижи за своята мъртва градина. Знам, че ще прибави и физическа болка към душевната.

Но не защото той иска, а защото аз го искам. Няма живот без любимите ти хора.

Но дори да превъртам видеото безброй пъти, това няма да снеме товара от плещите ми. Няма да намали вината ми. Няма да върне убитите. Няма да върне емоцията в живота ми.

Но пък колкото повече връщам клипа отначало, толкова повече едно и също нещо се набива на погледа ми. Вдигането и свалянето на главата ѝ.

Най-накрая разбирам, че тя ми праща послание. Код.

Дори в смъртта си Наталия отново ми помага.

Отчитам честотата, с която вдига и сваля главата си, мигането на очите ѝ. И превръщам това в дълги и кратки паузи.

Морзовата азбука.

Цветя.

Думата, която иска да ми каже Наталия, е цветя.

Започвам да крача из стаята, докато размишлявам над алегорията на Наталия. Какво значи "цветя" в нейната глава?

Бързо отхвърлям идеята за цветарския магазин. Каквото и да е скрила Наталия, едва ли ще е там. Тя би избрала място, ценно за нея, а не случайно. А и без това не е особен фен на растенията, че да си има любим цветарски магазин.

Цветя има и по гробовете, но тогава за чий гроб става на въпрос. На някой роднина или на случаен човек? Може би по-скоро на близък приятел или роднина. Дали не е оставила нещо на гроба на убития от Господаря мъж?

"Не" - клатя глава. Тя не би оставила ценно сведение толкова далеч от себе си, където да не може да го вижда всеки ден. Наталия е прагматична и умна жена. Каквото и да иска да ми покаже, то ще е непременно наблизо, където ще е под постоянния ѝ взор.

Но апартаментът ѝ беше преобърнат с краката нагоре. Господарят може да го е открил. Но тогава Наталия щеше да бъде жива. Искал е да изкопчи нещо от нея, за да е сигурен, че то няма да види бял свят.

Или че няма да стигне до мен.

Излизам от апартамента си и влетявам в нейния, порутен. Започвам да търся всичко с цветя. Било то чаши на цветя, калъфки с такива щампи, дрехи. Но не откривам нищо. Наталия обичаше семплите, изчистени дрехи в меки тонове. Никога не носеше твърде ярко облекло.

Тогава за какви цветя говори?

- Трябва да открия това нещо, преди Господаря. Ако аз съм се досетил, че е морзовият код, той също трябва да е - потривам очи изморено. - Но разликата в този случай е, че той не познава онази нежна и крехка Наталия, която аз знам.

Влизам ядосан в апартамента си, като започвам да крача още по-изнервено и паникьосано. Господарят Ким е взел лаптопа ѝ заедно с всички папки, в които бяха проучванията ѝ. Но Наталия се е подсигурила. Скрила е копия на всичко, което е правила по време на кариерата си. А това значи и на всички изследвания и доказателства, свързани с Подземието на Господаря и мръсните му начинания.

Абсолютно всичко.

И аз не мога да го открия.

В изблик на ярост хващам единия стол на масата и го запращам по стената, но той се среща с телевизора, като прелетява на няколко сантиметра над дивана. Хващам следващия стол и го хвърлям близо до витрината с порцелан и картините на Линда.

Картините!

Заставам пред витрината и оглеждам красивите картини, които Линда рисуваше по време на студентските ни години. Даже ходеше на курсове, за да усъвършенства дарбата си. Искаше да се докосне още повече до природата. Харесваше ѝ да съзерцава дърветата и животните и да ги пресъздава под друга форма. И Наталия не е имала предвид точно цветя, а че е цветно. Искала е да ме насочи към пъстрите пейзажи на картините.

- Прекрасни са - каза ми Наталия, докато правех кафе в една слънчева утрин през ноември.

- Кое? Картините ли? - попитах.

- Да, уникално са изобразени. Мога да почувствам как строи светлина и обич през тях. Нарисувани са по много специфичен начин - с голяма възхита говореше тя. - През очите ми са минавали много картини на различни творци, самата аз също съм ходила по доста изложби, но това тук е различно - твърдо ми заяви тогава тя. - Това идва от сърцето.

- Не е ли всяка картина от сърце, Наталия? - попитах я. - Когато рисуваш не използваш рационалност, а емоции. Би трябвало всяка творба да изразява чувства. Така ще можеш да се докоснеш до света на художника. Не можеш да рисуваш насила. Не мисля, че става така - смръщих вежди и взех чашите с димящото кафе.

