Част X

Айндховен, улица Грюбер

Януари, сряда, 13:33

Карла влетя в живота ми, като прозвъня на вратата на общежитието в една прохладна юнска вечер. Съквартирантите ми бяха излезли за петъчния си запой, докато аз стоях над учебниците по производство на предприятието и зубрех като луд. Намирах нещо магнетично в дебелите тухли, които трябваше да знам. В тях нямаше нищо друго освен думи, числа, закони и много суха материя. Не че това ме спасяваше от самопогубващата вина и празната кухина. Може би трябваше да се забавлявам като нормалните студенти, но в мен се криеха други подбуди. Имах други нужди и наклонности и те не опираха до пиянските вечери в западнали клубове. Демоните ми бяха гладни.

Особено, след като Себастиен го нямаше наоколо да ме чука като подивял и да задоволява първичните ми инстинкти.

Бях скъсал въжетата, с които ме държеше той и сега не можех да намеря златната среда. Бях като неопитомено животно, бездомно и объркано, което търсеше начин да запълни празнината в себе си. Себастиен го правеше повече от добре, успяваше да запуши дупката за достатъчно дълго време, че да не усещам как тя ме яде отвътре навън. Но него вече го нямаше. Нямаше я дивата му лакомия, която да пасва на всепоглъщащата ми душа.

- Какво мога да направя за теб? - попитах червенокосото момиче, което стоеше достолепно пред вратата на общежитието, което делях с още петима души.

- Търся Алекс - присви очи тя. - Каза да намина и да му оставя папката.

- За съжаление, той излезе и едва ли ще се върне скоро.

- Така ли? - скръцна със зъби червенокосата самодива с прекрасни лунички, пръснати по бялото ѝ лице като кафява захар. - Не ми спомена, че ще излиза - скръсти ръце и ме изгледа злобно.

- Не ме убивай, моля те - просторено вдигнах ръце. - Не желая да бъда обект на гнева ти. Едва ли ще ми хареса - хвърлих ѝ една усмивка.

- Много си прав. Последното ми гадже беше в болница, понеже го ритнах по-силно в тестисите, отколкото трябваше - върна ми мазната усмивка. Опасна мацка беше Карла преди осем години.

- Е, побойничке, искаш ли да влезеш? - попитах я, опитвайки се да усмиря приятеля в панталоните си.

- Защо не? - избута ме от врата и мина покрай мен с твърда стъпка. И още тогава знаех, че Карла ще се окаже интересна личност. Която да ми навлече неприятности за известен период от време. Но и двамата не бяхме идеални тогава, но се научихме, че да пъчиш гърди като горила, невинаги е най-умният подход и начин. И сега сме далеч от перфектното, но животът успя да ни очука достатъчно за осем години, за да си извлечем поука от него. Тя има син на три годинки, за когото да се грижи. А аз имам почти дузина приятели, за които ми пука достатъчно, че да ме заболи, ако Господарят Ким ги докопа.

- Заповядай - изрекох на гърба ѝ, защото тя вече бе избързала напред. Заключих вратата и се запътих към хола, където самодивата се въртеше като пумпал по средата на стаята. - Добре ли си? - попитах я притеснено. Достатъчно луди хора познавах, не ми трябваха още.

- Ядосвам се - захвърли папката върху дивана. И тогава ми светна, че това момиче е всъщност гаджето на Алекс.

- Ти трябва да си приятелката на съквартиранта ми, нали? - седнах на дивана, докато самодивата с дънкено яке и впити дънки с висока талия се въртеше наоколо.

- Откри топлата вода - извъртя очи тя.

- Нали знаеш, че от много нерви косата побелява? - усмихнах ѝ се надменно.

- Нали знаеш, че от много говорене се губят мозъчни клетки - повдигна вежди.

- Огнена като косата си - засмях се.

- Интересно нагъл си - завъртя се към мен, като потупваше дълги пръсти по бедрото си - за лапе.

- Не изгледаш по-голяма от мен - изсумтях.

- Защото мъжете не гледате лицето, а по-надолу - сопна ми се, а аз скръцнах със зъби.

- Виж, какво, безименна госпожо - започнах от седналото си положение, без да се изправям, - нямам намерението да ти слушам зъбенето. Осакатявай нечии други топки. Алекс е идеалната опитна мишка за това. Нямам намерението да ставам обект на гняв, в който дори нямам пръст - почти я изгоних, докато я гледах право в очите.

Тя мълча известно време и най-накрая отрони, докато в очите ѝ се въртяха смъртни огньове.

- Кажи на Алекс, че съм му донесла папката. Сайонара, лапе - смигна ми и излетя от стаята.

Спомням си, че стоях леко зашеметен и за момент си помислих, че съм си внушил всичко, вследствие на счетоводството, но червената папка стоеше на дивана до мен. Това момиче бе факт и определено бе привлякла вниманието ми.

След три дни дойде и дръпна грандиозен скандал на Алекс (малко преувеличен според мен, защото Алекс не бе вързан за нея), но въпреки това се събраха.

Сложното дойде след две седмици, когато отново бях сам в общежитието и просто блеех през прозореца. Дори не ми се четеше, защото вече знаех уроците, но повторението е майка на знанието. Луната грееше в пълната си яснота, а мен ме огря нещо по-хубаво само след един час.

Карла отново цъфна като пролетен минзухар пред вратата с красивите си букли и пъстрозелени очи.

- Алекс отново го няма - бързо изрекох, - можеш да си спестиш ненужните крясъци - и тръгнах да затварям.

- За друго съм дошла - отвърна вместо това тя.

- Искаш да обезобразиш стаята на Алекс? Мога да се направя, че не съм бил тук - предложих.

- Пусни ме и ще ти кажа за какво съм дошла - рече ми твърдо тя и аз отворих не само вратата, но и малко по-късно панталона си за нея.

- Е, казвай, че за разлика от някои други хора, имам работа - седнах на дивана.

- Нямаш, иначе нямаше да си тук, а по ръцете ти да има мастило. Отегчен си, но не знам от какво. Би трябвало да си навън и да се забавляваш, но ти вероятно учиш. Да продължавам ли? - А аз просто се усмихнах мрачно и непринудено. Макар Карла да бе близо до истината, хората не ме познаха толкова добре, че да вадят импозантни заключения. Умът им не увираше дотам, но пресметливата наблюдателност на Карла беше достатъчно акуратна.

- Ако искаш. Очевидно разбра, че имам цяла вечер на разположение - разперих ръце.

- Един от познатите на Алекс ми каза, че го е видял да се натиска с друго момиче по клубовете. Искам да му върна жеста.

- И защо да преспивам с теб? - попитах направо.

- Кой е казал, че говоря за теб? - засмя се твърде кратко.

- Иначе нямаше да ми излагаш предложението си - усмихнах се.

- Твърде си умен.

- Викат му съобразителност - изсумтях.

- Ти си отегчен, а аз диря мъст. Можем да съчетаем двете - предложи ми.

- Алекс ми е приятел - излъгах. - Защо да го предавам - а момичето просто се засмя.

- Как ми се иска да ти повярвам, че ти пука за него. Забавен си - засмя се изкуствено, но беше безумно права. Дори цент не давах за Алекс. Което беше добре. Защото така по-лесно правих секс с Карла тази вечер.

Но дори да бяхме приятели с Алекс, пак не бих изпуснал самодивата. Не бях толкова глупав.

Е, тази вечер се потопихме в лунните сенки и нейните въздишки. Допирах плътта си до нейната, омайна. Изключително е любопитно как може една жена да завърти главата ти дори за няколко часа. Но никой не можеше да измести Анхел и Мариета от сърцето ми.

Карла се оказа интересна личност. На която не успях да се насладя напълно.

Хванаха ни на калъп в стаята ми след около три седмици, но не ме интересуваше. Алекс не бе успял да задържи Карла, затова тя му изневеряваше с мен.

Втората причина, по която не ми пукаше, че са ни хванали, беше, че Карла знаеше къде да пипне и как точко. Беше по-голяма от мен с шест години и това си личеше, докато се сношавахме. Беше по-опитна и улегнала. Търпелива, но и страстна.

Беше си уникална мацка отвсякъде.

За всеобщо съжаление (само мое) романсът ни приключи с голям скандал, десетки разменени удара, едно сбиване и последвалото ми изгонване от общежитието.

Не разбрах защо ме изгониха. Нима беше престъпление да спа с жена в собствената си стая?

И до ден днешен съм благодарен на Карла, че ме подслони и ми даде покрив над главата, колкото да си стъпя на краката. Бързо си намерих работа, започнах да уча и да работя, и скоро бях събрал достатъчно пари, че да се изнеса (добре, че имах спестени пари в банката, защото бях обречен).

Карла нито попита, нито се поинтересува от белезите ми, а аз така и не ѝ обясних. Но сякаш не исках да лъжа нея. Не защото щеше да ме хване, а защото се страхувах до известна степен да не види истината в очите ми. Карла е изключително прозорлив човек и все още смятам, че е сбъркала с професията си. Определено е трябвало да запише психология на поведението, защото ѝ се отдава отръки.

Скоро след това я запознах с Линда, Сам и Калоян и те много я харесаха (особено Линда, защото Карла успяваше да затапи Сам и Калоян с по едно изречение и Линда бе крайно щастлива от това развитие). Но Карла беше нещо, което не бе за изпускане.

Хората казват, че сексът свързва любовниците на едно друго ниво. Не знам къде се крият истината и доказателствата зад това твърдение, но вероятно се бяхме свързали и с нещо друго. Карла ми помогна, когато имах нужда от помощ. Подслони непознат в къщата си.

Може би интуитивно тя бе разбрала, че в мен има нещо, което се нуждае от поправка, но не подлежи на такава.

Въздъхвам, осъзнавайки, че ми липсват твърде много - шегите на Калоян, нервниченето на Сам, лъчезарната усмивка на Линда и придобитият стоицизъм на Карла. Всички те успяха да изградят онова, което бе предназначено за разрушение. Да си самопогълнат от гняв е твърде мъчно за понасяне, защото разваляш психиката си, докато не загубиш себе си. Те ми дадоха шанс, а аз го превърнах в цел. И това е най-ценният подарък, който някога съм получавал.

Сядам на масата с нарязаната салата и димяща супа чиния. Наталия е на работа, приятелите ми също, но аз съм поне далеч от Господаря. Поне не ми се налага да виждам наглото му прозорливо, кръгло лице.

Вчера вечерта получих своята задача за сватбата на Петър. Трябва да огледам залата, която са избрали с годеницата му, и да подбера подходяща декорация (което включва форма и цвят на покривките, кърпите, чиниите, приборите, какво ще има на масите като украса, декорация за залата и да наместя 300-те гости на всички маси с табелки за всяка фамилия). Не разбирам нищо от това и се боя, че ще оплескам всичко. Наталия е заета през деня, а сватбата наближава и нямам време за губене, а аз не знам какво да правя. Но поне имам някакви мостри с предпочитанията на бъдещата му съпруга, което донякъде улеснява задачата ми, както и кои членове на семейството от двете страни не се разбират помежду си. Но в залата ще има поне консултанти, които ще ми помагат. Само трябва да им се обадя, че смятам да посетя помещението. Става ми жал за годеницата на Петър, защото тя има усложнения с бременността и трябва само да лежи и да не се натоварва.