- Не това се опитвам да ти кажа, Хенри. В тези картини има повече от чувство. Тук има живот и надежда - погледна ме с усмивка, а слънчевите лъчи се отразиха в ирисите ѝ, които ме гледаха с шоколадова топлина. В нейните очи имаше живот и надежда.

Но нищо не остава след Господаря.

Дори аз.

Повечето порцеланови чашки и чинии се озовават на пода в опит да извадя картините. Но коя от всичките визира Наталия?

Оглеждам внимателно всяка от тях, като на гърба на последната намирам миниатюрен плик с флашка. Картината изобразява лавандулово поле, което прелива от цвят в цвят и носи със себе си свежест и бодрост. Сигурно тази рисунка е харесала Наталия най-много от всички. Защото ѝ е навявала полъх за хармония и надежда.

Но вече надежда за моето спасение няма.

Изваждам тъмнозелена флашка от плика и я стисвам силно в дясната си шепа.

- Благодаря ти, Нати - затварям очи за минута, докато сърцето ми изнемогва от задух. - Благодаря.

Пипнах те, Господарю.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Март, 14:00, улица Майне "Сет Холдинг" АД

Точно в два часа на обяд заставам на портала на стъкленото чудовище, което разпаря небесата с внушителните си размери. Горилите проверяват картата ми и аз влизам съвсем спокойно и непринудено вътре. Няма закъде да бързам. Господарят Ким е вече в ръцете ми, както и аз в неговите.

От тази студена война няма как да излезем живи.

С помощта на личната карта на компанията извиквам асансьор и се качвам в него. В него по случайност има още няколко души, които говорят разпалено за нещо. Намествам чантата на рамото си и поглеждам отражението в металните врати на кабината. Все същите студени очи, в които обаче вече не срещам душа. Но виждам твърде голяма липса, която се изразява с големи сенки, умора и тридневна брада. Сакото виси на раменете. Господарят Ким ме стопи и ме превърна в малкото дете, от което толкова много години се опитвах да избягам.

След няколко минути минавам по тъмосиния мокет със златни нишки, а слънцето огрява пода, придавайки му божествено сияние. Почуквам на дъбовата резбована врата и след няколко секунди Господарят ми отваря с цялото си великолепие и изящност.

- О, здравейте, господин Шулц - повдига крайчеца на устните си в сардонична усмивка. - Решихте да се завърнете сред редиците ни или сте дошли за дневната си доза удоволствие? - спокойно сваля очила си и се обляга на врата, огелждайки ме от горе до долу с прецизен поглед, но аз не трепвам. Не трябва да се издавам. Той не знае какво зная аз. Не знае дали Наталия ми е казала истината.

- Идвам да си подам оставката, господин Ким. Но имам чувството, че отново ще ми е захвърлите в лцието - правя една крачка напред към него. - Но идвам да Ви кажа съвсем сериозно, че повече не искам да посещавам компанията Ви. Така че ще е по-добре да подпишете - присвивам очи.

- Знаете ли защо не я подписвам? - пита, но не се отмества от вратата.

- Мисля, че и двамата знаем защо - прекъсвам го, а той се ухилва. И тази усмивка би била най-красивата на земята, ако не беше пропита с толкова мрак. - Искате да ме държите, докато не извелечете и последната ми живителна сила - но той само се засмива сухо.

- Иска Ви се, господин Шулц - пристъпва една крачка напред, - но истината е, че ако подпиша оставката Ви, няма да можете да се връщате, за да ме умолявате да ви чукам. Вие се връщате при мен. А аз Ви пускам да си тръгвате всеки път, защото знам, че ще се върнете - повдига тъмните си вежди с ухилено лице. - А знаете ли защо наистина се връщате? - прошепва тихо, а аз присвивам очи, докато не го изпускам от поглед. Един затворен цикъл сме с него. Винаги едно и също. - Имате недовършена работа с мен и просто търсите изход от нея. Но за Ваша голяма жалост, няма никога да я изпълните - убедително заявява, а черните му очи ми се смеят насмешливо с вековния си опит.

- Не бъдете толкова сигурен в това, господин Ким - усмихвам се ледено и в същия момент алармата за пожар започва да пищи пронизително. Благодаря ти, Гонсало.

И всичко става за секунди. Толкова бързо, че едвам проумявам какво правя. Хващам Господаря за гърлото и с едно движение го прекършвам и той пада в краката ми като покосен. Изваждам от чантата свинските опашки и хубаво стягам ръцете зад гърба му, като се надявам, че те ще му попречат да предприеме каквото и да е действие срещу мен. Изправям го на крака, а главата му се люшка с всяка крачка. Дано хаосът, който ще настъпи, да ми помогнат да изнеса Господаря незабелязано от сградата.