Определено не съм доволен, но всеки има своята част от организацията. Джансу и Лукас ще изготвят менюто, а Айзен е отговорен за музиката. Петър и съпругата му си отговарят за намирането на залите, за подслона на гостите и за своите облекла, както и на шаферите и шаферките. Поне мога да облекча донякъде притесненията на горкия Петър, който трепери над бременната си годеница.

Пръстите ми барабанят върху масата и изведнъж се сещам за номера на Тулу, който не знам къде съм забутал. Но и Тулу сигурно е зает. "Само ти си в отпуска, Хенри. На другите все още им се налага да работят" - напомня ми съзнанието. Но поне може да ми помогне. Но и двамата със съзнанието ми знаем, че просто отново искам да го чуя и си търся причина да му се обадя.

Ставам рязко от стола и започвам да отварям вратите на гардеробите и да ровя по джобовете на саката си, но не откривам листа с номера никъде.

- Къде си? Хайде...- мрънкам, докато ровя из чекмеджето с чорапите и вратовръзките. И най-сетне го набирам забутано в шкафа с ръкавиците. - Дори не си спомням как си се озовал там.

Вглеждам се в номера и се връщам на стола си, бутайки чинията по покривката на червени карета. Грабвам телефона си и въвеждам номера. Набирам и затаявям дъх. Чувам припукването на линията и след малко дълбокият като на триещи се камъни глас на Тулу се обажда:

- С кого говоря? - задава директен, отсечен въпрос.

- Няма "здравей", "как си" или някакво друго приветствие? - усмихвам се, но Тулу няма как да ме види.

- Охо, и това, ако не е садистът Хенри - гласът му придобива по-плътна нотка, с привкус на мекота.

- Мазохист, по-скоро - поправям го, но Тулу не греши напълно. Просто подсъзнанието ми превключва на друга вълна, когато се дрогирам и излива болката си върху другите. Причинява онова, което Господарят остави като следи по него.

- Белезите по гърдите и предмищниците ми показват друго. - А мен ме жегва краткотрайна вина, че само за една нощ съм успял да опороча горкия човек. Но всеки, влязъл в досег с мен, изгаря рано или късно. Тулу просто имаше късметът това да стане рано.

- Бих казал, че съжалявам, но дори не си спомням какво съм направил точно - бавно изговарям.

- Не се тревожи, Хенри. И двамата знаем, че не съжаляваш достатъчно - говори отчетливо с дебелия си глас.

- Не съм толкова коравосърдечен - опонирам му.

- Така е. Просто си кух - казва и чувам някакво скърцане от неговата линия. - Но я ми кажи за какво ми звъниш след няколко месеца. Втори рунд с ножа? - засмива се за няколко секунди.

- Не. Всъщност не. Имам нужда от помощ - преглъщам. - За една сватба.

- Ще се жениш? - пита с учуда и това е първата ясно различима емоция, която долавям в тембъра му.

- Да бе - засмивам се силно, но с принуда. - Мой приятел ще се жени след почти три седмици и раздаде задачи, с които да му помогнем. Годеницата му е в тежко състояние и всички се опитваме да го облекчим.

- И не можеш да се справиш със задачата си? - пита с пиперлива нотка на смях.

- За жалост - не. Нищо не разбирам от декорация на зала и цветове. Нося само сиво и синьо, и нюансите им.

- Интересна личност си, Хенри - отново се засмива, а аз чувам крясъка на птици около него. - Ще ти помогна, но при едно условие - поставя офертата си. - Ще излезеш с мен на вечеря още днес, а след час ще се чакаме пред залата, за да уредим въпроса. Приемаш ли?

- Справедливо - отвръщам, повдигайки рамене. - Ще ти изпратя адреса на помещението и ще се чакаме там.

- А аз на ресторанта, Хенри. До след час - и затваря телефона.

Е, ще бъде интересен ден.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

15:00, ул. Кристоф ван Брюмер

Поглеждам нагоре към внушителната сграда, издигаща се на пет етажа. Слънчевата светлина се отразява от високите ѝ прозорци. Изглежда като излязла от миналия век на някое богаташко семейство. Дебели пердета засенчват вътрешността на сградата. В белия си цвят, красиво извити парапети, изкусни балкони и спретнати саксии с цветя, имението прави впечатление на изискано и изтънчено място. По мраморни стълби се стига до бялата резбована, двукрила врата. Годеницата на Петър има интересен вкус, излязъл от мода преди няколко века.

Слънцето пече, но не топли. Хората минават покрай мен, увързани в дебелите си зимни дрехи, газейки в остатъците от снега, който валя преди няколко дни. И това, ако не е затишие преди буря. Аз подухвам ръцете си, чиито пръсти измръзват, и чакам Тулу да се появи, преди да съм станал на шушулка.

След няколко минути на тротоара до бордюра паркира луксозна, черна, полирана до съвършенство лимозина, а от нея слиза грамадният и корав Тулу, облечен в черни дънки и тъмно шушляково яке, здраво опънато по широките му рамене.

- Доста тлъста банкова сметка трябва да имаш - изкоментирвам, когато лимозината завива зад ъгъла.

- Усещам, че искаш едно кръгче с нея - засмива се с плътен глас и тъмни приветливи очи. - Мога да го уредя.

- Не се ласкай, Тулу. Не смятам да чеша егото ти - поглеждам го със студена усмивка на лице.

- Това заяждане го прави - усмихва ми се с изключително бели зъби и ми подава ръка, за да се здрависаме. И аз я поемам, при което той ме дръпва силно към себе си и аз се блъскам в стоманените му гърди. - Изключително се радвам да те видя отново, Хенри - гледа ме в очите, навежда глава и аз очаквам да ме целуне, но той не го прави.

- Същото важи и за мен, Тулу - усмихвам му се насреща, раздразнен, че си играе изтънко с мен. Вероятно ми го връща заради случката отпреди няколко месеца.

- Да влизаме и да видим какво има да се прави.

- Надявам се не много - измрънквам, когато най-сетне ме пуска и аз загубвам топлината на огромната му длан.

- Никога май не си влизал в подобна зала, нали? - пита ме, а очите му ми се смеят.

- Не ми се е налагало просто - присвивам очи срещу него.

- Очевидно ще ми дължиш две вечери.

- Какво? Защо? - питам, но Тулу вече е избързал няколко гигантски крачки напред и на мен ми се налага да потичвам след него, за да се справям с темпото му.

Изкачваме мраморните стълби и стигаме бялата врата със златни дръжки и Тулу позвънява на звънеца. След малко ни отваря една жена в своите четиридесет с добродушни кафяви очи и руса коса:

- Вие сигурно трябва сте младоженците - а аз се опулвам срещу нея.

- Не - засмивам се, похлеждайки зад нея към дългия коридор, постлан с червен килим. - Ние идваме вместо младоженците - поправям я, а госпожата почервенява от неудобство. - Вие трябва да сте госпожа Никелсон. Аз съм Хенри Щулц. Обадих Ви се преди час, че ще дойда, за да уточним формалностите.

- Да, спомням си. Явно не съм разбрала правилно за кого точно става на въпрос - мята засрамен поглед на Тулу и мен и ни пуска да влезем.

- Няма проблеми, госпожице Никелсон - прави ѝ комплимент Тулу.

- Госпожа - поправя го тя и ни повежда по червения килим със златен кант по ръбовете и някаква емблема по средата му. Високи, изваяни и деликатно украсени вази се кипрят като разхубавени моми в четирите края на коридора. Картини на прекрасни пейзажи красят стените, а ракли от тъмно дърво се намират под тях.

- Тази сграда има много интересна история - започва Тулу, а аз вдигам вежди неразбиращо. - Не проучили ли сградата? Имението всъщност - коригира се той.

- Не - признавам си без свян. - Трябваше ли да го направя? - поглеждам го в черните очи и тъмната като нощта кожа.

- О, Хенри - хваща дясната ми ръката и целува деформираните ми кокалчета, които Господарят Ким потроши преди 15 години, - имаш много да учиш. - Но няма как да не призная, че този невинен жест накара кръвта ми да закипи.

- Това не е моята сфера на познания. А и май ми дадоха най-гадната задача. Да намеря подходяща група е къде-къде по-лесно - въздъхвам.

- Не знаеш колко забавно може да бъде декорирането на едно сватбено помещение - засмива се и пуска ръката ми.

- Да ти приличам на жена? - смръщвам срещу него, а той ми се ухилва, но усмивката му секва, когато госпожа Никелсон отваря двойните врати пред нас и пред погледа ми се разкрива стая като бална зала от миналия век, пуста и безцветна. Много маси със столове върху тях са пръснати из цялото помещение. Красиви пердета засенчват прозорците с обла рамка. Устата ми почти провисва от размерите на помощението и огромният полилей, който е окачен в центъра на тавана. Фрески на различни чудни пейзажи, сякаш извадени от миналото, осейват тавана и началото на стените. Цветът на помещението е в нюансите на бялото и цветовете на липата.

- Юхууу! - възкликва до мен Тулу. - Вълшебно място. Разбрах, че това всъщност е имение на много известен род, чиито членове са починали - обръща се към госпожа Никелсон той.

- Точно така. Имението е реконструирано два пъти, следствие на пожар, като при последния такъв, останалите членове на семейство умират до един.

- Това не се ли смята за лоша поличба? - пита я той, а аз все още зяпам замаян опитомената красота на залата - чудна, отминала и спираща дъха.

- Не съвсем - усмихва му се тя. - Пожарите не са предизвикани от природни явления или обладани от духове предмети - засмива се тя. - По данни от експертизата на полицията са предизвикани от свещи. Бих предположила, че децата не са били точно послушни - в гласа ѝ се долавя тъга. - Тъжното е, че цялото семейство, чиято улица носи тяхната фамилия, е умряло. Моите дядо и баба, икономите на имението, са опитали да намерят живи роднини, за да не остава къщата празна, но такива нямало - вдига безпомощно рамене тя. - Така че сега ние се грижим за нея и я даваме под наем за различни събития. Много богати хора искаха да я купят, но ние искахме повече души да се докоснат до магичността ѝ.

- Много хубава цел сте си поставили, госпожо Никелсон - похвалва я Тулу, докато аз стоя около него, мълчейки. - И мисля, че се справяте чудесно с нея.

- Благодаря Ви и можете да ме наричате просто Ингрид.

- А вие мен Тулу - усмихва ѝ се приветливо. Макар Тулу да не притежава много изтънчена красота заради огромните си размери и строго лице, нещо те кара да се отпуснеш в негово присъствие. Думите, поведението и говоренето му те предразполагат, нищо, че може да те изплаши с внушителните си размери.

- Повиках консултантите, но още не са пристигнали. Надявам се, че двамата ще имате търпението да ги изчакате.

- Разбира се, Ингрид. С Хенри не бързаме за никъде. Не се тревожи - мята ѝ успокоителна усмивка, а госпожа Никелсон се оттегля след сковано кимване.

- Подмазвач - казвам му веднага, щом Ингрид ни оставя насаме.

- Поне говоря за разлика от теб - вдига присмехулно вежди.

- Научих се, че говоренето води до проблеми. А споделянето до още по-големи - повдигам раменете и се отправям към централната част на помощението. - А и казват, че мълчанието е злато.

- Това заради Чихьон ли е? - пита направо, а косъмчетата на ръцете ми настръхват.

- Не споменавай името му - предупреждавам го строго  и поглеждам нагоре към кичозния полилей.

- Защо? Да не би да те е страх. - Да. Но не ме е страх за себе си, а за теб. Не ме е страх да умра. Вече не. Не и от ръката на Господаря Ким.

- Не - отвръщам му, лъжейки наполовина.

- Тогава защо да не споменавам името му? - чувам стъпките от обувките му и след секунди ме обръща към себе си с твърдост и решителност.

- Ще го кажа само веднъж, Тулу. Отпуши си ушите добре - отстранявам ръцете му от раменете си. - Не ти трябва да се замесваш с мен. Или с него.

- С Чихьон ли?

- Няма с кого другиго - изсумтявам. - Стой далеч от мен. Беше грешка дори да спя с теб. Но е в кръвта ми да правя грешки - изглеждам го с пронизващ поглед, но Тулу не изглежда възмутен или изплашен. - Знаеш за кого говоря - осъзнавам, а кръвта замръзва във вените ми.

- Има един единствен предприемач в града с това име и представи си - поглежда ме, извисявайки се над мен с цяла глава, - половината свят познава фирмата му - извърта очи. - Беше много трудно да се досетя чие име е жигосано върху кожата ти - казва със сарказъм.

- Не се замесвай, Тулу - предупреждавам го. - Стой далеч от него - нареждам му твърдо и го поглеждам с цялата си молба в очите.

- Защо?

- Вярваш ли ми? - а той ме изглежда продължително и ми става ясно, че не ми вярва. И с право. Никой не вярва на лъжците. - Знам, че не можеш да ми се довериш, но за това ще ти се наложи - опитвам се да го убедя. - Не бъди глупав. Не го познаваш - клатя глава, а белезите по тялото ми се обаждат. - Не го - повтарям като ехо. Дори аз не го познавам. Очите му са бездънни като черния цвят. Лудостта в тъмните ми уриси няма начало и край. Не можеш да предвидиш действията на Господаря Ким. Не можеш да го изненадаш, надхитриш или надцакаш. Накрая ти ще си победеният и ще гниеш в някоя канавка, обезобразен и изтезаван до смърт.

- Тук има нещо гнило - присвива очи и ме изглежда преценително. - Явно Чихьон не е добрият шеф, за когото се представя.

- Тулу, чуй ме добре - хващам го за якето и се надигам на пръсти, - не се замесвай и не търси нищо за никого. Любопитството изяло главата на котката. Остани си с цяла глава, моля те - поглеждам го право в очите. - Умен си. Послушай ме. Не моля никого - освен Господаря, - вслушай се в думите ми. - Гледам го настоятелно, надявайки се, че ще ме послуша.

- Защо да стоя далеч от него? - пита вместо това той.

- Защото ще те убие само заради това, че си ме погледнал - изсъсквам и го пускам, отдалечвайки се от него. Господарят Ким знае кой съм. Знае за Наталия и всичко, което имам в Кьолн. Знае и за Тулу. Не искам да оставям повече жертви зад гърба си. Колко хора трябва да умрат заради мен?

Колко?

- Какви ги говориш? - пръстъпва тежко, а обувките му трополят тежко по дървения под.

- Спа с мен. Сам се досети - стоя с гръб към него, но усещам присъствието му като градоносен облак.

- Или ще ми разкажеш, или сам ще открия истината - блъфира. Истината знаем само аз, Юрген, Марта и Господарят Ким.

- За какво ти е да знаеш истината? Не съм ти никакъв - обръщам се към него. - Повечето хора не се врат в живота на другите, особено като не ги познават - повдигам вежди. - Но - хващам дланите му и ги поставям на гърба си под дрехире - проследи белезите - заповядвам му и се прилепям към него, но ръцете му стоят неподвижни под блузата ми. - Виж какво ще ти направи Ч-ч-чихьон - запъвам се на името му, докато Тулу ме гледа със замръзнало изражение на лицето. - Първо ще те изтезава, докато прави разрез сред разрез по теб. Ти ще пищиш в агония, скъпи - гледам го в очите, искайки да го накарам да осъзнае къде се пъха, - но той ще продължава да те чука, докато ти кървиш. И това ще му харесва. Той ще се храни с болката ти и ще я обръща срещу теб. Бавно ще те кълца, унижава и погубва. Ще умреш в ръцете му - притискам дланите му към гърба си, - а той ще се смее - притихвам и склопям очи за секунда. Знам, че Тулу ще разбере, че този път съм искрен. Виждам го в здраво стиснатите му устни и сбръчкано чело.

- О, съжалявам - извинява се влязлата госпожа Никелсон, а ние се отделяме един от друг, но този разговор не е приключил. - Не исках да ви прекъсвам - отново се изчервява, - но консултантите пристигнаха - прибавя. А аз чак тогава забелязвам как няколко души ни гледат втренчено и отчасти смръщено.

- Но, моля ти се, Ингрид, дошли сме тук за работа. Нека започваме - връща се отново Тулу към лъчезарната си непринудена усмивка и поведение.

Всички играем в този живот една или друга роля. Играй и ще оцелееш.

И тази игра е най-голямата лъжа, която създаваме.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

17:36

Тулу ме поставя на един стол и се заема с цялата бумащина. Заедно с консултантите превръща едната маса в карта от мостри. Чувам само откъслечни приказки кое с кое ще си подхожда, какви цветя ще отиват на цвета на помещението, какви трябва да са табелките, та дори пердетата на прозорците и салфектките.

- Нужно ли е да се избират и салфетки. Излишно харчене на пари - ставам по едно време и се приближавам към тях, но Тулу ме хваща за бицепса и ме стоварва отново на стола, докато консултантите бърборят разпалено:

- Ти ще стоиш мирен на стола - поставя ръце на облегалката на стола и се накланя към мен, така че лицата ни аха ще се допрат. - Ако трябва, ще платя половината сватба и ще облекча финансово младата двойка. А и Петър не ми е чужд, а приятел - гледа ме настоятелно с черните си топли очи.

- Не се и учудвам, като се возиш в лимозина, ще можеш да извадиш няколко хиляди от джоба си - облягам се назад, но той се приближава по-близо до мен. Искам да ме целуне, но той не го прави. Отново.

- Като не разбираш от това, Хенри, кротуваш, кимаш и се съгласяваш с мен - изшепва тихо и строго.

- После една разярена бременна годеница ще ми крещи. Ще ти я пратя по пощата - накланям глава на една страна и скръствам ръце пред гърдите си, почти раздразнен от недомлъвките на Тулу.

- Ще говорим на вечерята - изправя се, а аз смръщвам вежди и прехапвам език, защото вечерята е част от сделката ни. Той ми помага да оправя залата, а аз вечерям с него. Тулу ми се усмихва, защото знае, че е победил и се връща при консултантите, продължавайки да обсъждат цветята.

След още два часа съм почти заспал и много скован, схванат от седенето на стола.

- Спяща принцесо, приключих с обсъждането. След два дни ще намина да видя предварителните подготовки и ще им дам нарежданията какво да правят за деня преди сватбата.

- Откъде знаеш толкова много за организацията? - питам го, докато се разтягам.

- Защото организирах една преди години - с отвлечен глас изрича.

- Чия? На някой приятел - любопитствам.

- Моята собствена - казва монотонно, но почти мога да доловя болката и тъгата в гласа му.

Излизаме в мълчание на улицата, където нощта се е спуснала с пълна сила над града. Не го питам какво е станало със съпруга му, защото не забелязвам халка върху безименния му пръст. Препочитам да не го разпитвам, защото не е нужно да наливам масло в огъня. Защото колкото и да ни се иска да забравим миналото, то винаги ни наблюдава иззад ъгъла. Докато ние се опитваме да го преодолеем.

- Искаш ли да те закарам? - пита, когато черната му лимозина спира до тротоара в целия си блясък и изящност.

- Ползвам автобус - усмихвам се.

- Ще пратя кола да те вземе след два часа - казва ми.

- Няма нужда - отсичам. - Ще стигна сам до ресторанта - озъбвам му се.

- И за това ли ще спорим? - скръства ръце и се обръща към мен с внушителния си ръст, опитвайки се да надделее, ако не словесно, то телесно. Но единственият, който има власт над мен, е Господарят Ким.

- Не съм ти някаква госпожица - заявявам му точно и ясно. - И сам се справям в живота - полуизсъсквам.

- О, да, повярвах ти. - И нещо ме жегва в гърдите и не успявам да му отвърна.

Затова просто му обръщам гръб в студената януарска вечер и тръгвам надолу по улицата:

- И да не си посмял да пратиш кола - изкрещявам.

Не знам дали ме е чул, или не, или даже дали ще изпълни казаното от мен. Но с всяка крачка, която правя, осъзнавам, че приближавам не само себе си, но и всички, които познавам, към смъртта.

Към Господаря Ким.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

20:00, ресторант "Годфроа Монтескьо"

Всичко е странно.

Животът.

Хората.

Януарската вечер.

Та дори клетките ни.

Но какво тогава можем да заклеймим като нормално в този свят?

Яденето?

Дишането? 

Или ходенето?

Къде е границата между нормално и ненормално? И има ли въобще такава?

Защото и ненормалното може във всеки един момент да стане нормално, както и обратното.

Тогава как да съдим и да определим точните очертания на нормалното и ненормалното, като са толкова изменчиви?

"Но определено този ресторант не е от нормалните".

Облегнал съм се на едно дърво и наблювадам входа на ресторанта, докато чакам да видя лимозината на Тулу. Увивам се по-плътно в дебелото си палто и топъл шал. Ситен снежец се ръси по мен и залепва по материята на палтото, а аз наблюдавам хората, които влизат и излизат от скъпарското заведение. Скръцвам със зъби, при което кръвта във вените ми леко кипва." Къде си ме накарал да дойда, Тулу?" - мръщя се на хората, които излизат от безбожно скъпите си коли, облечени в костюми и рокли, които струват повече от годишната ми заплата. "Е, то е за сметка на Тулу. Той ще се излага с мен" - усмихвам се, колкото да разсея раздразнението си. Следващия път ще проверя заведението, преди да се съгласявам на каквото и да било.

Стискам челюст, гледайки как хората спират пред червения килим, постлан на входа на френския ресторант, докато двама бодигарди проверяват документите им. Негодник.

- Да не би да ти хареса ресторанта? - пита с насмешка Тулу, мислейки се, че ще ме изплаши, но аз дори не трепвам. Признавам му го, че се приближи безшумно до мен, но в Подземието на Господаря Ким се научаваш да долавяш всеки дъх и полъх на обитателите му. Пропуснеш ли нещо, надзирателите ще те хванат и ще те занесат право в покоите на Господаря. Така успяхме да се крием около два месеца с Анхел, избягвайки и без това тъпите надзиратели. Но няма нищо вечно в този живот.

Дори Господарят Ким.

- Нарочно си го избрал - изкоментирвам, докато гледам черните затъмнени прозорци на стъклената сграда. - Въпросът е защо. Не съм от класата на хората, които влизат. Давам бас, че само часовникът на онзи господин там - кимам с глава към възрастния господин с посребяваща коса пред входа на ресторанта, - струва повече от годишната ми заплата.

- Много си прав - потвърждава твърденията ми Тулу.