Проблемът е, че не знам кога ще се събуди той. И това ме притеснява най-много.

Затова като се качваме в асансьора и натискам копчето за партера, се моля да слезем бързо. Казах на Гонсало да предизвика, ако може, пожар на двадесет и деветия етаж, за да се измъкна с Господаря по-бързо от компанията.

- Знаеш - закашля се Господарят и се размърдва в прегръдката ми.

- Това е моето отмъщение, Господарю. Наслади му се - и отново чупя врата му и той увисва в ръцете ми като парцалена кукла.

На 12-тия етаж се качват няколко мъже от персонала, които говорят разпалено за пожара, който избухнал в компютърния отдел на 27-мия етаж.

- Пожарът се разпростира дори по горните етажи - разпалено говори единият, докато държа Господаря на ръце и крия главата му в гърдите си. - Всички са в абсолютна паника.

- А, ти закъде си тръгнал? - пита ме другият, а аз им се усмихвам слабо.

- Както са казали хората:"Всеки да се спасява по единично." - засмивам се сухо. - Шегувам се, беше припаднал в коридора и реших да го изнеса. Все пак не мога да го оставя да умре насред пушека - лъжа. - Надявам се долу да има медицински екип - добавям и асансьорът спира на партера и едвам излизам от него, когато нови вълни от разнородни хора се втурват покрай мен.

От всички страни хората викат, пищят. Пожарникарски екипи и медицински персонал се щурат насам-натам в бойна готовност. Цари пълна анархия, накъдето и да погледна. Точно както исках да стане.

Около мен хората крещят, ругаят и плачат за своите приятели, които все още не са слезли. Нови и нови тълпи от хора ме заливат от всичко страни, а с периферния си слух чувам, че пожарът продължава да се разпростира и по долните етажи. Но за да погубя Господаря, се налага да направя жертви.

Когато успявам да се измъкна през портала с Господаря на ръце, виждам пожарникарски коли, които се приготвят за гасенето на сградата, но изчакват всички хора да се излеят от нейната вътрешност. Множество линейки са спряни в близост до входа на компанията, а медиците оказват първа помощ на най-тежко пострадалите. Каквото и да са сторили Ханс и Анастасия, са се справили повече от добре. Новинарските екипи също не изостават в своята бързина. Докато преминавам на бегом покрай тях, чувам как репортерите говорят за внезапно възникналия пожар в "Сет Холдинг" АД. Море от минувачи се спира, за да наблюдава цялото представление, любопитно какво става.

А аз бягам всред цялото това стълпотворение, защото усещам как Господарят се съживява отново.

Спрях колата на Наталия на три пресечки разстояние в една полузакрита улица. Когато стигам до нея, Господарят Ким се обажда отново:

- И сега какво ще правиш с мен? Ще ме държиш вечно като заложник ли? - засмива се, а аз отварям багажника на колата и го пъхам вътре. Завързвам краката му със свинските опашки и залепям с тиксо многознаещата му уста. Но истината е, че нямам план. Не знам какво да правя оттук насетне. Единственото, което битува в съзнанието ми, е да се добера до Подземието и да покажа на народа си, че с тиранията на Господаря Ким е свършено.

Влизам в колата и я запалвам.

Отдалечавам се с мръсна газ от компанията на Господаря, за да се върна при народа си.

Връщам се там, откъдето започна всичко.

От Подземието.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

3:33

Звездите наблюдават примирено как карам с максималното позволена скорост към областта Лимбург. Спирам три пъти на бензиностанции, за да зареждам колата. Странното е, че Господарят не прави никакво усилие да се измъкне. А той има толкова много възможности.

Но въпреки това не предприема нищо.

Не че ме интересува, но ми е чисто и просто любопитно защо бездейства.

По магистрала А67 е почти празно в този ранен утринен час. Тук-таме профучават покрай мен някоя заблудена кола или бус.

Очите ми почти се затварят, ръцете ми изтръпват върху волана и почти не усещам краката си върху педалите. Но продължавам да карам. Защото имам цел. Имам задача и дълг към един страдащ народ.

Усещам колко съм близо до крайната точка. Тялото ми се изпълва с трепетна възбуда, защото знам, че до няколко часа народът ми ще е вече свободен.