- Тогава защо ме накара да дойда тук? - обръщам се към него, блъскайки се в гърдите му. За момент се опиянявам от мириса му на одеколон, но бързо възвръщам разсъдъка си. - Не съм на нивото им. Очевидно и на твоето - изглеждам го от долу до горе, отчитайки скъпата материя на панталоните и палтото му, и обувките му от естествена кожа.

- Спри с глупостите, Хенри, и се дръж като мъж - изръмжава тихо, но заплашително.

- Като мъж ли? - кипвам, а полезрението ми се обагря в червено. - Нямам работа тук, където се събира очевидно хайлайфът на Айндховен - хвърлям поглед назад към сградата, чиито искрящи светлини започват да ме дразнят. - Аз съм обикновен човек - скръцвам със зъби.

- Да бе. Повече хора биха умряли от дозата, която ти бих преди няколко месеца. А ти даже можеше да понесеш и повепе - извърта очи и ме прилепя към близкото дървото бързо и рязко .

- За видове кокаин ли искаш да си говорим? - повдигам вежда, докато сърцето ми ускорява ритъма си, не само заради близостта ни, но и заради скрития замисъл зад думите му, едвам доловим, но действителен.

- Не отклонявай темата - изръмжава дълбоко, което кара косата ми на тила да настръхне. - Обещал си ми вечеря - гледа ме право в очите.

- Какво значение има тази вечеря за теб? - опитвам се да го изблъскам, но Тулу е непробиваема канара. - Аз съм никой - изсъсквам.

- За това си прав. Не би трябвало да съществуваш - сериозно ми казва.

- За какво говориш? - питам го, недоумявайки какво иска да ми каже. Но студени тръпки пробягват по тялото ми и ме сковават.

- Ще се правим на тъпи ли? - поставя замръзнала от студа ръка на бузата ми и на кръста ми и ме приближава към себе си. По-лесно бих му позволил да ме изчука насред улицата, отколкото да отговарям на този въпрос. - Сирак си - а аз се опулвам насреща му, но запазвам хладнокръвие. - Но в сиропиталището, от което са те взели семейство Шулц, дори не се сещат да се те виждали. Как става това? - пита с голяма доза съмнение.

- Не смяташ ли, че е нагло да се ровиш в живота ми? - присвивам заплашително очи срещу него, като тонът ми отговаря на изражението на лицето ми.

- А да ми звъниш? - пита.

- Ти ми остави номера си. Знаеше, че все някога ще се обадя. Не се прави на глупав - изхърхвам насреща му, бесен и на ръба да загубя контрол.

- Имаш фалшиф акт на раждане, измислени имена на родители, които дори не съществуват - продължава да изрежда, а аз затварям очи, докато мисля трескаво как по-точно е разбрал за всичко. Ръката му ме прогаря, когато изкарва ризата от панталоните ми и се мушка под нея. - Откъде идваш, Хенри? - пръстите му пропълзяват нагоре, стигайки името на Господаря. Сковавам се. Но не от студ.

- Спри - нареждам му, а другата му ръка ме хваща силно за челюстта и извърта главата ми към своята.

- С кое, Хенри? - стиска здраво, а аз отварям очи за секунда, ошашавен и объркан. - Не аз лъжа, а ти.

- Откъде знаеш? - задъхвам се.

- Проверявам всеки човек, който навлезе на моя територия - изръмжава и затяга хватката си около челюстта ми.

- Грубо - подмятам. Никой не е такъв, за какъвто се представя. - Е, разкри ме - възвръщам гласа си. - Защо е целият този цирк тогава, да ме просветлиш? - любопитствам и го поглеждам в тъмните, спокойни очи.

- Поне като ще умирам, Хенри, да знам защо - прошепва, стискайки челюстта ми.

- Глупаво решение. - присвивам очи срещу него, защото тук има нещо повече. - Но в момента ти лъжеш - изсъсквам злорадо, а Тулу най-сетне ме пуска и аз напъхвам  наново ризата си в панталоните.

Тръгвам напред, крайно ядосан от развоя на събитията. Знам, че подбудите на Тулу са други и никак не може да ме заблуди с глупавата си лъжа.

Той ме настига и двамата се правим, че допреди малко нищо не е станало. Стигаме входа на ресторанта и Тулу прошепва нещо на охраната, и след малко ни въвеждат във вътрешността му, след като проверяват личните ни карти.

На портала вземат палтата ни, а на мен и шала, при което извъртам очи, и ги поставят в обща гардеробна.

Красива мебелировка от дъбови маси с червени покривки, картини на известни художници и лекият аромат на подправки и сладникави парфюми осейват пространството, което погледът ми едвам обхваща. Всичко е стилно, подът е от черен мрамор, стените от лъскав камък, полилеите са малки, но красиво изработени. Богаташите седят по масите, пиейки френски вина, струващи майка си и баща си.

- Оттук, Хенри - хваща ме за бицепса Тулу и ме повежда към другия край на заведението. Оставям му да ме води, докато попивам от задушевната скъпарска атмосфера.

Цветнокожият мъж ме повежда по едно вито стълбище към втория етаж на ресторанта, където се открива зала, подобна на тази на долния етаж. Спъвам се на предпоследното стъпало, но Тулу ме държи здраво и не ми позволява да падна, но въпреки това не му благодаря. Защото съм твърде раздразнен от цялата тази постановка, която ми изнася.

И тук царят прекрасни маси на един крак и с извити орнаменти по тях, и кадифени червени покривки. Прекрасни картини, цветя и притъмнена светлина витаят из помещението.

- Не искам да знам от какъв плат са покривките или от какво дърво е масата - смръщвам се, когато Тулу ме настанява не толкова деликатно на една маса в лявата страна на залата до аквариума. Поне ще гледам риби, колкото да не мисля за потайността на Тулу.

- Не ти и трябва да знаеш - произнася с дълбокия си глас, а аз оглеждам останалите маси, хората на тях, бодигардовете, които стоят в четирите края на залата. Изсумтявам, когато погледът ми фиксира още няколко пазачи, но маскирани като цивилни. И глупак ще ги забележи, защото са толкова нацепени и грамадни, че чисто и просто ти се набиват на очи. Останалите души на етажа говорят, смеят се, хапват и пият, забавлявайки се. Всичко на всичко сме 36.

- Отпусни се - а аз зарейвам поглед към тавана, после през прозореца и го връщам обратно на аквариума, но не отвръщам на нареждането му. Цял живот съм на тръни заради Господаря Ким. Живея на ръба на съществуването си, защото съм здраво увит около Господаря. Част от мен е да бъда бдителен и да стоя нащрек. Не съм толкова проницателен и наблюдателен като Карла, но съм живял 15 години на място, където оцеляваш, единство ако си отваряш очите на четири.

Не знам какво поръчва Тулу, не ме и интересува. Единственото, което се върти в съзнанието ми е мъртвият Антоан и оцапаният с неговата кръв Господар. И кой точно ми е пратил записът. Защо е искал точно аз да науча истината?

- Няма ли да пиеш? - пита ме спокойно.

- Наложително ли е? - гледам рибите, едната от които се пули срещу мен. И на двамата не ни е приятно, мили мой рибок.

- Ще станат две вечери и ще се чудиш какво да обясняваш на приятелката си - заплашва ме несполучливо.

- Не се и учудвам, че знаеш за нея - изпуфтявам. - Но нямам намерението да се виждам повече с теб - отсичам.

- Ще е хубаво поне да ме погледнеш, докато ми говориш - а аз свивам юмруци под масата. Червено, червено, червено.

- Нямам намерение да излизам с теб - поглеждам го, а той ме гледа меко с черните си очи.

- Дължиш ми услуга за това, че ти помагам - напомня ми. - Поне малко чест има в теб - отпива от чашата си и я оставя на масата.

- Грешиш за честта - отвръщам. В мен просто вирее една ледена пустиня. И малкото доброта и обич, които имах, ги дадох на Анхел и Мариета. Не ми остана нищо. Защото аз съм никой

- Рядко греша - впервам поглед в чашата си, докато се опитвам да се успокоя, но не мога.

- Каквото искаш си мисли - заявявам му.

- Държиш се като дете. - За разлика от вас, аз нямах детство. Изживявам го на моментни порции. - Стегни се, Хенри. Твърде си умен, за да се правиш на глупав. Можеш да спреш с преструвките - повишава леко тон, докато думите му гъргорят в гърлото му.

- Какво иска да обсъждаме, ваше Право? - питам и ми се приисква да си намеря хубава дрога. Или да фрасна Тулу заради потайната му наглост.

- Как името на Чихьон е жигосано върху плешките ти - отпива от чашата си.

- Късмет да ме принудиш - усмихвам му се мрачно, докато сърцето ми бие. И все пак очите му ме гледат с толкова топлота, криейки тайни.

- Цяла вечер ли смяташ да си такъв? - въздъхва.

- Аз не се ровя в живота ти - скръцвам със зъби. - Защо си толкова любопитен за господин Ким?

- Ще ти разкажа защо - промълвява тъжно, а аз се сковавам на мястото си, защото изведнъж лицето на Тулу придобива мрачен и скръбен вид.

След малко двама сервитьори донасят поръчаното от Тулу, а аз гледам странно блюдото в чинията си. Превзети французи.

- Преди няколко години - започва бавно, а аз се навеждам напред, заинтригуван какво има да ми каже - случайно се натъкнах на Ким Чихьон. Един от служителите му работеше понякога за мен за допълнителни доходи. Това обаче не се харесваше на Чихьон - затяга пръсти около ножа - и той реши до дойде да ми го каже лично. Предупреди ме да спра да давам задачи на служителя му, иначе ще стане лошо. Не го послушах - една сълза се търкулва по бузата му. - Мислех си, че съм достатъчно влиятелен, че да не припари до мен. Но сгреших - изтрива лицето си. - Уби съпруга ми като назидание за това, че не го послушах, а после и служителя си. Така и не разбрах с какво толкова беше важен, за да го брани толкова ревностно - поклаща глава. - Той ме предупреди, но човешката самонадеяност не познава граници. - Знам какво е чувството да загубиш близък, Тулу. А аз имам цял народ.

Цял народ за губене.

Ставам от мястото си, придърпвайки стола си до неговия, не толкова откъм съчувствие, а разбиране:

- За това искам да разбера колко знаеш ти - продължава. - Да знам с какво те държи и изнудва. И разбрах, че знаеш повече, отколкото ми се иска. Знаеш на какво е способен - още няколко сълзи потичат по бузите му.

- Видял си какво е сторил със съпруга ти - осъзнавам и намирам ръката му под масата, стискайки я.

- Прати ми запис - признава. - Мислех, че ще дойде да ме убие, но той не го направи. Иска да живея с тази вина - а аз стискам ръката му силно. - И тя ме убива. Всеки ден по малко - свежда глава примирено, а аз избърсвам с ръка сълзите му. Знам какво е чувството, Тулу. Бях само на 13, когато убиха любовника ми пред мен, след като бе измъчван цяла нощ. Гледах право в бездушните му очи, докато се съгласявах покорно да правя секс с Господаря пред собствените му очи. Душата ми пищеше в агония, разкъсваше се, а накрая Господарят го наръга безмилостно. Бях само дете.

Едно дете.

- Не искам да ти се случи същото, Хенри. - Закъсня, Тулу. Със 17-18 години.

- Не се тревожи за мен. Не искам ти да пострадаш - отсичам, а той ме поглежда с насълзени очи.