Отбивам по магистралата на път към Евъртход и въздишам тежко.

На разсмъване вече съм навлязъл в града и спрял пред една разнебитена къща, която едвам се крепи на подпорите си.

Отварям багажника и изкарвам Господаря, взимайки го на ръце.

- Е, Господарю - прошепвам в студената мартенска утрин, - деспотът ти е към своя край. - Но очите му ме гледат непроницаемо и безлично. - Време е да сложа край на всичко.

Дори на себе си.

Защото повече не мога да живея с тази неутолима болка, която изтрива последните ми спомени за Анхел и Мариета. Която кара сърцето ми да заличава и последните следи от емоция и чувство.

Отправям се към полусрутената къща и с ритник отварям врата, която се блъска в стената. Влизам вътре и изтърсвам Господаря на пода, докато оглеждам вътрешността на единствената стая.

- Има повече от един вход, нали? - питам го, започвайки да търся някакви нередности по пода като издутини или някакви шахти. - Тук не е стъпвано от дълго време, но виждам пресни стъпки в дебелия слой прах, което значи, че скоро си идвал тук. Някой да не се е разбунтувал и да е тръгнал да излиза като мен преди 15 години? - Но ми отвръща само тишина. - Не - отвръщам на въпросите си. - Този вход народът ми няма как да го знае, освен ако не излизат на повърхността. А единствените, които го правят, са надзиратели - въздишам тежко, докато разсъждавам на глас. Проследявам с поглед отпечатъците по пода и те ме отвеждат до средата на стаята, където стъпките изведнъж свършват. - Явно е имало някакъв сериозен проблем, че да ти се наложи да дойдеш дотук. И добре, че си го сторил, иначе нямаше да разбера как да сляза долу - завъртам главата си към него и го измервам с презрителен поглед. Но няма как да отрека, че тъмните му немигащи очи, обвързани с безразличното му отношение ме плашат.

Защото той знае какво се върти в моята глава, но аз не знам какво се случва в неговата.

Върху пода едвам се забелязва един квадрат, в чийто си край той има халка. Дърпам капака с пъшкане и той се блъска в пода шумно. Под мен се разкрива стълба, която води към непрогледен тунел.

- Явно, ще се разхождаме - въздъхвам примирено и се връщам при тялото на Господаря, избутвайки го в шахтата. Прозвучава стряскащо слуха чупене на кости, от което косъмчетата на ръцете ми настръхват. Потупвам джоба на дънките си, за да проверя дали запалката е все още там.

- Тръгваме - слизам по стълбата, като почти скачам върху тялото на Господаря.

Тръгвам напред по коридора, търсейки факла и след няколко метра напипвам една такава по стената. След няколко секунди факлата лумва и мога да видя тунела пред себе си. По стените има изрисувани красиви рисунки, които обаче са зацапани с обилно количество кръв. По земята се въргалят кости, за които знам, че не са животински.

Връщам се при лежащия на пода Господар и с крак започвам да го въргалям, накъдето и да отива този тунел. Но Господарят Ким не издава и звук, нищо че го третирам като нищожеството, което всъщност е.

Искам да го нараня, но знам, че на него няма да му мигне дори окото. Господарят Ким е твърде безличен към света и неговото въртене.

След неопределено време стигаме асансьор, който се намира в края на поредния завой. Дори нямам представа колко надълбоко сме слезли. Е, беше и отчасти подритване.

- Доста трябва да си се постарал за това Подземие, Господарю - поставям факлата на стената и цъкам копчето, за да извикам асансьора. - Много ми е интересно отколко време държиш в плен тези хора - вдигам го от земята. Очите му ме гледат все така втренчено и дълбоко. По лицето му има засъхнала махагонова кръв и пясък, косата му е разпиляна, разбъркана и сплъстена от кръвта, дрехите му са протрити, разкъсани на места и прашни. Но той не издава и звук. Ако можех да прочета очите му, щях. Но те са толкова черни и студени.

Асансьорът пристига и най-сетне мога да вляза вътре. На таблото има само две копчета и аз цъкам това със стрелката за надолу. Кабината тръгва със скърцане и яростно ръмжене. Тя се люшка здраво и аз едвам не падам заедно с Господаря на ръце.

Скоро асансьорът спира с пуфтене и вратите му се отварят, разкривайки ми доста тъмно помещение. Но от другата страна забелязвам в мрака очертанията на врата, около която струи светлина.

Пристъпвам със затаен дъх към нея и я отварям с ритник, от който цялото ми тяло изтръпва, а зъбите ми изтракват звучно.