- Няма какво повече да губя. Вече нямам нищо. Чихьон ми отне всичко. - Тези думи са огледало на моите собствени. Но разликата между мен и Тулу е, че той се е съвзел и е продължил напред. Бъдещето е пред него и той го знае. Но мен нещо винаги ще ме дърпа назад и надолу. Няма как да избягам от дълга си. Няма как да изкореня гнева и отмъщението си. В черните очи на Тулу не виждам тази жажда за мъст. Но тя тлее силно в гърдите ми и ме задушава и истинността си.

Оставам до него до края на вечерта и спирам да се заяждам с него, защото мога да му предложа поне малко спокойствие, докато миналото го разяжда. Но Тулу ще излезе победител от тази битка, докато аз потъвам все повече в нея, обхванат от все същите демони.

Ям от вкусната храна и пия от отлежалото вино, но по едно време, на третата чаша, усещам, че главата ми се замайва:

- Какво си сложил във виното? - питам Тулу и го поглеждам през премрежен поглед. Главата ми полека се завърта.

- Любимото ти - с кух глас изговаря, а на мен ми става забавно.

- Лошо - облягам се назад в стола си. - Многооо лошо - засмивам се. - Защо ме надруса? - затварям очи. - Не, не ми казвай. Ще позная - разсмивам се. - Искаш отново да ти го натикам дълбоко, нали? - разкикотвам се и се изтърсвам на пода, не успявайки да уцеля масата. - Ох - измърморвам.

- Заради други причини - вдига ме от земята. Какво криеш, Тулу? - Нали винаги искаш да забравяш?

- Да. Твърде много неща - отвръщам, докато звуците стават по-силни. - Но да забравиш не е толкова лесно - изпъшквам. - Иска ти се. Ама не става - засмивам се, почти насложен върху него. - Ти какво искаш да забравиш? - питам го, докато Тулу ме помъква по витото стълбище, а аз преплитам крака по стъпалата, държейки се за парапета.

- Деня, в който срещнах Чихьон. А ти? - пита ме, докато ме държи крепко.

- Момента, в който пожелах Господаря - изтърсвам и покривам устата си с ръка.

- Чихьон ли?

- Да, Господаря - засмивам се и почти се изтърсвам по средата на ресторанта. Светлините блестят ярко, хората говорят. Но всичко е толкова наситено, заслепяващо и ме удря право в главата. Пред погледа ми е замъглено и едвам виждам къде стъпвам. Краката ми са толкова улекнали, че ако не е Тулу да ме държи, ще целувам пода. Странното обаче е, че виждам ухилената физиономия на Господаря навсякъде. И тя ми се присмива.

- Защо го наричаш така? - задава следващ въпрос и аз не мога да се стърпя да не му отговаря. Правя го, без да се замисля.

- Така иска да го наричаме - двамата с Тулу излизаме пред ресторанта, а вятърът ме блъсва яростно през материята на ризата и елека отгоре. - Студено ми е - измрънквам.

- Изчакай малко. Ей, сега ще докарат колата.

- Лимузината ли? - започвам да треперя, а съзнанието ми реди кървави сцени. Обезчестеният Антоан с дупки от химикал; Анхел, висящ от тавана; едно малко момченце с руса коса, чиито пръсти Господарят счупи пред мен; момичето, чиито срамни устни отряза, заши и след това разпори, за да я изчука.

- Искаш ли едно кръгче с нея? - пита, а аз започвам да треперя конвулсивно.

- Знам какво искаш да правим в нея - разхилвам се силно, а лимузината спира пред нас, а Тулу ме вкарва в нея, но аз се изтърсвам върху седалката и падам на пода.

- Нали за това ми звънна? - вдига ме от пода, който мирише на кожа. Толкова приятно и опияняващо.

- Звъннах заради сватбата - отвръщам, намусен.

- Стига си лъгал - сгълчва ме, а аз облягам глава на назад, потъвайки не само в меката седалка, но и в един люшкащ се свят, пълен с екстаз.

- Не лъжа, но пък искам да те целуна - силно се засмивам. - Искам да го направя от обяд - добавям, ухилен.

- Значи съм ти липсвал? - пита, а аз съумявам да отворя очи и да намеря бедрото му с дясната си ръка, но загубвам концентрация и падам върху издутината в панталоните му. Бих му духал, но в момента искам друго. Нещо по-болезнено и диво.

- Оф - изпуфтявам тежко, а той ме повдига.

- Помощ? - поглежда ме в очите, които са толкова черни и топли. А не студени като на Господаря Ким.

- Няма да откажа - ухилен отговарям, докато ефектът от наркотика ме омайва със сладостта си.

Тулу ме премества в скута си, а след това повдига брадичката ми. Главата ми тежи цял тон, долавям тихото ръмжене на двигателя на колата и спокойното дишане на Тулу. Очите ми са отворени, но дори отблизо разстояние трудно различавам бръснатата глава на цветнокожия мъж, широкия му нос и месестите устни.

Приближавам се колкото мога повече до него и леко разтварям устните си, попивайки дъха от неговите. Но преди да го целуна, го питам:

- А аз липсвах ли ти? - притихвам, докато вътре в мен се смеят много гласове, но над всички тях се извисява присмехулният на Господаря Ким.

- Много повече отколкото можеш да си представиш, Хенри - прошепва в ухото ми, докато дланите му обхождат бедрата ми.

- Не бях забелязал - разхилвам се силно, защото цял ден се държа студено с мен.

- Знам, че не си. Но всеки ден чаках да ми се обадиш. Да чуя гласа ти. Да знам, че си ме спомняш. - Ръцете му шават по мен и ме гъделичкат.

- Сантименталност - потупвам бузата му с дланта си, - но понеже съм в настроение, ще ти позволя да ме изчукаш в тази прекрасно миришеща лимузина - засмивам се, а главата и тялото ми ликуват от близостта ни.

Искат своето.

Искат плътски пир.

Жадуват за болка и секс.

И забрава.

За едни тъмни очи и порецеланова кожа.

Целувам го, не нацелвайки много точно устните му, но усещам ръмженето му да резонира в тялото ми. Устата му ме поглъща на големи порции.

Гореща.

Пареща.

Цъвтяща.

Изпъшквам, когато изкарва ризата от панталоните ми и вкарва топлите си ръце в тях, които стисват задните ми части:

- Не носиш бельо? - изумява се.

- Господарят Ким не иска - изкикотвам се. - По-лесно сваля дрехите от нас - признавам му искрено, а след това отново го целувам, стенейки в устата му.

Притискам се силно в него, докато ръцете му мачкат дупето ми, а аз някакси успявам да намеря копчето на панталоните си и с триста зора успявам да го откопчея.

- Съблечи ме - нареждам му, изгубил всякаква ориентация и осезаемост. Докато губя все повече себе си, приближавайки се до Господаря.

И Тулу го прави. Сваля елека, вратовръзка и ризата ми през главата, докато палавите му ръце галят настръхналата ми кожа. Усещам как адреналинът и желанието се сблъскват в едно. Набъбват, разлистват се и избухват. Чувствам се жив, доколкото мога да си го позволя. Полага ме на седалката и докато се кикотя, сваля обувките и чорапите ми заедно с панталона. Притварям очи, докато ръцете му минават през белезите. Притихнал съм, бездиханен. Главата ме цепи точно в слепоочията, но усещам пръстите на Тулу да минават по кожата ми.

Настръхвам.

Оголвам се.

Излагам гротескността си.

Истината за делата на Господаря Ким прозира през мен.

Засмивам се.

- Защо се смееш сега? - пита ме Тулу, отделяйки се от мен. Чувам ударите на сърцето си в дланите си, устните ми са влажни, а тялото нсстръхнало.

- Защото белезите ми са живо доказателство за жестокостта на Господаря Ким - повдига ме от легналото ми положение и ме поставя в скута си. Кожата му се среща с моята, триейки се. Устните ми потъват в неговите. Желанието ми нараства, усещанията ми се изострят. - Той уби всичко в мен - произнасям ясно и с мрачен глас, а Тулу навлиза силно в мен.

Изкрещявам и впивам пръсти в раменете му. Тулу ме натиска по огромната си дължина, а аз издавам глава назад. Стискам здраво очи, а устата ми зее отворена.

- Кое уби? - пита ме, докато бавно се спускам по него. Всичко се върти. А след това се сгромолясва, ставайки на пух и прах.

- Не кое, Тулу, а кого - изсъсквам високо. - Аааааа - изпъшквам и застивам.

- Хенри?

- Какво има? - едвам произнасям. Сърцето ми бие силно, демоните ми се хилят нагло, а душата ми ликува.

Защото се дави в болка.

- Кървиш. Мисля, че е по-добре да спрем, преди да съм те наранил необратимо - казва ми, но на мен не ми пука. Изпитвал съм и по-голяма болка от тази. И накрая точно тя ме съсипа и промени. И вече не мога да се намеряю

- Не. Не си го и помисляй - заповядвам му и изсъсквам силно. - Оххх - опирам глава на гърдите му. - Не си го и помисляй - повтарям на широки глътки. Тулу повдига главата ми, която се клати като лодка в бурно море. Не мога да я заставя да стои на едно място.

- Хенри, плачеш - изтрива сълзите от бузите ми. - Утре ще се чудиш какво е ставало. Няма да помниш нищо от тази вечер. - И по-добре, искам просто да забравя.

- По принцип рядко помня такива вечери. Няма да се учудя - изпръхтявам.

- Сигурен ли, че го искаш? - хваща брадичката ми с големите си пръсти.

- Да, Тулу - изхриптявам. - Искам да забравя вината, Господаря Ким, Анхел. Всичко. Помогни ми да го направя - измолвам, докато всичко в мен гори от горчивина и скръб. Толкова дълбоко и силно.

- Мисля, че действието на хапчетата отминава.

- Дай ми още тогава - присламчвам се към по-близо до него, настървен и обсебен. Ерекцията ми се удря в корема му, а очите ми блуждаят като луди.

Търсят.

Търсят.

Но не намират.

Не намират Господаря.

Ямата в очите му.

Гнилата му душа.

Не намират онова, за което копнеят.

Тулу ме натъпква с още хапчета, които започват да действат съвсем скоро.

Не се усещам. Люшкам се между реалността и илюзорното. Съзнанието ми е просто една мътилка от звуци, кожа и сумтене.

Тулу навлиза отново и отново в мен.

Бързо.

Силно.

Дълбоко.

Толкова навътре.

Докато не започна да скимтя.

- Да - крещя в екстаз, докато пъшкам отривисто.

Ръцете му скитат по мен, минават навсякъде.

През бедрата, корема, гърдите, лицето ми и се закотвят на гърба ми.

Където жигосана стои най-голямата ми тайна.

Пенисът му е толкова голям и ме разпъва до крайна болка. Чувам как нервите ми пищят.

Диво.

Неопитомено.

Погубващо.

- Ооо, дааа - изскимятвам, докато гърбът ми се извива на дъга.

Ръмженето на цветнокожия мъж е толкова плътно и басово, че ме разтърсва на дълги талази. Голямата му уста ме поглъща като невидяла, а аз се оставям на унищожителната ѝ мощ.

Спускам се по твърдия му член, а Тулу повдига таза си, нацелвайки онази дива топка в мен, която ме кара да крещя и сумтя.

Всичко става бързо.

По-бързо.

Още по-бързо.

Пот се стича от мен, а аз потръпвам с всеки дълбок тласък, който прави Тулу в нен, докато се разкрачвам все повече, посрещайки настървението му.

Няма нищо в мен.

Освен болка и желание.

Желание за повече болка.

Болка, която да нахрани желанието.

Боли.

Всичко шибано боли.

Но не ми пука.

Мъртъв съм. Просто кукла на конци. Неодушевен предмет. Нямам си сърце. Душа. Любов.

Няма ги.

Гооюсподарят Ким ми ги отне.

- По-дълбоко, Тулу - задъхвам се.

Още малко.

Още малко.

И демоните ми ще са доволни.

Защото ще са се наситили с наслада. Безобразие и умопомрачение.

Притискам се по-плътно в Тулу, докато ръката му се движи по пениса ми.

Проплаквам.

Но не знам дали е от удоволствие или тъга.

След още няколко диви тласъка Тулу свършва в мен, а аз го поемам до дъно. Докато не усетя топките му да опират дупето ми. Климаксът му е помитащ заради  тътена, който ме кара да настръхна целият.

Ръката на Тулу ме кара да свърша и след малко се разтърсвам върху него, докато изтичам по корема му.

Навеждам се доколкото мога и започвам да ближа гърдите му, обирайки течността. Целувам гладката му лигава кожа.

- Вкусен си - чувам се да промълвявам през куп въздишки. - Ще те оближа целия. - близвам зърната му. - Топките. Пениса ти. Ануса ти. Всичко - прошепвам, а Тулу просто ме просва силно върху седалката.

Кикотя се.

Лудо.

Силно.

Дивашки.

Тулу отново навлиза дълбоко в мен, а аз се затягам около него, потръпвайки.

Усещам как кървя.

Но ми харесва.

Винаги съм харесвал вкуса и мириса на кръвта.

Продължаваме да се чукаме, докато тялото му ме притиска към кожените седалки.

Не знам кога се пренасяме на някакво легло, но знам, че умолявам за още.

Секс.

Хапчета.

Болка.

И Тулу ми ги дава. Прави всичко, което му кажа.

Повръщам.

Отново и отново.

Но продължавам да го карам да ме изпълва.

Скимтя и притихвам.

Кървя и свършвам.

Докато просто не умра.

Душевно.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

6:05

Събуждам се, а коремът ми се преобръща изведнъж и се навеждам, надявайки се че повръщам върху пода.

Главата ме цепи, докато изпразвам стомашното си съдържание.

- Спокойно - Тулу започва да гали гърба ми. А аз отново повръщам където и да е, но от мен нищо не потича. - Всичко, което имаше в стомаха си, повърна снощи. Тялото просто се опитва да изхвърли токсините.

- Ох - отново се свива стомахът ми в спазъм, но освен лиги нищо друго на потича. - Ти не спиш ли? - питам го, задъхан.

- А за теб кой ще се грижи? - реторично пита.

- Това значи, че не си спал цяла вечер ли? - изхоквам, дишайки тежко, но други позиви за повръщане не настъпват.

- Двамата не спахме. Ама въобще - внимателно ме настанява върху чаршафите, които са омацани с кръв.

- Не съм те наранил отново, нали? - прошепвам, докато Тулу намества една възглавница зад гърба ми.

- А, не - успокоява ме. - Каза да ти завържа ръцете, иначе си щял да ме обезобразиш отново. И много смях след това. - А аз поглеждам китките си, но по тях няма следи. Просто са зачервени. - Не държа въжета вкъщи, Хенри, на свободно ползване. Всъщност Максимилиан - а аз се опулвам насреща му и отново повръщам върху пода. - Спокойно - милва ме успокоително. - Ще се справим с това - въздъхва тежко.

- Откъде разбра? - питам, след като Тулу ме обляга отново на възглавницата. Бих мръднал, но се боя, че ако го направя, ще се раздробя на съставни си части.

- Каза ми го сам.

- Колко неща издрънках снощи? - с притеснение питам.

- По-точно тази сутрин - а аз му мятам смръщен поглед, но изпъшквам бавно. - Доста неща. - В стаята настъпва тишина, но от онази тягостната и назидателната, която те кара да искаш да се фраснеш силно, защото си глупак и си се раздрънкал в неподходящ момент. Поредната грешка в живота ми.

- Излъгал съм те - хрипливо изричам.

- В момента го правиш - отсича той и ме поглежда за кратко с черен поглед. Облечен е в черна тениска и домашно сивкаво долнище. - Всичко, което ми наговори днес сутринта, е истината - свежда засрамено глава. - Не трябваше да те разпитвам. Прескочих границата. Съжалявам - поклаща глава. - Много съжалявам - продължава да го повтаря, а се чудя гузността кое човърка повече - съвестта или човечността му.

- Спри да се извиняваш, Тулу - казвам му сериозно, докато гледам сконфузеното му тяло.

- Не трябваше да те друсам - извинява се.

- Ако ще те успокои, и сам щях да си поискам дрога. Ти просто ме изпревари малко непредвидено. И бих те набил не заради това, че си ми дал дрога, а че се ровиш в живота ми. Нямало е смисъл дори да ми даваш номера си. Давам бас, че си знаел моя от много отдавна - гласът ми излиза пресипнал от гърлото. Болката в тила и слепоочията ми е умопомрачителна.

- Прав си - отвръща, а аз го наблюдавам. Лунната светлина го осветява и му придава серафимски образ, карайки го да изглежда толкова окаян в деянията, които е извършил. Но аз съм извършил по-големи прегрешения. - Но ти беше различен. Исках да разбера защо дрогата не ти действа по нормален начин. Исках да открия само някакви изследвания, които евентуално може да си правил през годините и така установих, че всъщност си един призрак, изникнал от нищото. Не исках да стигам толкова надълбоко в нещата. А и намерих номера ти няколко дни, след като направих партито в къщата си - добавя.

- Ако така ще успокоиш съвестта си - отпаднало, но с назидателна нотка му казвам.

- След това, което ми разказа, докато се разлагаше върху леглото...едва ли някога ще си простя.

- Тулу - прошепвам и се опитвам да протегна ръка към него, но активното ми движение е все още твърде трудно и забавено, - ела тук, че не мога да се мръдна.

- Не се и учудвам. Даже очаквах да не събудиш, но ти си кораво копеле и май няма да умреш скоро. - Освен ако не ми отрежеш главата или не ми извадиш сърцето. Приближава се през оцапаните чаршафи и сяда по турски до мен.

- Хайде, Тулу, легни в скута ми. Явно, че имаме за какво да говорим. Нямам никакви спомени от вечерта - правя пауза. - Добре де, почти никакви - засмивам се, но бързо се отказвам да се смея, когато остра болка ме разкъсва по цялата дължина на тялото ми. Тулу ме намята с чаршаф и полека поставя главата си върху бедрата ми. - Какво точно ти казах снощи, скъпи? - затварям очи, обвзет от странна празнота и студ.

- За Анхел - а аз се сковавам, когато чувам името му, а сърцето ми се свива рязко - и как е умрял. Каза ми, че си бил много малък - а аз кимам.

- На 13 - въздишам, а Тулу намира ръката ми.

- Много съжалявам - прошепва, мислейки си, че мижавото му съчувствие ще промени нещо. Нищо не може да запълни тази кървава дупка в мен. Никой, освен Господарят Ким. - Каза ми, че го е убил пред теб - гласът му заглъхва като шепот.

- Да, след като го беше изтезавал цяла нощ - дрезгаво промълвявам.

- Но защо? - Няколко сълзи се спускат от края на очите ми, стичайки се по бузите ми. Плача заради умрялата си любов и заради това, че ще загубя Тулу. Господарят ще го убие. Знам го. Чувствам го с всяка част на раздраното си опърпано тяло. - Защо плачеш? - меко ме пита.

- Ще умреш. Това ще е моето наказание - подсмърчам.

- Знам - срещам погледа му, но не виждам страх в него.

- Не искам да умреш заради мен - поглеждам спелетени ни ръце. Виждам кръв по тялото си. Спомням си как стъпвах в отрязаните тела на народа си. Краката ми оставяха червени следи. Аз съм оцапан в кръвта на цял един народ и продължавам да си цапам косвено ръцете с чужда кръв.

- Аз няма да съжалявам, Макс - произнася истинското ми име. Име, което не съм чувал от 15 години. Звучи толкова далечно и чуждоземно. Все едно не е моето собствено име. - Надявам се поне да оцелея няколко дни още и да оправя нещата със сватбата.

- Не мога да те загубя, както загубих Анхел - притискам лявата си свободна ръка към сърцето си, което се свива мъчително. - Не мога да гледам как умираш пред очите ми. Няма да го понеса - носово казвам. - Господарят Ким уби Анхел, защото двамата бяхме любовници. Уби го, за да ми докаже, че от любовта боли. Мислех...- разхлипвам се -...че съм намерил любовта на живота си в онова ужасно място. И просто го загубих. В един миг имах цялото щастие на света, а в следващия вече не. Бях загубил всичко. - Нова порция сълзи потичат и накрая просто ги оставям да се излеят след 15 години на ступор. Оставям ги да изкажат онова, което с думи никога не бих могъл.

Тулу става от мен и нежно ме придърпва към себе си. Прегръщам го през кръста, плачейки.

- Господарят Ким уби всички. Нямам нищо. А толкова много го обичам, Тулу. - Нещо в мен се къса отново и отново. Въжето, което е свързано със самообладанието ми, косъм по косъм се разпаря. И сърцето ми шеф по шеф се раздиря. - Боли - изкрещявам. - Боли - плача заради онази болка пожар, която не може да бъде потушена. Като натрапчива песен, която не можеш да изкорениш от главата си. Така и любовта ми към Анхел и Мариета е здраво забита чрез пирон в сърцето ми. Мръднеш ли малко пирона и сърцето прокървява.

- Знам, Макс. Знам - шепне ми той. Но всичко около мен се разпада на безброй части. Пада ли пада. Като сняг. Като кула от карти. Няма нищо постоянно в този живот. Всичко върви към гибел и крах.

И то защото Господарят Ким унищожава всичко по пътя си.

Но пак се връщам при него.

И винаги ще го правя.

Плача, здраво прегърнал Тулу, докато пресъхна. Той милва главата ми, както правеше Мариета преди толкова време. Сега и нея я няма. Защото е мъртва.

Без думи Тулу ме вдига на ръце и ме отнася в банята в душ кабината, оставяйки ме да стъпя на краката си. Пуска топлата вода и ме прегръща както си е с дрехите. Водата се сипе отгоре ми и ме залива като пелена. Ръцете на Тулу ме държат и няма по-важно нещо от това в този момент. Притискам глава в гърдите му и ми се ще той да е следващият ми дом.

Следващият, когото ще обикна с цялото си сърце.

Но любовта не съществува.

Не и в моя живот.

Вече не.

И вероятно за пореден път се самозаблуждавам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

8:21

Слънцето едвам се е насилило да се покаже на хоризонта, когато излизаме от банята. Тулу ми дава някакви свои дрехи, които ми стоят като чувал. Спокойно го гледам как се облича, а след това почиства повръщаното покрай леглото си. Накрая стига до това и да смени оцапаните с кръв и повърня чаршафи.

- Какво точно стана през нощта? Стана ми ясно какво съм ти казал аз, но какво точно правехме.

- Сериозно ли, Макс? - пита саркастично.

- Викай ми Хенри. В този град дори стените имат уши.