И аз преминавам границата между спомените и реалността, влизайки в покоите на Господаря.

Всичко си е все същото - златно, излъскано до блясък и величествено. Потискащо, задушно и тихо.

С широки крачки стигам двойните врати от злато, инкрустирани със скъпоценни камъни, които оформят различни завъртяни рисунки; поглеждам немърдащия в ръцете ми Господар и го мятам на едното си рамо като чувал с картофи.

Дърпам резето на вратата и завъртам кръглата топка и бавно пристъпвам в богато украсения коридор, където тук-таме се мярка някой чистач и надзирател. Все същото калпаво устройство.

Тръгвам надясно по коридора, когато най-сетне един мършав надзирател ме спира, крещейки:

- Кой, по дяволите, си ти? И какво правиш долу? - поглежда ме смаяно, а аз едвам не се засмивам на жалката гледка, която представлява той. Защото сега не ме е страх от тях.

- Ако ти е мил животът, а той ти е, понеже си пълен егоист, те съветвам да събереш колкото се може повече хора в Тронната зала. И то бързо - изсъсквам срещу него, докато наблюдавам как цялата надменност се изпарява от тялото му. - Дерзай - полуизкрещявам срещу него, а очите му прибягват по завързания Господаря върху рамото му. - Или ще се постарая да свършиш като труп някъде - изгъргорвам зловещо, а надзирателят заднешком отстъпва назад, а след това търти да бяга. А като си помисля, че едно време ме беше страх от тях. Но те са същите лицемерни страхливци, които ще направят всичко, за да отърват кожата си.

Тръгвам бавно по коридора, докато придържам тялото на Господаря върху рамото си. Не бързам заникъде, защото съм сигурен, че всички разпознават Господаря. Искам всеки да го види по този начин - жалък, обезчестен и принизен до нивото на едно нищожество.

Нека всички да го видят.

Нека всички разберат, че съм се завърнал, за да ги освободя.

Докато стигна до Тронната зала, доста големи вълни от хора започват да прииждат на талази от всички възможни страни. Все пак тъпият надзирател е успял да събере достатъчно хора от моя народ. Бих искал да очистя онзи двуличник, но изглежда, че има все пак малко мозък в главата си и да се скрие от мен.

Влизам в каменната, кръгла Тронна зала, около чиято стена все така изправени като исполини стоят железните брони. А в средата на залата на върха на мраморното стълбище е кацнал тронът на Господаря от тъмен обсидиан и облицован с червено кадифе. И на облегалката все така разперени са окичени десетки остри мечове.

Отправям се към високите, разгърнати като ветрило стълби и спирам пред първото стъпало. Чувам тихо мърморене, не по-силно от шепот. Всички са напрегнати и в очакване, но и изпълнени със страх.

Свалям завързания и дрипав Господар от рамото си и го карам да застане на колене с гръб към мен. Чувам ги как ахват, когато с очите си виждат Господаря, унизен по този начин. Но дори завързан, те все още се боят от него.

Няма значение, че той е завързан и принизен, народът ми все още се бои от него.

Когато вълната от шепоти стихва, най-сетне проговарям:

- Народе мой - започвам сигурно и без колебание, - преди повече от 15 години успях да избягам от Подземието на Господаря. Преди повече от 15 години дадох едно обещание. Заклех се един ден да се върна и да ви избавя от господството на този тиранин - продължавам да говоря на родния ми език, който в този момент звучи толкова далечно и чуждо. - И сега мога да заявя, че с неговото потисничество е свършено - хващам Господаря за врата и го изправям. - Слагам край на вашия тормоз - повишавам глас. - Слагам край на издевателствата, болката и сълзите. Слагам край на робството - оглеждам тълпата от смълчани, дрипави и окаяни хора. - Вече сте свободни - изкрещявам силно, а ехото рикошира измежду стените и железните брони. - Господарят Ким повече няма да ви притеснява и наранява - захвърлям го върху пода, а главата му се сблъсква силно с каменния под.

Повечето роби отстъпват няколко крачки назад, онемели и с широко отвроени очи и уста. Качвам се по стълбите и стъпвам върху трона на Господаря, изправяйки се над всичко и всички.

Защото аз съм този, който стои на върха в този момент.

- Всичко свърши, народе мой - затварям очи и разпервам ръце. - Сега е време да изгреем и да живеем - заявявам гръмко. - Оттук насетне всичко ще е различно - обещавам им.

Защото името ми е Максимилиан.

И аз се завърнах.