- Чукахме се много, Хенри - повдига вежди и слага ново спално бельо. - Ти искаше повече и повече. Е, дадох ти го. Искаше да те боли. Едвам се движиш. Мисля, че го получи - казва ми, но не ме поглежда.

- Ще спреш ли да изпитваш вина? - питам го направо.

- Зависи за кое говориш - отвръща уклончиво.

- За всичко - отласквам се от гардероба и с бавни крачки стигам до него. - Нищо не можеш да промениш. Нито миналото, нито настоящото, Тулу. Продължаваш да живееш. Това е. Болката ще мине, но не и спомените - със свито сърце му казвам.

- Затова ли се друсаш? Иска ти се да забравиш, но не можеш - посочва очевидното.

- Имам смътен спомен, че съм казвал това изречение - присвивам очи.

- Така е.

- Не се чувствай гузен, че си правил секс с мен.

- Чуках те, докато не припадна сред кръв и повръщано, Хенри - обръща се към мен, гледайки ме с особен поглед.

- Имаш късмета, че е станало така.

- Мисля, че въобще нямам късмет - сяда на леглото. - Който срещне Чихьон, страда.

- Така е - прошепвам. - Всички страдат. Но ако опиташ да предприемеш нещо срещу него, ти ще завършиш мъртъв. Живей в страх, отколкото да си скъсяваш живота - казвам му, защото това е неговият път. Моят път води до смъртта на Господаря. Защото съм твърдо решен да убия съществото, причина за толкова много злощастия. Защото, Господарю, ти не си човек. Ти си нещо, излязло от Ада.

- Тук си прав, Хенри - сядам изключително внимателно до него. - След убийството на Стефан просто продължих напред, но...- запъва се.

- Знам, че си нямал какво да направиш срещу Господаря. По-добре помни Стефан и не се занимавай с него.

- Мисля, че той сам ще ме навести - приближава се към мен. - Нека го направи. Готов съм да умра - и ме целува с болка, горест и страх.

Тулу не е готов да умре, но бихме сторили всичко, за да отидем там, където сърцето ни води. Неговото води към смъртта и отвъдното, където ще се срещне със Стефан. И ще бъде отново щастлив.

А моето води към Господаря Ким.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Петък, 17:46

След като се върнах тази сутрин от уютната закусвалня на баба Хелмут, пред вратата ми ме чакаше отново някакъв плик. Помислих си, че отново е някакво видео, но вътре ме очакваше бележка, в която пишеше единствено улица и час. Имах си уговорено място с неизвестния подател, който явно искаше да ме държи осведомен за деянията на Господаря Ким. Но подателят ми не подозира, че знам повече от него.

Чудя се дали не е самият Господар, но той не би правил толкова големи усилия, че да ми покаже какви ги върши. Господарят Ким винаги е бил точен и ясен. Той не се крие и не бяга. Защото знае, че е над всичко и всички.

И сега се намирам на доста оживен площад в западната част на града. Фонтан във формата на два красиви ангела се издига по средата. В момента не пръска водата, защото е студено, но лятото сигурно е много красиво. Обикалям няколко пъти конструкцията, наслаждвайки се на сякаш живите фигури. След което си избирам пейка и сядам.

Оглеждам хората, сградите, колосалната църква с островърхи кули и гранитните гаргьойли накацали на върха ѝ. Сърдити облаци са надвиснали над привидно спокойния Айндховен. Кръстосвам крака и се увивам по-плътно с дебелото си палто и памучен шал.

Циферблатът на ръчния ми часовник показва точно шест, когато една фигура се задава откъм тълпата и сяда на пейката до мен:

- Подранил си - казва ми Анастасия.

- Беше ми скучно у дома - усмихвам ѝ се студено, а синият ѝ диамантен поглед ме разкостя.

- Радвам се, че те виждам жив - казва вместо това.

- Мъртъв ли трябва да съм? - питам, повдигайки вежди.

- Така си помислихме - скръства ръце в скута си, - но е облекчение, че си тук. Цяла седмица не беше във фирмата...

-...и сте помислили, че господин Ким ме е убил като Антоан - завършвам изречението вместо нея.

- Предлагам Ви, господин Шулц да не говорите толкова много и да ме последвате - става и ми подава ръка.

- Защо да Ви се доверявам, госпожице Александровна? - питам я, оставяйки непоклатим. Всеки играе някаква роля в този живот.

- Защото имам информация за Ким Чихьон, която едва ли искате да пропуснете - усмихва ми се, накланяйки глава на една страна. Вътрешно се усмихвам, защото едва ли може да ми покаже нещо, което не знам.

Изправям се бавно, а Анастасия ме подхваща под ръка. Отстрани сигурно изглеждаме като обикновена двойка, но истината е, че Анастасия ме стиска здраво и не мисля, че има намерението да ме пуска.

- Много ми е интересно да разбера защо ми изпратихте онова видео - започвам същинската част на разговора.

- Защото се навъртахте около господин Новак и решихме да Ви просветлим какво точно е станало с него - отвръща с твърд тон.

- Откъде знаехте какво ще направя със записа? - а тя се засмива без чувство.

- Замислете се, господин Шулц. Взехме записа от убийството на Антоан Новак. Мислите си, че не сме гледали и другите камери. От други дни и месеци - извисява глас. - Направихме малко проучване за Вас - повежда ме по една улица на север от площада с фонтана.

- Можех да се преструвам и да Ви заблуждавам - студено отвръщам.

- "Светът е сцена, а ние сме актьори" е казал Уилям Шекспир. Всички имаме маски, господин Шулц и играем според маската. Знаехме, че ще си държите устата затворена предвид обстоятелствата.

- Които са? - питам.

- Сложни - отвръща. - Но да Ви отговоря на въпроса. Интересното беше, когато преглеждахме камерите, господин Шулц, е, че Вие бяхте първият, който се опълчи на шефа ни. Всички се боим от Ким Чихьон и то с право - хвърля ми поглед за секунда. - Но Вие не изглеждахте особено възмутен. Открито го предизвиквахте и не отстъпвахте. - Оставям я да си прави заключения на база записите. Едно е как изглеждаш, друго е как се чувстваш. Това са две различни неща. - Затова решихме да Ви понаблюдаваме още няколко месеца, защото търсехме точно такъв отборен играч като вас - ухилвам се насреща ѝ. Мога да бъда какъвто се налага, Анастасия. Но накрая Господарят Ким ще е мой.

След още няколко пресечки стигаме едноетажна, незврачна къща.

- На интересни места ме водиш като за първа среща - усмихвам ѝ се.

- И ще стават още по-интерсни - пронизва ме с хладната пресметливост на очите си.

Изкачваме се по дървенето стълбище и Анастасия изкарва някаква карта от джоба си и я прекарва през кръглата топка на вратата. Тя се отваря и ние влизаме във вътрешността на затъмнена стая. Рускинята затваря вратата и се отправя към дясната стена, където свети нещо като прозорец. Набира някакъв код и вратата се вдига нагоре, откривайки вход надолу.

- Нали те е е страх от паткани? - пита, ухилено в сумрака.

- Ям ги за закуска - отговарям ѝ и тръгвам след нея.

Вратата се спуска зад нас, а с всяка наша стъпка кръглите лампи на тавана съветват една по една и угасват зад гърба ни автоматично.

Триста метра по-надолу стигаме недълъг коридор. Анастасия отново набира код и вратата се отваря със съскане. Тя влиза уверено вътре, тракайки нарочно с токчетата си, а аз се вмъквам след нея, а ченето ми докосва земята от гледката, която се разкрива пред мен.

Продълговата зала с огромна правоъгълна маса се открива пред очите ми. Големи плоски екрани са наредени по цялото протежение на двете дълги стени, докато на дясната има и контролно табло. Върху стената в края на стаята е залепена карта на света с отбелязани точки върху нея. Други табла с лица, места и скъсани страници от книги и вестници осейва пространството до картата. Изписани бели дъски се мъдрят около масата, а пред тях стоят замислени души. Флуоресцентна светлина осветява изнурените лица на присъстващите.

Когато влизам в обурдваното помещение, всички притихват и обръщат взора си към мен.

- Нали искахте да го доведа? Заповядайте - Анастасия съблича дългото си сако  и сяда на единия стол около масата. - Това е Хенри Шулц и е време да му разкажем какво представлява Ким Чихьон в действителност. А той - поглежда ме победоносно с диамантения си поглед - ще ни разкаже откъде има всички тези белези.

- Дойдох, защото имаш информация, която искам. Не виждам за нужно да обяснявам откъде, какво и защо имам. Разберете сама, госпожице Александровна - студено ѝ казвам.

- Не вярвам на версията, че точно баща ти те е бил - усмихва ми се с езика на цялото си тяло.

- Ваш проблем тогава - връщам усмивката. Никой не може да ме принуди да говоря. Още по-малко тя. Не е достатъчно страшна, че да ме стресне. Все пак не е Господарят Ким. - Но първо от всичко искам да науча кои сте вие - с две бавни крачки се приближавам към масата, - защото моят колега Анастасия Александровна не прилича на обикновен служител. Прав ли съм? - питам всички в помещението, докато те продължават да ме наблюдават с присвити очи.

- Прав сте, господин Шулц - тръгва един мъж към с достолепна и широка крачка. Минава плавно покрай хората и стига до мен. - Казвам се Гонсало Мартинез и ние сме правителствана организация, която разследва случая с Ким Чихьон. Но първо седнете и ще Ви обясня всичко, което се налага да знаете.

Няколко секунди се гледаме втренчено, а аз изучавам Гонсало. Той е висок, широкплещест мъж в  своите тридесет с набола, къса брада и шоколадови очи, които те изумяват не толкова с топлотата си, колкото със студената си устойчивост и далновидност. Косата му е обръсната отстрани и зализана отгоре, тъмна като цвета на гарванови пера. Носи прилепнали черни дънки, черна риза, запасана в тях и сив елек, който подчертава мускулатурата му.

Бавно и полека се запътвам към масата и дръпвам единия стол, а Гонсало прави същото след няколко секунди, завъртайки стола си и облягайки лакти на облегалката му.

- Е, какъв е случаят с господин Ким? - питам спокойно, разкопчавайки палтото си. - Освен, че убива хора в кабинета си - повдигам вежда.

- Това е само част от нещата, които разследваме, господин Шулц - облизва устни Гонсало.

- Можеш да ми викаш Хенри - предлагам му.

- Наблюдаваме странни неща около цялата фирма на Ким Чихьон. Като започнем с това, че не открихме откъде постъпват ресурсите, и пристъпим към странната липса на хора в самата комапния, говоря по-специално за тази в Айндховен - поглежда ме с тъмните си пресметливи очи.

- Тогава каква ви е теорията за постъпването на ресурсите?

- Мисля, че тук идваш ти, Хенри - усмива ми се той.

- Ще те разочаровам, Гонсало, но преглеждам отчети всеки ден. Не знам откъде идват материалите. Мините са описани при основаването на фирмата, но хора в тях сякаш липсват. Нямат осигуровки, не им се плаща за труда. Те не съществуват. - И никой не знае за тях.

- И ние така се опасявахме. Ким Чихьон ползва незаконно хора, за да върти мръсния си бизнес. Но не знаем къде са - въздъхва и сплита пръстите на ръцете си.

- Не проверихте ли мините? - Кажете ми, че сте намерили вход към Подземието на Господаря Ким. Кажете ми, че мога да спася народа си.

- Това е странното. Запечатани са - промълвява тихо, но думите му ме удрят право в гърдите.

- Как така запечатани? - почти изкрещявам, ставайки рязко от стола. Но след това се опомням и сядам отново на него. Не губи контрол. Играй, преструвай се. Играй!

- Няма никой в тях. Пратихме специален екип, който да провери на място. От цялата операция останаха само записи от вътрешността на мините. Екипът умря загадъчно и така и не се върна. - В очите му светва огнена нотка, която обрамчва ириса му. Очите му горят и обещават да отмъстят на Господаря Ким. Но той е мой.

- Признавам, че е изключително странно. - Господарят Ким е пратил просто надзирателите си да се разправят с екипа. Това е неговото предупреждение да не се ровят там, където не им е мястото. - Но предполагам, че мога да заключа, че господин Ким стои зад смъртта на екипа ти, нали?

- Правилна дедукция. Оттогава опитваме непряка тактика да разберем плановете му. - Добър опит с това. Господарят Ким е винаги две крачки пред всички. - Внедрихме агенти във всички клонове, които да разследват.

- Нямате ли съмнения, че господин Ким може да е заподозрял нещо? - Нищо не може да избяга от очите му.

- Боя се, че поемаме този риск и зятягаме сигурността си на пълна степеню. Но всичките ни агенти засега са живи...

-...но не знаете докога - повдигам вежди, а Гонсало мята погледа на Анастасия и още няколко души из помощението и въздъхва.

- Проблемът е, че имаме доказателства, че Ким Чихьон е сериен убиец и че трябва да бъде заловен. Но се боим, че дори да му дадат доживотен затвор, няма да е достатъчно...

-...защото той дори не е човек - отново допълвам мисълта му, а Гонсало кима доволно, докато сплита пръсти пред лицето си.

- Определено не е човек - изскърцва със зъби. - Стани, за да ти покажа нещо, за да се убедиш и сам да си направиш изводи - при което Гонсало рязко се изправя от стола си и отива в другия край на стаята. Бавно ставам и аз, докато притаен адреналин тече из вените ми, карайки косъмчетата на ръцете ми да настръхнат.

Заради издадените колони в края на залата, не може да се забележи, че зад тях стоят лавици с книги. Гонсало започва да сваля произволни книги и да ги нарежда на масата. Вече наредени, започва да ги отваря една по една на произволни страници. По тях са залепени различни статии, фотографии, преводи. Вижда се, че хартията има различна времева датировка - някои са толкова жълти и изхабени, че са на път да се разпаднат. Други са изгорели, намачкани или отрязани.

- Погледни тук, Хенри - посочва ми първата книга и аз виждам Господаря Ким, но на снимката пише 1973. И той си е все същият. Кръгло лице, гъсти ресници, високи, остри скули и големи дръпнати очи. - Вече започваш да разбираш, че никоя пластична операция на света не може да те държи вечно млад. Но Ким Чихьон привидно на всякакви физични закони не старее.

И Гонсало започва да прелиства страница след страница и да ми показва случайно заснети снимки на Господаря от преди повече 150 години назад във времето.

- Снимките свършат, но хората са го рисували и са писали за него през вековете - отваря една малка зелена книга и започва да чете. - "Името му е Йоан и идва от остров Левкада, Гърция. Очите му са по-тъмни и от слънчево затъмнение, а кожата по-бяла от слонова кост. Но не това ме притеснява, а това, което се крие зад погледа му. Има мрак, мрак и само мрак зад черните му бадемови очи."

- И все пак може да говори за друг човек - намесвам се. - Господин Ким не е единственият азиатец в света.

- Това е напълно вярно, Хенри, но Ким Чихьон е единственият азиатец, който не остарява дори с ден и се регенерира. Видяхте видеото с Антоан Новак - поглежда ме твърдо с кафявите си очи и смръщени вежди. - Как ще обясните, че той извади химикала от врата си, а дупката се запуши мигновенно? - пита ме, но аз нямам точен отговор. Не и такъв, в който да съм сигурен. Почти съм сигурен, че е безсмъртен и Гонсало и екипът му са стигнали до това заключение. Но не знаят, че и аз притежавам частица от него.

- Мисля, че го наричат безсмъртие - колебливо изричам.

- Много повече от това е, Хенри - намира някакъв лист, изписан със ситен почерк. - Това е бележка на неизвестен автор от седми век. И той описва Ким Чихьон като чудовище, излязло от Ада с черни като въглен очи и мрачна усмивка - а аз потръпвам. - Ще ти прочета отказ от превода - и обръща копираната страница на обратната страна. - "Всичко около него беше толкова странно. Имаше декрет, според който трябваше да бъде убит, но той не умираше. Стоях в сенките на града и гледах как стражите го пробождаха отново и отново, но той просто вадеше оръжието от себе си, а раната се затваряше. Отрязаха му и ръката, но тя порасна наново Изпаднах в ужас, заслепяващ и безумен. Представяше се за Сириус, но Бог ми е свидетел, че това нещо не беше от този свят. Не беше човек. Уби всички 30 стражи сам, с двете си ръце, докато крешеще като подивял. Такова нещо не бях виждал досега. Не знам що за нещо е той, но мога да го определя като Бог на смъртта. И тежко всекиму, който се срещне с него." - свършва да чете Гонсало. А в мен се разиграва същински спектакъл от удивление, затишие и страх. Не бих повярвал на прочетенето, ако не бях видял записа и как раната се затваря сама.

- Не мога да повярвам - започвам, докато гледам невярващо всичките рисунки на Господаря Ким по масата. Хората са го рисували с различни материали на различни места по целия сеят. Увековечили са онова у него, което ги е плашело. Искали са да ни предупредят за него чрез писанията и словата си, но уви, те са останали потулени, докато Гонсало и екипът му не са се заели да разбулят мистерията.

- Усещам, че вярваш, Хенри, но информацията ти дойде в повече. Лошото е, че това е само част от пъзела. Тръгваме по някаква следа, която в доста от случаите завършва със задънена улица. Или повечето доказателства са изгорели мистериозно - набляга на думата - или изчезват още по-тайнствено. Сигурен съм, че е имало много повече писмени извори, но не можем да ги открием. Това е малкото, което имаме - десетина на брой разкази, като най-ранния ти го прочетох преди малко и той датира от седми век след Христа и десетки снимки и рисунки.

- Но ни стигат, за да заключим, че Ким Чихьон е повече от опасен и че дори да предприемем нещо срещу него, няма да е достатъчно - обажда се Анастасия от края на масата, а Гонсало кима.

- Не можем да го убием - произнасям, останал без дъх от цялото разкритие. Всичко е било пред очите ми, но защо не съм успял да свържа две и две? - Няма как да го убием, а той ще продължава да убива хора - заключвам.

- А ние не можем да го допуснем. Предполагаме, че истинската възраст на Ким Чихьон е много по-голяма, но не можем да кажем с точност. Може да е и на хиляди години - включва се в разговора един доста високо мъж с къса светлокафява коса. - С моите колеги - кима към още няколко души в залата - стигнахме до заключението, че в следствие на голямата му възраст, той е развил различни психични разстройва. Само догадка е, но представете си, господин Шулц, че живеете толкова дълго време и постоянно трупате знания. Макар и безсмъртен, Вие не можете вечно да трупате различна информация в мозъка си. В един момент мозъкът Ви ще прегрее и Вие ще откачите.

- Разбирам, но всички ние виждаме, че господин Ким работи нормално и управлява цяла фирма. Напълно лудите малко трудно биха направили това - усъмнявам се.

- Знаем, господин Шулц, но да живеете толкова дълго време, няма как да не окаже ефект върху психиката Ви. Можем да правим само догадки какво е преживял Ким Чихьон, за да стане това - и посочва единия от екраните на стената, където тече един запис на това как убива друг служител, докато сантиметър по сантиметър реже главата му. Добре, че не чувам писъците му. Иначе и те щяха ме преследват в кошмарите ми.

- Но имаме една следа, която може би е евентуално оръжие, с което да го убием - продължава Гонсало, а сърцето ми пропуска удар. - Един човек на име, Валентино Голджи, през деветнайсти век случайно се натъкнал на Ким Чихьон и решил да разбере защо се възстановява. Видял го да се реже, а след това забелязал, че плътта му зараснала. И така тръгнал по следите на различни теории, източници и документи. Пребродил половината свят, за да открие други като Чихьон или някакво оръжие, с което да убие "демона" в тялото му, както то обрисува Валентино. Но Валентино бил пароноичен мъж и затова скрил тайната за оръжието под формата на стихотворение. Можем само да предполагаме, че зад тези няколко стиха се крие разковничето за цялата помия, в която сме нагазили - затяга челюст Гонсало.

- Или Валентино е бил луд, който си е мислил, че открива нещо - изсумтява Анастасия.

- Логично е - започвам, поглеждайки я право в диамантените очи - след като съществуват безсмъртни, да могат и да бъдат убивани. Природата никога не създава нещо, без да се подсигури, че то ще умре.

- Господин Шулц е прав - обажда се плахо върлинестият учен, но Анастасия му мята студен пронизващ поглед. - За всяко действие си има противодействие. Няма как да няма начин да не убием Ким Чихьон...

-..и ако пароноикът Валентино Голджи е единственият ни билет към смъртта на господин Ким, няма какво друго да направим - довършвам, а Гонсало кима утвърдително.

- " Там където кръвта тече като фонтан,
     ще срещне смъртта си вечният блян.
     Там където желязото среща плътта,
    ще падне в кърви, пронизан от собствената си ръка." - протича стихотворението Гонсало, а аз въздишам тежко.

- Боя се, че това няма никакъв смисъл - смръщвам се.

- И аз това казвам - обажда се Анастасия.

- Това имаме засега, Анастасия - укорява я Гонсало. - Все някога ще проумеем написаното.

- Да беше посочил мястото поне - измърморва някой и повечето се съгласяват с него.

- А аз за какво съм ви? - питам, докато се опитвам да наредя пъзела в главата си.

- Ти си единственият, който прави секс с Ким Чихьон - изтърсва от нищото Гонсало.

- Не го ли правят доста хора? - недоумявам. Господарят Ким не подбира с кого, къде и как го прави.

- Не ме разбра, Хенри - поглеждам Гонсало. - Прегледахме много записи на различни хора и на различни места, но ти си единственият, който го чука. Защо той ти позволява да го правиш? Каква е историята ти с него? - пита настоятелно, а аз въздъхвам.

- Дори това да е така. Как смятате да използвате това срещу господин Ким?

- Това означава, че си единственият, който ще оцелее от него. - Вече съм го правил. Но вие съдите само по физиката. Тялото ми не умира, но психиката - да. И не разбирате, че едното е по-зле от другото. - И единственият, който има достъп до цялата му документация. Разбираш ли вече, Хенри? - хваща ме за раменете, поглеждайки ме право в очите. - Ти си този, който може да сложи край на Ким Чихьон.

- Но вие дори не знаете как - казвам му честно.

- Но заедно ще разберем. Трябва да откриеш онези хора. Искаш ли да спреш убийствата на Ким Чихьон? - а аз кимам, за да му угодя.

Играй и ще оцелееш. Вече имам още една част от пъзела. Остана само да намеря входа за Подземието.

Е, Господарю, сетният ти час наближава.